Александра Кристо
Да убиеш кралство (28)

28

Чакам смъртта да дойде.

Когато умра, има вероятност да се върна във формата си на сирена. Трупът на могъщата Гибел на принцовете, прикован към пиратски кораб. Може би потънал кораб. Може би на място, където няма да ме открие друг, освен русалките. Възможно е дори майка ми да се престори, че скърби заради загубата на наследницата си, или просто да нареди на Плътоядеца да й помогне да създаде нова.

Самосъжалявам се прекалено много, когато Талис Райкрофт влита през вратата. Очите му се стрелкат из студената и празна каюта и той откъртва от стената дървена летва, маскирана като рафт, толкова рязко, че ръждивите пирони се пречупват.

Панталоните му са обагрени в червено от раната, нанесена от ножа на Елиан. През разкъсания плат виждам черни кръстосани шевове, които придържат кожата му. Направени са бързо, но явно вършат работа. Елиан трябва да е пропуснал артериите.

Кокалчетата на пръстите на Талис са ожулени до розово. Когато се втурва през помещението, куцука силно. Забелязва откъртената греда там, където беше завързан Елиан, и подритва треските към мен. Дори не трепвам.

— Къде е той? — излайва.

Кръстосвам единия си крак връз другия и отпускам безразлично рамене.

— Ще се наложи да си малко по-конкретен.

Райкрофт прекосява каютата с два разкрача и сключва дебелите си ръце около шията ми. Дърпа ме на крака и ръмжи.

— Кажи ми къде е или ще ти прекърша тънкото вратле — съска Талис.

Натискът на дланите му ми напомня за хватката на майка ми. Искам да кашлям и да плюя, но не ми стига въздухът. Яростта във вените ми е неизмерима и ме тласка до състояние, в което не ми остава друго, освен безкрайна омраза.

Аз също изкривявам злобно устни.

— Разстроен ми се виждаш — процеждам.

Талис отдръпва ръце от мен.

— Разбиват кораба ми на трески — негодува той. — Когато открия този мръсник, думите не стигат да опиша какво ще му причиня. Той лично обяви война.

— Според мен го направи ти, когато нападна мидаския принц и го задържа като пленник. Ако мислиш, че случващото се тук е лошо, представи си цялата мощ на златната армия, мобилизирана само и само да се добере до теб.

Талис присвива очи.

— Как му се вика, когато бъде нападнат член на някое от кралските семейства? О, да — усмивката ми би могла да пререже плът. — Измяна към човечеството. Още ли си служат с удавяне?

Лицето на Талис помръква при думите ми.

Последното наказание се е случило дълго преди моето време, но русалките още говорят за това. Хората, посегнали срещу благородници, нарушавали мирния пакт между кралствата. Виновниците били хвърляни с тежест в океана и оставяни на нашия вид. Никоя сирена обаче не ги нападала. Вместо това наблюдавали как предателите губят последния си дъх и се стискат за гърлото. Приближавали ги в последния момент, та човеците да умрат в страх. Според майка ми сирените изтръгвали сърцата от гърдите им чак когато изпомпели за последно кръв.

По изражението на Талис съдя, че и той е чувал същите кошмарни истории.

Той описва нескопосана дъга със сабята си и притиска острието към бузата ми.

— Теб какво те е грижа? — шепне. — Той те остави тук, нали така?

Изрича го, все едно трябва да се чувствам предадена, но обвинението му никак не ме жегва. Елиан тръгна, защото аз го накарах, и би останал, ако го бях помолила. Сигурно би умрял, стига да му бях позволила. Но не го направих. Изнамерих малка частица от мен, за която бях забравила, че съществува — частица, която бях убедена, че майка ми е изкоренила от мен — и го пуснах да си върви.

— Може ли да продължим с този разговор, след като ме убиеш? — питам.

Талис потърква острието в бузата ми. После, преди да съм имала време да трепна, вдига сабята във въздуха и я спуска рязко надолу.

Свеждам очи към освободените си ръце и чисто срязаното въже се свлича в краката ми.

— Харесват ми борбените жени — мърка мазно Талис. — Я да те видим колко борба ще ми предложиш.

Не губя време за усмивка, преди да насоча острите си нокти към него.

Каквото и да очаква Талис, със сигурност не е да му изтръгна сърцето. Спускам се към Райкрофт като лешояд и дращя, докато вече не чувствам, че ръцете ми натежават. Гърдите му. Очите. Всичко, до което се докопам. Когато ме избутва на земята, се задържам долу едва секунда и пак се мятам отгоре му.

Аз съм животно, впивам зъби в деликатната му човешка плът. Мога да го вкуся в устата си. Вкусът е парлив. Странна смесица между метал и вода. Захапвам по-силно, но той ме отскубва от себе си и аз отнасям парче от кожата му.

— Ти, мръсна пачавро! — крещи той.

В този момент се чудя доколко ли напомням за Плътоядеца с къс от Райкрофт в ъгълчето на устата ми и усмивка като на дяволската богиня, сътворила всички ни. Плъзвам език по устните си и ръмжа, а между зъбите ми са заседнали съсирени от мръсната му кръв.

Талис върви към мен и всяка негова крачка проехтява като гръм върху разнебитения под. Когато ме достига, ме дърпа нагоре за воланите на роклята ми и ме запраща към стената. Краката му притискат моите до земята, а коленете му са забити в бедрата ми.

Зашлевява ме през лицето и нащърбените му нокти одраскват бузата ми.

— Ще те накарам да си платиш за това — шепне, а дъхът му е горещ върху ухото ми.

— Разбира се, че ще го направиш. — Размърдвам ханш и стягам ръце, когато бъркам под плата на пелерината му. — Но по-добре не оставяй кръвта си по мен.

В мига, щом напипвам дръжката на ножа му под дрехите, дърпам ръка и после рязко я изстрелвам напред. Извивам китка наляво и Талис примигва. Когато отдръпвам ръката си, той преглъща задавено и с мъка.

Пуска дрехите ми и залита назад.

Плъзвам се надолу по стената и издишам продължително.

Подвеждане, както заръча Елиан. Бъди прекалено бърза, че да не забележат.

Поглеждам към Талис. Демоничните му очи и сивата му като кост кожа. Изражението на страх и изненада, бушуващи у него като морска буря. И ножът — собственият му нож — забит в корема му. Очевидно, е трудно да забележиш, че някой краде оръжие от колана ти, когато въпросният човек също така е впил зъби в кожата ти.

Острието е навлязло толкова дълбоко, че дръжката почти не се вижда през ризата му. Отнема му миг да се строполи. Секунди, през които той се мръщи и стене, преди главата му най-накрая да тупне на пода.

Извисявам се над него и преглъщам. Чувствам празнина в гърдите си, а възбудата, която обикновено идва със смъртта, е заменена от дълбока яма в съседство с бясно блъскащото ми сърце. Това е първото ми убийство, откакто станах човек, и си въобразявах, че няма да има значение, но съм покрита с кръв и лицето на Талис е отпуснато, а аз цялата треперя, без да знам защо.

Гледам към него и всичко, което успявам да видя, е как Крестел умира, а писъците на Калия ехтят наоколо. Ръцете ми са мокри от кръвта й, а помежду ни е изречено обещание.

Бъди кралицата, от която имаме нужда.

Затварям очи и чакам мигът да отмине. Надявам се да се случи или в противен случай може да полудея в тази каюта. Няма логика да си мисля за Крестел сега — Талис не е първият, когото съм убила след нея. Стискам дланите си в юмруци и усещам как кръвта се набива под ноктите ми. Ала Крестел беше началото на всичко — майка ми си послужи с нея, за да ме тласне отвъд ръба. Като човек можех да се преструвам, че съм започнала на чисто, стига да го исках. Или поне за известно време. Но не и сега. Вече не. Убийца съм във всеки свой живот.

Отварям очи и щом поглеждам надолу, Талис пак е Талис, а лицето на леля ми се завръща обратно в спомените ми. Въздъхвам облекчено и после примигвам, защото с крайчеца на окото си зървам нещо да проблясва. Дърпам металната верижка около шията на Талис. Светлината се отразява в нея, също като мъничка звезда, която се мъчи да запази пламъка си. Прикляквам нестабилно до тялото на пирата и дърпам яката му назад.

Огърлицата е още около врата му. Усмихвам се и освобождавам внимателно закопчалката, като че ли има опасност да събудя спящия пират, и после прибирам в джоба си задигнатия артефакт.

Подскачам, когато вратата се отваря рязко. Раменете ми се напрягат, а ноктите ми се приготвят още веднъж да се превърнат в оръжия.

Елиан дори не хвърля поглед към Талис Райкрофт.

Втурва се право към мен, очите му са искрящи, наситено зелени и проблясват облекчено. Косата му е разбъркана във всички посоки, надвиснала е над челото му, сипе се върху лицето му. Ризата му е разкъсана, но аз издишам с пълни гърди, когато не виждам наранявания. Само мръсотия и петна от барут. Не се замислям дали и аз чувствам облекчение, понеже още се нуждая от него, ако възнамерявам да сваля майка ми от престола, или се дължи на нещо напълно различно.

Ножът на Елиан е прикрепен към колана му — все така усещам мощта на магията му, а в ръката му има сабя, неговата сабя, чието злато проблясва в строшените стъкла. Когато ме достига, я пуска на пода и ме прегръща през раменете. Усмивката му не може да се сравни с нищо, което съм виждала преди.

Изричам първото, което ми хрумва — повтарям думите му към мен в Айдилио:

— Бях убедена, че вече съм се отървала от теб.

На бузите на Елиан се появяват трапчинки и той хвърля поглед през рамо. Кай, Мадрид и Торик са се строили в стегната колона зад него. Дошли са не само за капитана си, но и за нежеланата пътничка. За момичето, което намериха, докато се носеше насред океана. Дошли са за мен.

Когато пак се обръща към мен, очите му пробягват по лицето ми. Устата му образува права линия, щом забелязва драскотините по бузата ми. Толкова много от кръвта, която ме покрива, е моята собствена, толкова много — съвсем чужда.

— Какво правиш тук? — питам.

Той свива рамене.

— Онова, което умея най-добре.

— Лазиш ми по нервите?

— Спасявам те — отговаря той и вдига сабята си. — Това е вторият път. Не че ги броя.

Всъщност е третият, ако включим и как ме избута от пътя на Райкрофт на палубата. Елиан може и да не брои, но аз го правя.

— Не мога да повярвам, че се върна за мен — промълвявам.

Дори не си правя труда да скривам колко съм признателна.

Елиан потупва колана си, където ножът му виси доволно.

— В действителност дойдох за това — обяснява. — Твоето спасяване беше, в общи линии, второстепенна мисъл.

Гледам го гневно.

— Не се нуждая от спасяване.

За първи път Елиан насочва поглед към тялото, проснато на прогнилия под. Сякаш чак сега осъзнава, че лидерът на прословутите Цапрар, похитител на редица пирати и принцове, кърви в краката му.

— Напомни ми да не те ядосвам — отбелязва Елиан.

— Прекалено късно е.

Той се ухилва. Все още е ухилен, когато забелязвам главата на Райкрофт да се повдига от дъсчения под. Ръката на пирата се озовава на кръста му почти мигновено и щом я протяга във въздуха, се изненадвам да видя, че пистолетът му е черен като мастилото на сепия. Елиан завърта глава, хората му се хвърлят напред в пълна паника и тогава отеква изстрел.

Не за първи път чувам изстрел, но сега звукът ми се струва по-силен. Кара костите ми да вибрират и кънти в ритъм със сърцето ми. Всичко е смесица от шумове. Мирисът на барут и смразяващият предупредителен вик, откъснал се от устните на Кай. И накрая Елиан. Начинът, по който усмивката му угасва, щом забелязва ужаса в очите ми. Натрупан дълг от три живота.

Избутвам го от пътя на куршума предимно по рефлекс.

Помещението потъва в мигновена тишина. Част от секундата, през която светът сякаш губи всичките си звуци. После я усещам. Болката от нагорещения метал, разкъсал човешката ми кожа.