Александра Кристо
Да убиеш кралство (38)

38

Водата почернява от сирени, а след нея почернява и светът.

Обсадили са планината със своето почти демонично присъствие и стремящото се да се издигне слънце наранява небето. Навред се надават съскане и пъклени писъци, докато сирените драскат към повърхността на водата с нечестиви и прелъстителни усмивки. Запленен съм против волята си. Такива красиви създания. Омагьосващи и смъртоносни. Дори когато хапят устните си и прокарват ноктести ръце през течните си коси, пак не мога да откъсна поглед.

Всичко у тях е ужасно, но нищо не е отблъскващо. Ровът се простира на половин миля във всяка посока, а сирените сякаш изпълват всяко кътче. Най-вероятно са поне няколкостотин, многократно повече от нас.

— Богове — проронва замаяно Кай. — Те са навсякъде.

— Забелязахме — наглася Мадрид мерника на арбалета си. — Какво ще правим, капитане?

— Ще се държите възможно най-почтително — отговарям.

Тя снижава арбалета си и се намръщва.

— Какво?

Кимвам към центъра на хаоса.

— В присъствието на кралска особа сме.

Пред нас Морската кралица е истинско видение с размахващи се тъмносини пипала, а дъщеря й стои до нея с непоклатима лоялност. Страховита двойка. Въпреки новия човешки облик на Лира, когато е редом до майка си, двете изглеждат така, сякаш могат да овъглят дневната светлина.

Морската кралица се понася през водата, а Лира я следва. Когато стига до мен, забелязвам, че очите й са с цвета на устните й.

— Убиецо на сирени — процежда Морската кралица вместо поздрав.

Макар да изрича съвсем малко думи, при това на моя език, те прозвучават различно от всичко, което съм чувал досега. Грозно и омразно, примамливо и отблъскващо. Мелодичността им ми причинява кошмарна меланхолия. Сякаш тя говори чрез погребални песни.

— Ваше Величество — покланям се достатъчно ниско, че очите ми да не се отделят от нейните.

— Лира — поклаща глава Мадрид, а предателството е пропило гласа й с огорчение. — Не може да е истина, нали? Ти си една от нас.

Смехът на Морската кралица бълбука като вода.

— Скоро ще научиш, че моята дъщеря не познава лоялността — обръща очи към тези на Лира. — Тя е една предателка и нищо повече.

— Знаех си — обажда се Кай, но в гласа му няма удовлетворение. — Знаех си, че не бива да ти се доверяваме, а все пак го направих. През цялото време си ни разигравала?

Изрича го като въпрос, сякаш не може да повярва. Сякаш няма да повярва, на фона на всичките си подозрения, докато Лира не го потвърди лично. Но тя не отговаря. Самият аз не знам дали е защото не я е особено грижа, или защото има твърде много за казване. Тя обаче не поглежда нито него, нито мен. Очите й са вторачени в майка й. При всяко движение на Морската кралица раменете на Лира потрепват към нас.

— Имаш нещо мое — казва Морската кралица.

Кристалът пулсира в джоба ми.

— Не се безпокой. Възнамерявам да го върна.

Морската кралица свежда глава, протяга ръце и прави подканващ жест.

— Ами да го направим, без повече да се бавим.

Втурвам се напред.

Морската кралица се отмества от устрема на атаката ми с едно плавно движение и в същото време ордата й се надига. Сирените изскачат от водата, нахвърлят се върху екипажа ми с писъци, а зъбите и ноктите им се забиват в каквато плът срещнат.

Лира се хвърля встрани и неколцина от екипажа ми хукват след нея. Опитвам се да я държа в полезрението си, но телата и сабите са твърде много и само след секунди я изгубвам.

Виждам обаче кралицата. Тя е в центъра на рова, върху ивица скреж, която е като малък остров сред водата. При положение че Кристалът на Кето е в мое притежание, тя ще остави сирените да й свършат мръсната работа. Ще ги гледа как се жертват за нейното съкровище, без да се изложи дори на най-малкия риск.

Веднага щом успея да я доближа, мога да използвам кристала, за да я пратя в ада, от който се е пръкнала.

Затичвам се, като се пазя от налитащите сирени, а екипажът ми ме следва. Посичаме ги със саби, но внимаваме да не пръскаме наоколо киселинната им кръв. Кай изкрещява нещо и аз се обръщам тъкмо навреме, за да видя как се стоварва на земята, а една сирена пада посечена върху него. Мадрид я изритва, преди кръвта й да е направила поразия, и отново изправя Кай на крака.

— Давайте напред! — крещи Юкико и прави жест със сабята си към кралицата. Ние ще ги задържим.

В този момент тя е самото въплъщение на пагосианска принцеса, издигнала се е над ревността и ламтежа за власт. Истински неподправен воин като всеки от братята й, като кралете и кралиците преди тях. Размахва меча над главата си с достатъчно сила, за да причини буря. Готова е да убива.

— Хайде! — кресва ми Кай.

Тласва ме напред, а Мадрид ни прикрива със стрелба отзад. Шумът от гърмежи и писъци разтриса планината. При всяка стъпка някой от моите хора се отклонява, за да влезе в сражение с нападаща сирена. Те са навсякъде, изскачат от водата и се плъзгат по земята като змии. Тичам покрай безброй тела, ботушите ми са хлъзгави от лед и смърт и внезапно легион от дяволски крясъци ме заковава на място.

Група от шест сирени изскачат от водата с нокти, лъщящи като кинжали. Приземяват се като котки със свити перки и ръце, извити за дране.

— Пази се! — виква Кай, а до него Мадрид изръмжава в отговор:

— Виждам, да не съм сляпа! — и обсипва смъртоносните създания със стрели.

Сирените се дръпват от пътя ни, измамно гъвкави дори на сушата. Хрилете им се повдигат над голите ребра и разкриват плътта отдолу.

— Сигурна ли си? — пита Кай, а Мадрид го смушква с лакът, хвърля арбалета на земята и вади сабята си от ножницата.

Атакуваме по-настървено от всякога.

Аз нанасям ударите си в гърлото, преди някоя от тях да е отворила уста да запее. Край нас ехтят приспивни напеви заедно с виковете за милост, но заради глъчката ефектът им е слаб и причиняват само леко замайване. Наоколо тегне твърде много смърт, че песните им да добият форма. И все пак няма да рискувам. Биха могли да ни подлудят и с една нота.

Замахвам със сабята си и прерязвам югуларна вена. После още една. Прииждат бързи и безбройни като главите на Хидра. Щом оставя някоя сирена, посечена на земята, друга изскача на нейно място.

Една от тях забива нокти в коляното на Кай. Очаквам цялата й ръка да го сграбчи, но атаката й е спряна, когато Кай пуска куршум в слепоочието й и измъква крака си от хватката й, без дори да трепне.

— Давай! — виква Мадрид и премята ръката му през рамото си. Забива меч в устата на сирена. — Дръж кралицата!

Спускам се в спринт, навеждам се и се претъркулвам, тъй като друга сирена скача насреща ми. Когато я пронизвам, чувствам как кожата ми пари под ръкава. Разяждаща кръв на сирена. Разкъсвам плата и посипвам изгорената плът със сняг, преди да продължа.

Около мен валят куршуми, свистят във въздуха като фойерверки. Водата е пълна с тях, както и с плаващи трупове на сирени. Чувам бойни и предсмъртни викове. Екипажът ми измира, сирени измират, а аз не мога да различа кои вопли от кого идват.

Поемам дълбоко въздух, когато стигам до островчето суша сред водата. Хуквам, но едва съм приближил Морската кралица, когато нещо се блъсва в мен и ме повдига над земята. Бузата ми се удря в пръстта.

Не е сирена. А тритон.

Създанието се мята обратно във водата и ръмжи, оголило острите си акулски зъби. Леко зашеметен съм, но когато напада отново, съм готов. Аз съм торнадо от стомана и ярост, пронизвам гумената му плът, дамгосаните гърди, набраздения корем. При все че кърви обилно, тритонът не се предава.

Той ме сграбчва за гърлото с ръката си, нашарена като паяжина, и надава рев, който едва не ми пуква тъпанчетата. Изпускам сабята си. Острите като шипове нокти пробиват кожата на врата ми и чудовището ме вдига над земята с мускулестата си длан. Размахвам на сляпо ръце и крака, боря се за въздух. Когато успявам да напипам зовящото ме острие, не губя време.

Забивам ножа си в основата на брадичката му, докато дръжката не се удря в кост. Мощта на оръжието бликва през стоманата по-силно, отколкото при всяка от предишните ми жертви. Тя е чисто животинска и инстинктивна и докато ножът ми я пие, аз правя същото.

Създанието се сгромолясва до краката ми, а ноздрите на Морската кралица потрепват в неистов гняв.

— Та петанете — изръмжава тя.

— Съжалявам — грача и разтривам врата си, — не говоря кучешки.

Водата около нея кипва яростно.

— Мислиш ли, че дъщеря ми ще плаче, когато умреш? — процежда тя.

Вдигам ножа си.

— Убий ме и ще разберем.