Александра Кристо
Да убиеш кралство (36)

36

Гибелта на принцовете.

Не съществува нищо извън тези три думи.

Светът застива и аз диря из паметта си знак, сигнал, следа. Търсенето не ме оставя с празни ръце, а с идеята, че съм глупак.

Спасихме Лира насред океана и наоколо нямаше помен от друг кораб. Когато тя се върна в съзнание, у нея имаше нещо завладяващо, което се изпари в мига, когато се опита да ме нападне. Тя говореше псариин на палубата на моя кораб. И, богове, онази сирена. Какво беше казала? Паракало. Молеше се за живота си и не ми мина през ума да се усъмня защо, макар никоя сирена да не е правила подобно нещо досега. Естествено, че се моли. Не на мен, а на една от техните. На своята принцеса.

— Точно ти от всички хора ли не разбра? — пита Юкико.

Не отговарям.

Знаех, че Лира крие нещо, но не си представях това. Ръката ми сама се вдига към гърдите и притиска белезите, скрити под ризата ми. Белези, твърде наподобяващи онези, които видях по Райкрофт, след като Лира беше приключила с него. През онзи ден в Мидас Гибелта на принцовете ме намери, след като аз не успях да я открия. Остави русалка да отнеме силите ми, а после заби нокти над сърцето ми, докато се готвеше да го изтръгне от гърдите ми. Ако не бяха дошли кралските стражи, тя щеше да ме убие.

Лира щеше да ме убие.

Издърпвам сабята си в мига, в който очите на Лира се стрелват към моите. Отначало не съм сигурен какво искам да направя и само стискам оръжието толкова силно, че то мачка костите ми. Но когато Лира не помръдва, въпреки че я приближавам все повече и повече, гневът ми се възпламенява. Какво предателство. Дори не проявява приличието да трепне.

— Елиан.

Изрича името ми с придихание и аз си изгубвам ума.

— Ще те убия — казвам й.

Дори и като човек Лира е бърза. По-бърза от повечето бойци новаци, които съм срещал, и далеч по-гъвкава. В тялото й има нещо първично. Насочвам острието към нея, а тя изправя рамене с едно бързо движение. Изглежда стъписана, но се съвзема навреме, че да отправи удар към мен. Сграбчвам китката й на сантиметри от лицето си и я извивам. Тя оголва зъби и понечва да ме ритне с брутална сила. Избивам тяло встрани, но стъпалото й ме уцелва в бедрото и болка пронизва крака ми.

Кимвам към колана й.

— Сабята ти — излайвам.

— Нима си загрижен, че съм невъоръжена? — пита.

— Не бъркай честта със загриженост — изричам през зъби. — Ако трябва, ще те пронижа и беззащитна.

Отново се хвърлям към нея, а тя се отмества от пътя ми някак тромаво. В секундата, когато остава извън обсега ми, чувам металическото звънтене на изтеглено оръжие.

Лира вдига сабята в идеална дъга, точно както съм я учил, и ръмжи насреща ми.

И тогава съзирам животното у нея.

Оръжията ни надават дружен писък. Стомана в стомана.

Блокирам следващия удар на Лира и повторно улавям китката й. Когато я огъвам рязко вляво, сабята пада от ръката й. Завъртам я към себе си, като приковавам ръцете й към тялото. Сърцето ми блъска лудо в гърба й, а тя се гърчи в хватката ми. Студена е — винаги е такава, но между телата ни се стича пот.

— Довърши я! — крясва Юкико.

Преглъщам и се сещам за сабята, заклещена помежду ни. Ръцете ми не могат да се отместят от Лира, за да застанат под правилния ъгъл, а и мисълта за подобна близост, при която бих чул ахването й, когато животът я напуска, ми идва твърде много.

Гади ми се от това.

Спомням си вкуса на целувката й под звездите с техните истории. Цяла една галактика ни наблюдаваше, когато тялото й се прилепи към моето. Когато ме помоли да я целуна и трябваше да впрегна всичките си сили, за да запазя спокойствие.

Лира извива буза към мен и издиша приглушено.

А после рязко вдига лакът и ме фрасва с него в челюстта.

Пускам я и тя се втурва, за да грабне сабята си.

Засмивам се безрадостно и притискам ръка до удареното място.

— Със сигурност оправдаваш легендата за себе си — отбелязвам.

— Достатъчно, Елиан.

Тя вдига сабята си между нас като бариера.

Изплювам кръв на пода.

— Ще бъде достатъчно, когато си мъртва.

Щом нападам отново, пренебрегвам всичко, освен ехтежа на предателството у мен. Нанасям удар след удар, острието ми звънти срещу нейното. Отново и отново. Всяка атака е писък във въздуха и времето едновременно препуска и е напълно замряло. Безкрайни секунди и минути, докато тя не пада на колене и кристалът се изтъркулва на пода с нея.

Лира не посяга към него, нито пък аз. Не мога да правя друго, освен да се чудя колко още ще държи сабята хоризонтално над главата си, за да се предпази от настъпленията ми.

Поема всеки удар с мъртвешки поглед. Накрая лактите й се разтреперват и глезенът й най-сетне поддава. Оръжието изтраква върху студения под. Лира се просва на земята и чака, а изражението й е на безразличие. Предоставя ми възможността, която си мислех, че искам.

Стиска раковината на колието си и аз трепвам. Сякаш ме дразни с всеки знак, за който съм бил сляп. Пак вдигам сабята си, усещам тежестта на стоманата в ръцете си. Сега мога да отмъстя за Кристиан. Да отмъстя за всеки принц, загинал в океана, и за другите, които ги грози опасността да умрат в бъдеще. Мога да я убия и да се приключи с това.

Пускам сабята.

Лира издишва тежко. По челото й избива пот и неспокойният й поглед ме пронизва. Иска ми се да я бях убил. Иска ми се тя да ме беше убила. Вместо това се взираме един в друг. Тогава Лира поклаща глава и подсича краката ми с ритник.

Стоварвам се на пода до нея, а тя въздъхва ядосано.

— Следващия път, когато искаш да убиеш някого, не се колебай — казва ми.

— Не трябва ли аз да го казвам на теб?

— Какво ти става? — пита Юкико. Надигам се до седнало положение, а пагосианската принцеса се мръщи насреща ми. — Тя е Гибелта на принцовете.

Изрича го, сякаш си мисли, че съм забравил. Сякаш съм оставил Лира жива, защото съм прекалено глупав, а не защото съм твърде човечен.

Изправям се и се отупвам.

— Наясно съм с това — отговарям и вдигам двете саби от пода.

— Тя е дошла за кристала — изтъква Юкико. — Също като нас.

— А сега ще се наложи да си тръгне без него.

Лира се втренчва в Кристала на Кето, който лежи на сантиметри от мястото, където тя седи прегърбена на пода. Дори не се опитва да посегне към онова, за което е тук.

— Стани — нареждам й.

Юкико се втурва напред.

— Не можеш да постъпиш така — тросва се вбесено. — Ако хората ти не спяха като умрели, и те биха ти казали, че не можеш просто да я пуснеш да си тръгне.

Бавно накланям глава към Юкико.

— Още не си кралица. Така че и за секунда не си мисли, че си по-различна от тях и можеш да ми казваш какво да правя.

Избърсвам засъхналата кръв от устата си. Постоянно съм оцапан с кръв, но тази вечер е един от редките случаи, в които тя е моя. Последния път беше под палубата на кораба на Райкрофт. Последния път бе кръвта на Лира.

Като по команда Лира се изправя на крака и следи какво ще направя. Не искам да се чувствам разтърсен, но е точно така. Виждам я да чака следващата ми заръка като верен член на екипажа ми и веригите, които ме държат цял, се късат като изгнили въжета.

— Върви си, откъдето си дошла — заявявам на Лира. — Още сега.

Навеждам се да взема кристала от пода, но Лира се бави. Зървам как сянката й се размърдва колебливо на слабата светлина. Времето в стаята се влачи бавно като тиня.

— Ще ми се да можеше това да е краят — промълвява тя.

Звучи повече като предупреждение, отколкото като заплаха, ако изобщо съществува някаква разлика. Възвеличаване на неизбежната битка, която предстои. Не отговарям. Просто чакам стъпките й да отшумят извън купола и се изправям едва когато съм сигурен, че си е отишла.

— Не можеш да я оставиш жива — изрича мрачно Юкико.

— Ще има предостатъчно време да умре — опипвам кристала. — Редом с майка си.

На Юкико не й се вярва.

— Предупредих те — продължава тя. — Любовта не е за крале. Скоро сам ще се увериш, когато се оженим.

— Вече може да престанеш да говориш за женитба — отговарям й. — Няма да го бъде.

Юкико отвръща на погледа ми, но нейният е още по-остър.

— Принц, който се отмята от думата си? Каква новост.

— Казах ти, че ще ти представя алтернатива — в гласа ми личи явно нетърпение. — Може и да не искам да бъда крал на Мидас, но със сигурност знам, че не искам ти да бъдеш негова кралица.

— И какво по-примамливо предложение би могъл да ми отправиш?

Стискам зъби. Юкико вечно иска реакции, а Лира ми отне последната, която ми бе останала.

— Предполагам, че знаеш за участта на кралица Галина.

— Брат ми ме осведоми, когато седна на трона.

— Кардиа набира все повече мощ чрез търговските сделки с други кралства. Неговата кралица е твърде популярна на север. Галина не може да се състезава с нея, при положение че не общува с поданиците си от страх да не им предаде прокобата. Айдилио страда, защото тя е решила да не си взема друг съпруг, който да й позволи да управлява.

Равнодушието на Юкико е добре репетирано.

— Че какво ме засяга това?

— Не е отказала да си вземе съпруга.

— Искаш да стана кралицата на Айдилио? — изсмива се невярващо Юкико.

— Една от кралиците — поправям я.

— И от къде на къде Галина ще се съгласи?

— Силата й не влияе на жени. Ще можеш да осъществяваш контакти с други кралства от нейно име, да посрещаш сановници и дипломати. Ще общуваш с народа и ще вдъхваш лоялност. Ще поемеш всички онези задачи, които са непосилни за Галина.

— А откъде ще дойдат наследници? — пита Юкико.

— Тя няма желание да предава проклятието си на потомство.

— Всичко си обмислил — едва ли не мърка Юкико. — Да не би дори да си говорил с кралицата?

— Галина се съгласи, че ще е взаимноизгоден ход, особено след като й осигурява връзки с Ефевреси и Пагос. И, разбира се, си спечелва дълга на Мидас към нея.

— Ами ако откажа?

Стягам челюст.

— Или ще се ожениш за могъща кралица и ще управляваш редом с нея, или ще останеш в Мидас с бъдещ крал, който ще поставя под въпрос всяка твоя стъпка. Кой знае дали ще съм жив до края на деня? Наистина ли искаш да си сгодена за принц с надвиснала над него смъртна присъда?

Юкико ме изучава и знам, че е без значение дали сделката е добра, или не. В момента я е грижа единствено да спечели, а ако отстъпи твърде лесно, няма да се утеши с получаването на мощно кралство като награда. За нея изгубената репутация би имала по-сериозна тежест от спечеленото кралство.

— При едно условие — заявява.

— Естествено.

— Когато дойде времето, искам Гибелта на принцовете да умре от твоето острие.

Ръцете ми се стискат в юмруци в джобовете, кокалчетата ми пукат наравно с компаса. За собственичката на „Златна гъска“ е типично да бъде неморална като посетителите си и в духа на принцеса да се разпорежда със съдбата на човечеството.

Примигвам, за да отпъдя образа на бавната сянка на Лира и на погледа й, когато разбра, че самоличността й ми е ясна. Как ме изтласка от пътя на куршума на Райкрофт и ме помоли да я целуна в полите на планината. Налага се да си припомня насила, че лъженето е най-голямата й дарба.

— Уверявам те — казвам на Юкико, като си придавам небрежно изражение, — че при следващата ни среща няма да ми мигне окото.

Усещам как компасът подскача до ръката ми и стрелката бавно се отклонява.