Александра Кристо
Да убиеш кралство (10)

10

Всяко кътче на всяка улица блести. Къщи с покриви от преплетени златни нишки и причудливи фенери, чиито обков искрят по-ярко от собствената им светлина. Дори повърхността на водата е придобила млечножълт оттенък, а въздухът е като балсам заради следобедното слънце.

Прекалено много във всяко отношение. Прекалено ярко. Прекалено горещо. Прекалено пищно.

Скискам раковината около врата си, за да се успокоя. Напомня ми за дома. Моят вид не се бои от кръвожадния им принц — просто не могат да понесат светлината. Топлината, която прониква през студа на океана и прави всичко по-горещо.

Това не е място за сирени. Място за русалки е.

Чакам до кораба на принца. Не бях сигурна дали ще бъде тук — изтребването го води в също толкова кралства, колкото и мен — и дали ще го разпозная, ако е тук? Водена съм единствено от страховити свидетелства. Слухове, които съм чувала в движение от малцината, зървали някога кораба на принца и успели да се спасят. В крайна сметка обаче го познах в мига, щом го видях на пристанището на Мидас.

Не е съвсем като в мълвата, но все пак притежава същото мрачно излъчване, за което се споменава във всяка от достигналите до мен истории. Другите кораби са повече като сфери, но този е предвождан от удължен остър връх и е далеч по-голям от останалите, с корпус като нощното небе и палуба, тъмна като моята душа. Плавателен съд, достоен за убиец.

Все още му се любувам от дълбините на водата, когато изниква сянка. Мъжът пристъпва до перилата на кораба и устремява поглед към морето. Трябваше да съм дочула стъпките му дори дълбоко под повърхността. И въпреки това той изникна от нищото — стиснал е въжето с една ръка за опора, диша дълбоко и бавно. Примижавам, но не мога да различа кой знае какво заради блещукането на златото. Известно ми е, че е опасно да излизам от водата, когато слънцето е толкова високо, ала се нуждая от по-близък поглед. Издигам се бавно до повърхността и опирам гръб в мокрия корпус на кораба.

Зървам на палеца му кралския символ на Мидас и облизвам устни.

Принцът на Мидас носи царствените си одежди по начин, който ми се струва нехаен. Ръкавите на ризата му са навити до лактите и яката му е разкопчана, така че вятърът може да достигне сърцето му. Не изглежда много по-възрастен от мен, но взорът му е суров и закален. Очите му говорят за пропиляна невинност, по-зелени са от морските водорасли и неизменно търсят нещо. За него дори празният океан е жертва, наблюдава го със смесица от подозрение и изумление.

— Липсваше ми — промълвява на кораба си. — Обзалагам се, че и аз съм ти липсвал. Нали ще го открием заедно? И когато се случи, ще избием всяко проклето чудовище в този океан.

Одрасквам устна с удължените си зъби. Как е възможно да си въобразява, че притежава силата да ме унищожи? Усещам как се усмихвам при тези празни фантазии за погром. Какъв злодей е само, напълно лишен от уязвимостта, която съм забелязвала при всички други. Този принц не излъчва неопитност и смътен потенциал, а е готов за война и варварство. Ще е истинска прелест да зърна сърцето му. Облизвам устни и ги разтварям, за да дам път на песента си, но едва съм си поела въздух, когато рязко ме завличат под водата.

Пред мен се рее русалка. Представлява ярко цветно петно — розово, зелено и жълто изпъстрят кожата й като боя. Опашката й се гъне и къдри, а коремът и ръцете й са покрити от броня костни плочки на морско конче.

— Мой е! — произнася тя на псариин.

Челюстта й се разтяга като паст и когато изръмжава, се изкривява под наглед болезнен ъгъл. Сочи към принца над повърхността и после се потупва по гърдите.

— Нямаш право на претенции — заявявам й.

Русалката клати глава. Няма коса, но кожата на скалпа й е като калейдоскоп и когато се движи, цветовете струят от нея като светлина.

— Съкровище — произнася тя.

Ако някога изобщо съм имала търпение, то тъкмо се изчерпа.

— За какво говориш?

— Мидас е наш — писва русалката. — Наблюдаваме, събираме и вземаме съкровища, когато паднат. Той е златно съкровище и не е твой.

— Аз решавам кое е мое — отсичам.

Русалката клати глава.

— Не е твой! — крещи и се гмурва към мен.

Хваща косата ми и дърпа, забива нокти в раменете ми и ме разтриса. Вика и хапе. Зъбите й потъват в ръката ми и се опитват да откъснат парче плът.

Нападението не ме впечатлява особено — стискам главата на русалката и я блъскам в моята. Тя полита назад, а очите й без клепачи са широко разтворени. Плува замаяно за миг, а после надава писклив смях и отново се устремява към мен.

При сблъсъка ни използвам силата си, за да изтегля русалката на повърхността. Тя се бори да си поеме дъх, въздухът е отрова за нейните хриле. Смея се, когато стиска гърлото си с една ръка, а с другата се мъчи да ме сграбчи. Какъв жалък опит.

— Това си ти.

Вдигам рязко очи. Принцът на Мидас се е втренчил надолу към мен, едновременно ужасен и изумен. Устата му се изкривява малко наляво.

— Виж се само — шепти. — Моето чудовище е дошло да ме открие.

Наблюдавам го със същото любопитство, каквото и той изпитва към мен. Черната му коса се вее разбъркано покрай леко наболата му брада и пада върху челото му, когато се навежда да види по-добре. Дълбока трапчинка на лявата буза и смайване в очите му. Но в мига, когато решавам да откъсна поглед от русалката, съществото съзира шанса си и тласка и двете ни напред. Блъскаме се в кораба с такава сила, че целият плавателен съд проскърцва заради съчетаната ни мощ разполагам с нищожно време да осмисля атаката й, преди принцът да се олюлее и да падне във водата до нас.

Русалката отново ме дърпа надолу, но щом зърва принца, се отдръпва в страхопочитание. Той потъва като камък до дъното на плиткия участък и после оттласква тялото си обратно на повърхността.

— Моето съкровище — изрича русалката. Протяга се да хване ръката на принца и го задържа под водата. — Сърцето ти от злато ли е? Съкровища и злато.

От устата ми със съскане се откъсва злокобен смях.

— Той не говори псариин, глупачке.

Русалката завърта главата си към мен на пълни сто и осемдесет градуса. Надава безбожен писък и после затваря кръга, за да се обърне пак към принца.

— Аз събирам съкровища — продължава тя. — Съкровища и сърца, но изяждам само едното. Сега ще изям и двете и ще се превърна в онова, което си ти.

Принцът се съпротивлява, докато русалката го е уловила безсилен под водата. Рита и размахва ръце, но тя вече е в транс. Потърква ризата му, ноктите й разкъсват тъканта и кръвта му избива по нея. После челюстта й се разтяга до невъобразими размери.

Движенията на принца отслабват и очите му се притварят. Дави се и русалката се кани да изтръгне сърцето му за себе си. Да го изтръгне и изяде с надеждата, че то може да я превърна в това, което е той. Опашката й да се преобрази в крака. Рибата — в нещо повече. Ще ми открадне онова, което ми е тъй нужно, за да спечеля обратно благоволението на майка ми.

Толкова съм разярена, че дори не мисля, преди да посегна да забия нокти в черепа на русалката. Съществото изпада в пълен шок и пуска принца, а той се понася обратно към повърхността. Аз затягам хватката. Русалката се бори и дере ръцете ми, но силата й не струва нищо, в сравнение тази на сирените. Особено пък с моята. Особено ако съм си набелязала плячка за убиване.

Натискът на пръстите ми върху черепа й се усилва и те изчезват в разноцветната й плът. Усещам острите кости на скелета й. Русалката застива, но аз не спирам. Впивам пръсти още по-дълбоко и тегля.

Главата й потъва на океанското дъно.

Замислям се дали да не я отнеса на майка ми като трофей. Да я забия на кол пред двореца на Кето като предупреждение към всички русалки, решили да се опълчат на сирените. Но Морската кралица не би го одобрила. Русалките са нейни поданици, били те и по-долни създания. Хвърлям й един последен презрителен поглед и после се издигам на повърхността, за да потърся моя принц.

Бързо го забелязвам на ръба на малък пясъчен участък до доковете. Кашля така неудържимо, че цялото му тяло се тресе. Плюе голямо количество вода и после се строполява по корем. Доплувам възможно най-близо до брега, а останалото разстояние изминавам, като се избутвам с ръце, докато в плиткото не остава потопена само опашката ми.

Протягам се, сграбчвам глезена на принца и го довличам до нивото на моето тяло.

Побутвам рамото му и щом не помръдва, го претъркулвам по гръб. По златното на бузите му е полепнал пясък, а устните му са разтворени съвсем леко и са мокри от океана. Вече изглежда полумъртъв.

Ризата е полепнала по кожата му и от раните, нанесени от русалката, блика кръв. Гърдите му се повдигат едва-едва и ако не успявах да дочуя слабите удари на сърцето му, бих помислила, че не е нищо повече от красив труп.

Притискам длан към лицето му и плъзвам нокът от ъгълчето на окото му до бузата му. По кожата избива фина червена линийка, но той не помръдва. Челюстта му е така изсечена, че би могла да ме пореже.

Бъркам бавно под ризата му и допирам ръка до гърдите му. Сърцето му блъска отчаяно под дланта ми. Привеждам глава и се заслушвам с усмивка в туптенето. Успявам да подуша океана по него, но мирисът му е допълнен и от беглия аромат на анасон. Той ухае на черните лакомства на рибарите. На захарина, с който си служат, за да примамват улова си.

Осъзнавам, че си пожелавам да се събуди, та да мога да зърна за миг тези очи с цвят на водорасли, преди да му отнема сърцето и да го предам на майка ми. Вдигам глава от гърдите му и посягам към тях. Ноктите ми се вкопчват в кожата му и се подготвям да забия дълбоко юмрук.

— Ваше Височество!

Отмятам глава нагоре. Легион от кралски стражи тича по доковете право към нас. Поглеждам обратно към принца и той започва да отваря очи. Върти глава в пясъка и после взорът му се фокусира. Върху мен. Присвива поглед, щом съзира цвета на косата ми и окото, което е в същия оттенък като нея. Не изглежда притеснен, че ноктите ми са забити в гърдите му, нито пък е уплашен от неизбежната смърт. Има непоколебим вид. И странно удовлетворен.

Нямам бреме да разсъждавам какво означава това. Стражите приближават бързо и крещят към принца си, пушките и сабите им са в готовност. Всички са насочени към мен. Поглеждам още веднъж надолу към гърдите на принца и към сърцето, което бях на косъм да си спечеля. После се хвърлям обратно в океана и се отдалечавам от него, по-бърза от светкавица.