Александра Кристо
Да убиеш кралство (22)

22

Лицето на Калия не спира да ме преследва. Представям си я на ръба на водата в Реома Путодер с приведена глава, сякаш се мъчи да скрие раните си.

Засрамена, че ще разбера за болката, която майка ми й причинява в мое отсъствие. Усещам го като повръщано в устата си. Мъката на Калия е като остатъчен вкус в гърлото ми — така, както когато държах сърцето на Крестел в ръка.

Обикалям палубата и наблюдавам как екипажът потъва в ежедневните си занимания. Смеят се, докато следят водата, и играят карти, докато зареждат оръжията си. Всички до един изглеждат толкова спокойни — в очите им не прозира скрита болка. Сякаш не възразяват да се отдалечават все повече от кралствата си, но моето ми липсва всеки ден. Как могат да приемат номадския живот с такава лекота?

— Прекалено много разсъждаваш — отбелязва Мадрид и се настанява до мен.

— Компенсирам за хората от екипажа, които изобщо не мислят.

Мадрид вмъква ръка в плетеница от въжета и се залюлява от перваза на кораба. Краката й висят през ръба, докато „Саад“ плава напред.

— Ако говориш за Кай, значи сме на едно мнение — заявява тя.

— Не го ли харесваш? — Долепям длани до ръба на кораба. — Не сте ли чифт?

— Чифт? — ахва Мадрид. — Ние да не сме коне? Партньори сме — пояснява. — Да знаеш, че съществува голяма разлика.

Истината е, че не знам. Опре ли до отношения, не знам почти нищо. В моето кралство няма време да опознаеш някого или да изградиш връзка. Хората говорят за любене, но сирените са подлагани на строг контрол. Любим се, както воюваме.

В океана има само тритони. Повечето служат като охрана на майка ми и защитават морското кралство Кето. Те са най-силните воини сред нас. Жестоки и смъртоносни същества, по-свирепи от допълващите ги русалки. По-брутални от мен.

За разлика от сирените, тритоните нямат връзка с човечеството. Сирените изглеждат като хора, следователно част от нас е свързана с тях. Или може би те изглеждат като нас. Родени сме наполовина от морето и наполовина от човеците, така че понякога се чудя дали омразата ни не произтича именно от произхода ни.

Тритоните нямат този проблем. Дело са на океана повече от всички нас, сътворени са от най-смъртоносната комбинация от риби, с опашки на акули и морски чудовища. Не желаят да влизат в досег със сушата дори за военни цели. Обитават единствено водните дълбини, където са или самотни и дисциплинирани охранители, или необуздани същества, които живеят диво в покрайнините на океана.

По заповед на Морската кралица точно те се чифтосват с нас. Преди да ме споходи това проклятие, бях обещана на Плътоядеца. Тритоните не си губят времето с имена и други тъпотии, така че ги наричаме каквито са: Фантома, Дерящия кожа, Плътоядеца. Докато русалките са чисто и просто риби, снасят яйца и те се оплождат извън тялото им, сирените не са такива късметлийки. Ние трябва да се чифтосваме. Именно бруталността и зверствата на тритоните ги прави достойни да създават още от нашата смъртоносна раса. Поне майка ми така твърди.

— Радвам се, че капитанът се съгласи да останеш — заявява Мадрид.

Отърсвам се от мисли за дома и я поглеждам въпросително.

— Защо ще се радваш?

— Трябва да започнем да ги превъзхождаме по брой.

— Кого?

— Мъжете — отвръща тя. — Откакто екипажът се стопи до нужния минимум, на борда витае прекалено много тестостерон.

— Струва ми се по-безопасно за мисията екипажът да е пълен.

Тя свива рамене.

— Капитанът не искаше да ги излага на риск.

— Или не е можел да им се довери.

Мадрид се набира обратно на палубата, а ботушите й като на фея тъпчат по дървото.

— Той вярва на всички ни.

В тона й се долавя отбранителна нотка и очите й се присвиват едва забележимо.

— Огорчена ли си? — питам и повдигам вежда. Хората са толкова чувствителни.

— Не — отсича Мадрид. — Просто не бива да говориш такива неща. Някой може да те чуе.

— Кой например?

— Кай.

— Защото с Елиан са добри приятели?

— Всички сме добри приятели — вирва ръце Мадрид. — Престани вече.

— Нищо не правя.

— Опитваш се да се бъркаш.

Обвинението изглежда нелепо на фона на обстоятелствата. Кроя планове да открадна това, което ми се полага по рождение, да предам майка ми и после да изтръгна сърцето на Елиан, за да няма жив човек, който представлява достойна заплаха за нас. Някак обаче Мадрид счита, че коментарите ми относно приятелството им са обезпокоителни. Дали ще открият подходяща дума за мен, когато ги погна?

— За какво говорите? — пита Кай, който се показва от каютата под палубата.

Наблюдава ме със смесица от недоверие и любопитство. Разликата с безгрижното разбирателство, царящо между него и всеки друг на „Саад“, е драстична. Ако не съм успяла да убедя някого на този кораб, че съм полезна, това е именно псевдо телохранителят на Елиан. Бих могла да му снеса абсолютно всичко, което ми е известно за Морската кралица — дори да го уведомя къде е Диаволос, — и Кай пак ще смята, че не си струва да ме задържат. Заканите му от по-рано се въртят в главата ми. Следи ме, все едно чака да се подхлъзна и да разкрия нещо, което да използва, за да тласне Елиан към категоричното убеждение, че не може да ми се вярва.

Независимо дали съм на този кораб, или в океана на майка ми, явно винаги ще ми се налага да се доказвам, да се тревожа, че всичко, което върша, би могло да доведе до провал.

— Очевидно се меся в чуждите работи — обявявам пред Кай.

Мадрид сумти.

— Поне е отворена за критики.

— Добре — заявява Кай. — Имам много.

— Между другото… — Мадрид оглежда роклята ми с гримаса. — Не искаш ли да се преоблечеш в някакъв момент? Едва ли предпочиташ да останеш в това нещо през остатъка от пътуването.

— Това не е пътуване — поправя я Кай. — А свята мисия да спасим света и да погубим Морската кралица, така че не бива да водим скитници с нас.

Мадрид кимва.

— Разбира се — отговаря. — Но също така не бива да караме Лира да носи парцала ми за почистване.

Докосвам с пръсти ръба на бялата рокля. Долният край е изтънял и от тъканта се отделят нишки. Платът вече не е бял, а по-скоро мътно сив, напластен с въглен и мръсотия, чийто произход не искам да си представям.

— Може да се облече сама — мърмори Кай. Очите му оглеждат изпомачканата рокля и достигат до разбърканата ми червена коса. — Ако планираш нещо, започни с къпане.

— С къпане — повтарям.

Той въздъхва.

— Топла вода и сапун. Допускам, че го имат там, откъдето си.

Мадрид навива ръкавите на ризата си до лактите и разкрива слънчеви часовници и стихове, изписани на всеки сантиметър от кожата й. Татуировките по лицето и дланите й са прости, но тези, които обгръщат ръцете й, прекосяват лактите й и вероятно покриват раменете й, не могат да бъдат сбъркани. Белегът на клефтеските пирати. Убийци по призвание. Макар да допусках, че тя е от Клефтес, не вярвах, че Елиан би избрал да включи в екипажа си професионален убиец. За човек, който отрича, че се намира във война, определено подбира добре войниците си.

Мадрид ме побутва и снижава глас.

— Водата не е топла — пояснява. — Но Кай не излъга за сапуна.

— По-добре, отколкото да скочиш в океана — възразява Кай. — Освен ако не искаш да изработя нова извънбордова дъска.

— Не — отговарям. — Ще я запазим за следващия път, когато ме заплашиш.

Той се чумери.

— Ако капитанът не гледаше, наистина бих те метнал зад борда.

Въртя очи и поглеждам към горната палуба, където в момента Торик управлява кораба. Елиан се е подпрял на парапета до старшия си помощник. Същият парапет, за който бях завързана аз. Шапката му е нахлупена ниско на челото, а стойката му е отпусната и свободна. Опрял е лявото си стъпало зад десния крак и е скръстил ръце пред гърдите си, но дори аз съм в състояние да разпозная какво е да изглеждаш разтоварен и наистина да си разтоварен. Отличителен белег на истинския убиец е никога да не разкрива пламъка у себе си.

Следи ни с ястребов взор и от време на време хвърля поглед към Торик, за да водят разговора си. През повечето време приказва с прикован в мен поглед. Няма угризения, задето ме изучава, защото очевидно държи да съм наясно, че всяко мое движение се следи. Не ми вярват и Елиан не иска да го забравям. Умно е, макар и доста вбесяващо, но колкото повече ме гледа и вижда, че не правя нищо, толкова по-доволен ще остава. И накрая напълно ще забрави да го прави. В крайна сметка ще ми се довери достатъчно, че да си мисли как не е нужно да продължава.

— Не го е грижа, че аз го виждам — отбелязвам.

— Корабът е негов — изтъква Кай.

— Аз не съм ли гостенка?

— Не си пленничка.

Разочарованието в тона му не ми убягва. По някаква причина ме разсмива.

— Ще му дотегне постоянно да ме наблюдава.

Мадрид се мръщи и татуировките й се набраздяват.

— Капитанът не се отегчава — отсича. — Не му е присъщо.

Поемам голяма глътка въздух и хвърлям поглед към водата.

— Каква е следващата ни цел?

— Псемата — отговаря Кай.

— Земята на неистината.

— Нещо, с което си запозната? — интересува се той, а Мадрид го перва по рамото.

— Всъщност майка ми ме караше да уча за повечето кралства — отговарям откровено. — Смяташе, че ще ми е от полза да знам за моята… — Млъквам миг преди от устните ми да се е откъсналата думата плячка. — История.

— И какво научи? — пита Кай.

Хвърлям бърз поглед през рамо към Елиан, който се е навел още по-ниско над парапета.

— Достатъчно.

— А колко езика говориш?

Оглеждам предпазливо Кай — наясно съм, че разговорът започва да се превръща в разпит.

— Не много.

Никога не е имало причина да науча мидаски и още няколко диалекта, разпространени из кралствата. При цялата му грубост собственият ми език винаги ми е бил повече от достатъчен. Можех да избера изобщо да не говоря мидаски. Има много сирени, които не го учат, независимо че е така широко употребяван в човешкия свят. Песните ни крадат сърца без значение на какъв език са.

Все пак сега се чувствам късметлийка, задето го знам. Ако не го знаех, принцът щеше да ме убие в мига, в който си отворех устата. Човек, който говори само псариин, не е добре маскиран.

— Капитанът говори петнайсет езика — обявява гордо Мадрид.

— Да не пропуснеш да си обършеш лигите от рамото — посочва Кай. — Ето тук.

Мадрид бутва ръката му.

— Имам предвид, че е впечатляващо, защото аз знам само два.

— Да, разбира се, че е заради това — отвръща той.

— Защо някой ще иска да знае петнайсет езика, когато почти целият свят говори мидаски? — чудя се.

— Внимавай да не те чуе капитанът — предупреждава Мадрид. — Голям привърженик е на съхраняването на културата. — Върти очи при тези думи, все едно не съществува друго, което би я зарадвало повече от това да зърне собствената си култура да чезне в пламъци. — Учил е в Глоса, но накрая осъзнал, че никой не е в състояние да усвои съвършено всеки език, с изключение на някой от техните благородници.

— На Лира не й е нужна предисторията на капитана — намесва се отбранително Кай. — Не и когато би могла да изпробва нещо, което не вони на смазка за оръжия.

Мадрид се усмихва.

— Добре — обажда се и щрака с пръсти към мен. — Какво ще кажеш за малко по-дръзки дрехи?

— Дръзки ли?

Колебая се, а войнствените черти на Мадрид се преобразяват в широка усмивка.

— Не изпадай в паника — успокоява ме. — Имам предвид не толкова женствени и по-пиратски.

Кимвам бавно. Изобщо не ме е грижа в какво ще ме облече, стига да затопли крехките ми кости, защото в момента студът ги притиска с тежестта на сто сирени.

Позволявам си отново да погледна към Елиан. Шапката му заслонява очите му от обедното слънце, но ги усещам върху себе си — следят ме. Дебнат да допусна грешка и да разкрия истинските си намерения, или може би да сторя нещо, с което да си спечеля лоялността му. Нека гледа. Ако зависи от Мадрид, следващия път, когато ме види, ще бъда не по-малко пират от самия него.