Александра Кристо
Да убиеш кралство (5)

5

Палатът на Кето се намира в центъра на Диаволос и открай време е дом на благородници. Макар хората да имат крале и кралици из всяко ъгълче на сушата, океанът има само един владетел. Една кралица.

Това е майка ми, а някой ден ще бъда аз.

И този ден ще настъпи скоро. Не че майка ми е прекалено стара да управлява. Въпреки че сирените живеят сто години, никога не остаряваме повече от няколко десетилетия и не след дълго дъщерите изглеждат като майките, а майките — като техни сестри, та е трудно да се определи кой колко е възрастен. Още една причина да поддържаме традицията със сърцата: възрастта на сирената никога да не бъде определяна от лицето й, а единствено от броя на сърцата, които е откраднала.

Това е първият случай, при който съм нарушила тази традиция и майка ми е бясна. Морската кралица се взира надолу към мен и прилича на тиранична владетелка във всяко отношение. На страничен наблюдател може дори да му се стори вечна, сякаш господството й никога няма да свърши. Не вдъхва усещането, че ще изгуби трона си едва след няколко години.

Както повелява обичаят, Морската кралица предава короната, щом събере шейсет сърца. Знам точната бройка, която майка ми къта в скривалището под градините на двореца. Някога я обявяваше ежегодно, горда с растящата си колекция. Когато достигна петдесет обаче, престана да я оповестява публично. Спря да ги брои, или поне да казва, че го прави. Но аз не съм спирала. Всяка година отброявам сърцата на майка ми така стриктно, както моите собствени. Ето защо ми е известно, че й остават три, преди короната да ми принадлежи.

— Колко са сега, Лира? — пита Морската кралица, извисила се над мен.

Накланям глава с неохота. Калия се навърта зад мен и макар да не мога да я видя, ми е ясно, че копира движението ми.

— Осемнайсет — отговарям.

— Осемнайсет — повтаря кралицата. — Странно, че имаш осемнайсет сърца, при положение че рожденият ти ден е чак след две седмици.

— Знам, но…

— Нека ти кажа аз какво знам. — Кралицата се настанява на трона си от скелет. — Знам, че от теб се очакваше да отведеш братовчедка ти да се сдобие с петнайсетото си сърце, но някак задачата се оказа прекалено трудна.

— Не особено — възразявам. — Заведох я.

— И забърса нещичко и за себе си.

Пипалата й обгръщат талията ми и ме дърпат към нея. За миг усещам ребрата ми да припукват в хватката й.

Всяка кралица започва като сирена, а когато й бъде предадена короната, нейната магия й отнема перките и оставя на тяхно място могъщи пипала, които притежават силата на цели армии. Превръща се повече в сепия, отколкото в риба, и заедно с тази трансформация идва несломима и грандиозна магия. Достатъчна да преобрази морето по нейна прищявка. Едновременно Морска кралица и Морска вещица.

Аз не си спомням майка ми като сирена, но не мога да си я представя така обикновена. По корема й с червено са татуирани древни символи и руни, които се простират чак до прелестно изваяните й скули. Пипалата й са в черно и алено — преливат се едно в друго като кръв, разлята върху мастило. Що се отнася до очите й, изминало е много време, откакто са се превърнали в рубини. Дори короната й е великолепно украшение за глава, части от което се издигат като рога над главата й, а други се спускат по гърба й като крайници.

— За отплата няма да ловувам на рождения ми ден — отстъпвам, останала без дъх.

— О, ще го направиш. — Кралицата потърква черния си тризъбец. На средния шип блести рубин, подобен на очите й. — Защото днешният ден не се е случвал. Защото ти никога не би се държала непокорно или подривно спрямо мен. Нали така, Лира?

Притиска здраво ребрата ми.

— Разбира се, че не, майко.

— Ами ти? — Кралицата насочва вниманието си към Калия, а аз се мъча да прикрия всякакви признаци на безпокойство. Ако майка ми съзре тревожност в очите ми, тя ще е само поредната слабост, за която да се улови.

Калия плува леко напред. Косата й е прибрана назад с връзка от водорасли, а по ноктите й още има засъхнали парченца от кралицата на Адекарос. Тя свежда глава с маниер, който някои биха изтълкували като демонстрация на уважение. Аз обаче съм наясно каква е истината. Калия не е в състояние да погледне Морската кралица в очите, защото ако го стори, тогава майка ми би могла да узнае какво точно мисли за нея братовчедка ми.

— Смятах, че просто ще го убие — обяснява Калия. — Не знаех, че ще му отнеме и сърцето.

Лъжа е и аз съм доволна от нея.

— Възможно ли е да си толкова глупава, че да не познаваш собствената си братовчедка? — Очите на майка ми проблясват лакомо. — Не съм сигурна, че мога да измисля достатъчно неприятно наказание за пълната ти идиотщина.

Стискам с длан пипалото, което е сграбчило талията ми.

— Каквото и да е наказанието, аз ще го изтърпя.

Усмивката на майка ми потрепва и ми е ясно, че прехвърля в ума си всички начини, по които постъпката ми ме прави недостойна дъщеря. Независимо от това няма какво да сторя. В океан от сирени, които се грижат единствено себе си, да предпазвам Калия се е превърнало в нещо като рефлекс. Така е от деня, в който двете бяхме принудени да гледаме как умира майка й. И през годините, докато Морската кралица се опитваше да извае мен и Калия в идеални потомки на Кето. Заглаждаше ръбовете ни и ни придаваше правилната форма, та да ни се любува. Това е огледало на детство, което скоро ще забравя.

Калия е като мен. Може би прекалено като мен. И макар приликата да кара Морската кралица да я мрази, именно поради тази причина аз избрах да се грижа за братовчедка ми. Плътно до нея съм, за да я предпазвам от най-бруталните нападки на майка ми. Да браня братовчедката си, не е взето решение, а инстинкт.

— Колко грижовно от твоя страна — произнася Морската кралица с презрителна усмивка. — Заради всички откраднати сърца ли е? Нима си взела и мъничко от човечността им?

— Майко…

— Подобна вярност към същество, различно от твоята кралица — въздъхва тя. — Чудя се дали се отнасяш така и към човеците. Кажи ми, Лира, плачеш ли за разбитите им сърца?

Тя ме освобождава отвратено от хватката си. Мразя каква съм в нейно присъствие: незначителна и недостойна за короната, която съм на път да наследя. Виждам провала си през нейните очи. Няма значение колко принцове ще уловя, защото никога няма да бъда такава убийца, каквато е майка ми.

Все още не съм достатъчно студена за океана, който ме е родил.

— Дай ми го, та да разрешим въпроса — нарежда нетърпеливо Морската кралица.

Мръщя се.

— Да ти го дам? — повтарям.

Кралицата протяга ръка.

— Нямам цял ден.

Отнема ми около миг да осъзная, че има предвид сърцето на принца, когото убих.

— Но… — клатя глава. — То е мое.

Какво невероятно дете съм станала.

Морската кралица присвива устна.

— Ще ми го дадеш — изрича. — Незабавно.

Когато виждам изражението на лицето й, се обръщам и плувам към стаята си без нито дума повече. Там лежи сърцето на принца, заровено редом със седемнайсет други. Разравям внимателно прясно положените камъчета и го измъквам. Покрито е с песъчинки и кръв и още го усещам топло в ръцете си. Преди да отплувам обратно при майка ми и да й го връча, не спирам да мисля за болката, която ще ми донесе загубата.

Морската кралица протяга пипало и изтръгва сърцето от дланта ми. Известно време се взира в очите ми и преценява всяка моя реакция. Наслаждава се на мига. И после стиска.

Сърцето се пръсва в отвратителна експлозия от кръв и плът. Миниатюрни парченца отплуват в океана. Някои се разпадат. Други се спускат като пера към морското дъно. В гърдите ми се забиват остри удари, сякаш ме повлича водовъртеж, когато магията на сърцето ми е отнета. Сътресението е толкова могъщо, че опашката ми се закача на близка раковина и се разкъсва. Кръвта ми бликва заедно с тази на принца.

Кръвта на сирените няма нищо общо с човешката. Първо, защото е студена. Второ, защото гори. Човешката кръв се стича и оформя локвички, но тази на сирените кипи и разтапя кожата.

Падам на морското дъно и разравям пясъка толкова дълбоко, че пръстът ми се натъква на камък, който разцепва нокътя ми. Бездиханна съм, поемам големи глътки вода и секунди по-късно тя ми присяда. Решавам, че сигурно се давя, и мисълта почти ме разсмива.

Веднъж щом сирена открадне човешко сърце, тя създава връзка с него. Древен вид магия е, която не може да бъде развалена току-така. Когато отнемем сърце, ние поемаме силата му, лишаваме човека от оставащата му младост и живот и си ги присвояваме. Сърцето на принца на Адекарос беше изтръгнато от мен и силата, която то съхраняваше, се излива в океана пред очите ми. В нищото.

Аз се надигам и цялата треперя. Чувствам крайниците си натежали като желязо, а опашката ми пулсира. Прелестните червени водорасли, които покриват гърдите ми, все още ме обгръщат, но няколко нишки са се изплъзнали и висят свободно върху корема ми. Калия се извръща, за да не позволи на майка ми да съзре мъката по лицето й.

— Чудесно — отсича кралицата. — Време е за наказанието.

Сега вече се смея. Усещам гърлото ми да дращи и дори това действие — прозвучаването на гласа ми, така грижливо сътворен с магия, ми отнема енергия. Чувствам се по-слаба от всякога.

— Нима това не беше наказание? — процеждам. — Да ми отнемеш силата по този начин?

— Това беше идеалното наказание — отвръща кралицата. — Едва ли бих могла да измисля по-добър урок, който да ти предам.

— Тогава какво още?

Тя се ухилва и излага на показ удължените си зъби с цвят на слонова кост.

— Наказанието на Калия — пояснява. — Според твоето собствено желание.

Отново чувствам тежест в гърдите си. Разпознавам смъртоносното проблясване в очите на майка ми, тъй като е израз, наследен и от мен. Такъв, който мразя да съзирам у друг, защото ми е ясно точно какво означава.

Потискам потребността да направя подигравателна гримаса, защото ми е ясно, че от това не би излязло нищо добро.

— Не ме дръж в напрежение.

Морската кралица поглежда злобно към мен.

— Открай време се наслаждаваш на болката.

Тези думи са най-близкото до комплимент, което ще получа, така че се усмихвам отблъскващо благо и отговарям:

— Болката невинаги наранява.

Морската кралица ми хвърля надменен поглед.

— Нима? — Веждите й потрепват леко нагоре и донякъде попарват моята арогантност. — Щом се чувстваш така, тогава нямам друг избор, освен да разпоредя за рождения ти ден да получиш възможността да причиниш колкото болка желаеш, когато откраднеш следващото си сърце.

Наблюдавам я предпазливо.

— Не разбирам.

— Само че — продължава кралицата — вместо принцовете, които си така привикнала да пленяваш, ще добавиш към колекцията си нов вид трофей. — Тонът й е по-злостен, отколкото моят някога е бил. — Осемнайсетото ти сърце ще принадлежи на моряк. А на церемонията по случай раждането ти ще го представиш в присъствието на цялото кралство, както си постъпвала винаги досега.

Взирам се в майка ми и прехапвам език с такава сила, че зъбите ми почти изтракват.

Тя не иска да ме накаже. Иска да ме унижи. Да демонстрира пред поданиците, чиито страх и лоялност вече съм си извоювала, как с нищо не съм по-различна от тях. Че не изпъквам. Че не съм достойна да поема короната й.

Посветих целия си живот на старанието да бъда точно каквото иска майка ми — най-лошата сред всички ни, — мъчейки се да покажа, че съм достойна за тризъбеца. Превърнах се в Гибелта на принцовете — титла, която ме определя пред целия свят. За кралството — за майка ми — аз съм безмилостна. И тази моя безмилостност вдъхва на всяко морско създание убеждението, че съм способна да управлявам. А сега майка ми иска да ми го отнеме. Не просто името ми, а доверието на всички в океана. Ако не съм Гибелта на принцовете, то тогава съм нищо. Просто принцеса, която наследява короната, вместо да си я извоюва.