Александра Кристо
Да убиеш кралство (33)

33

Когато „Саад“ хвърля котва, водата вече е гъста киша. Тук присъствието на студа е неизменно и с бързото приближаване на вечерта въздухът изглежда почти замръзнал заради неизбежното отсъствие на слънцето. Независимо от това обаче е ярко, все едно е сутрин. Бялата вода, осеяна с туфи лед и сняг, е огледало на вкочаненото небе и изгражда образа на кралство, така красиво лишено от тъмнина. Дори посред нощ небето не потъмнява повече от изпъстрено синьо, а земята играе ролята на светлина, за да посочва пътя. Снегът отразява вечното блещукане на звездите.

Пагос.

Усещам пулсирането на огърлицата до сърцето си, щом пристъпваме по снега. Най-накрая кристалът е близо. Разполагам с ключа и картата на маршрута — остава само Лира да ми разкрие тайните на ритуала.

Въздухът вледенява кожата ми и макар ръцете ми да са в ръкавици, тиквам юмруци в джобовете си. Тук вятърът прониква през всички пластове. Облечен съм в толкова дебело кожено палто, че всяко движение представлява усилие. То ме бави повече, отколкото ми се нрави, и макар да ми е ясно, че не съществува непосредствена заплаха от нападение, не желая да съм неподготвен, ако все пак се случи. Опасението ме разтриса по-силно, отколкото студът изобщо би могъл.

Когато се обръщам към Лира, по крайчетата на косата й има скреж.

— Опитай се да не дишаш — съветвам я. — Въздухът може да заседне някъде по средата.

Лира вдига качулката си.

— В такъв случай ти се опитай да не говориш — отвръща тя. — Никой не иска думите ти да бъдат запазени във вечността.

— Същински перли на мъдростта са.

Едва успявам да зърна очите на Лира под дебелата пухкава кожа на палтото й, но безрадостната извивка на усмивката й никога не си отива. Задържа се в израз на преднамерена развеселеност, сякаш обмисля какво да каже. Готви се да отвърне на следващия удар.

Лира вади парченце лед от косата си с пълно безразличие.

— Ако такава е стойността на перлите в днешни дни, ще се погрижа да инвестирам в диаманти.

— Или в злато — предлагам самодоволно. — Чувам, че стойността му се измервала в теглото му.

Кай изтръсква снега от сабята си и изрича подигравателно:

— Когато решите, сте добре дошли да спрете да ме погнусявате.

— Ревнуваш, защото аз не флиртувам с теб ли? — пита го Мадрид и загрява пръст на спусъка.

— Няма нужда да флиртуваш с мен — заявява той. — Вече знам, че ме смяташ за неустоим.

Мадрид прибира оръжието си.

— Всъщност е изключително лесно да ти устоя, когато си облечен по този начин.

Кай свежда очи към елегантното червено палто, плътно прилягащо на жилавата му фигура. Кожената яка обгръща челюстта му и закрива долната част на ушите му, като го кара да изглежда така, сякаш няма шия. Той отправя усмивка към Мадрид.

— Така е, защото според теб съм по-секси, когато не нося нищо.

Торик изпуска тежка въздишка и стиска основата на носа си. Не съм сигурен дали е заради часовете, прекарани без храна, или защото е невъзможно да носи изрязани панталони в хапещия студ, но търпението му се изчерпва бързо.

— Мога да се закълна, че съм поел на мисия на живот и смърт с банда похотливи хлапета — отсича той. — Още малко и ще започнете да си разменяте любовни писъмца в бутилки от ром.

— Добре — отговаря Мадрид. — Сега вече на мен ми се гади.

Смея се, но звукът е погълнат от ритъма на номадските барабани. Към нас приближава конвой от воини. Поне дузина са, в идеален военен строй „стрела“, и маршируват целеустремено в една и съща посока. Дори във виелицата няма как да бъдат пропуснати. Снегът не успява да накърни внушителните им стойки, нито впечатляващо стегнатата им формация. Крачат в пълен синхрон и стъпалата им тъпчат снега с всеки удар на барабаните. Изглеждат като гиганти, а униформите им са толкова тъмни, че придават цвят на иначе пустия пейзаж.

Когато ни достигат, следва моментно мълчание, през което се оглеждаме взаимно. Даже под слоевете кожа и брони не е трудно да се различат благородниците сред войниците. Четиримата членове на пагоското семейство се извисяват като титани с величествени ловни украшения за глава, които се спускат по гърбовете им във внушителни наметки. Очите им се взират в нас през челюстите на съответните животни: полярна мечка, арктическа лисица, пустинен вълк и по средата между воините и братята — снежен лъв.

Всяко животно е в ослепителен нюанс на бялото, който се прелива в снега в краката им. В остър контраст е с черните им брони и оръжия — стрели и саби в най-тъмните оттенъци на абаноса. Начинът, по който сияят, до голяма степен е присъщ на течност.

Пагоските братя дърпат назад животинските кожи, които ги предпазват от студа. Както очаквах, крал Кадзуе е снежният лъв. Най-смъртоносното създание сред тях. Макар то да е по-високо от всеки човек, пагоският крал се вмества идеално в габаритите на животното. Не изглежда дребен на фона на гигантското му тяло.

— Принц Елиан — поздравява крал Кадзуе.

Кожата му е толкова бяла, че е почти синя. Устните му се сливат с останалата част от лицето му и всичко у него е заострено и право. Очите му са пронизващи точки, разположени в края на веждите, а косата му се състои от подобни на мечове кичури, които дращят по оръжията му.

Кадзуе поднася ръка към корема си и се привежда в подобаващ поклон. Братята му следват примера му, докато пазителите около тях остават твърдо изправени. В Пагос няма обичай войниците да се кланят на благородниците.

Това е поздрав, отправян единствено между благородници, а от войниците се очаква да бъдат неподвижни и безучастни. Незабележими, докато присъствието им не бъде отчетено.

— Ваше Кралско Величество — произнасям в отговор на поздрава. — Бих желал да ви благодаря, че ни приемате в кралството си. За нас е чест, че ни посрещате тук.

Обръщам се към принцовете, чиито украшения за глава отговарят на възрастта им и съответно на правото им над трона. Вторият, принц Хироки, е полярната мечка, Тецу е пустинният вълк, а на най-младия, принц Коджи, се пада арктическата лисица. Поздравявам ги официално и те на свой ред се покланят.

Чудя се кой ли сред тях е наивникът, разприказвал се пред Райкрофт.

— Разбира се, не само братята ми са тези, които ви приветстват с добре дошли — добавя Кадзуе, — но и цялото семейство.

Махва с ръка зад гърба си и измежду войниците се показва нова, пета фигура, облечена също толкова величествено като принцовете и краля. По-ниска е и осанката й далеч не е така войнствена, но излъчва сходно негодувание. Няма нужда новодошлият да сваля кожата си, за да го разпозная.

Сакура се усмихва, щом зърва лицето ми, а светлосините й устни напомнят за безбожния цвят на небето. Косата й е по-къса отпред, с бретон, подстриган на черта, за да прикрива ъгълчетата на очите й. Тежка бронзова верига се спуска по челото до лявото й ухо, продупчено от бяла кост.

Няма вид на принцеса. Изглежда като кралица.

— Принц Елиан.

— Принцеса Юкико.

Тя се усмихва, когато използвам истинското й име.

До мен Кай се напряга, а негодуванието му се усилва. Сега, когато екипажът е изправен пред жената, заради чиито манипулации се отказах от времето си на „Саад“ — моето и тяхното време, — от хората ми не може да се очакват точно усмивки.

Побутвам припряно Кай, преди да е успял да каже нещо. Колко ли е споделила принцеса Юкико със семейството си за пребиваването си в Мидас? Дали им е съобщила, че е собственичка на знаменитата таверна „Златната гъска“? Че наравно с алкохола е търгувала и с кралските ми тайни, както и че е прекарвала нощите си в хазартни игри с отрепките на моето кралство? Съмнявам се. Но дори да го е направила, ако Кай се обърне към нея под неофициална форма, това няма да остане незабелязано. Може и някога да е бил син на дипломат, но обезнаследяването му не е тайна за никого. А и тя е принцеса. Потенциална кралица. Моята потенциална кралица.

Потръпвам при мисълта и се изпълвам с надежда, че сделката ми с Галина е достатъчна, за да направи тази с Юкико невалидна.

Усещам погледите на екипажа по гърба ми. Но независимо колко много неща искат да ми кажат, аз имам също толкова за споделяне с принцесата. За сделката, която желая да обсъдим, и контра предложението, което отчаяно държа да й представя. Сега обаче не му е времето. Не и при наличието на толкова зорки очи и наострени уши.

Покланям се за поздрав.

— Виж се само, мъчиш се да прикриеш изненадата си — обажда се принцеса Юкико. — Няма причина да го правиш. Да се спотайваш и криеш. Не сме ли стари приятели? Къде другаде да бъда, освен сред такива скъпи другари и семейството ми?

— Разбира се — потвърждавам сковано. — Просто съм изненадан колко бързо си изминала пътуването.

— Не всички кораби плават — обяснява Юкико. — Някои предпочитат да летят.

Тонът й е неоправдано самоуверен и за разлика от Лира, в нейната арогантност няма нищо привлекателно. Устоявам на подтика да завъртя очи и се задоволявам с отсечено кимване в знак на разбиране.

Пагоските дирижабли са едни от най-добрите в стоте кралства. Варират от куршуми — стрелкащи се балони с достатъчно място за половин дузина пътници — до пищни кораби, толкова разкошни, че ги определят като реещи се палати. Разполагат с най-малко осем отделни витла и се разпростират до три етажа в зависимост от товара или, далеч по-често, от социалния статут на пътниците.

Кралството Пагос винаги е било в добри отношения с Ефевреси, а там вдъхват живот на най-великите изобретения на света. В тази страна се радват на почти всеки технологичен триумф и в днешни времена рядко се среща изобретение, чийто произход да не може да бъде проследен обратно до Ефевреси. С Пагос са съюзници от толкова отдавна, че да не им пречи фактът как се намират на двата противоположни края на света. Рядко се среща по-могъща сила от две кралства, обединени от десетилетен брачен съюз. Това означава, че в Пагос са добре запознати с много от технологичните постижения на Ефевреси. Което, на свой ред, пък значи, че са едно от малкото кралства, имащи възможността да осъществяват повечето от пътуванията си по въздух вместо по вода. За останалата част от стоте кралства въздушните кораби обикновено са ненадеждни. Неизправностите не са необичайни и освен ако пътуването няма да трае повече от месец, неприятностите са повече, отколкото си струва.

— Ти си принцесата? — пита Лира.

Макар неуважението й към околните обикновено да ме забавлява, отправям към Лира многозначителен поглед, с който я предупреждавам да не изрича нищо неуместно. Тя обаче или не го забелязва, или не я е грижа. Лесно ми е да позная кое от двете е по-вероятно.

Юкико кимва.

— Не знаех, че капитанът набира нови членове за „Саад“.

— О, аз не съм нов член — обяснява Лира. — Тук съм просто за да го убия. — Втренчва се настоятелно в принцесата. — И всеки друг, изпречил се на пътя ми.

Кай прави непохватен опит да заглуши смеха си с опакото на ръката си.

Стрелвам остро Лира с очи и стискам зъби. Да не би студът да я е ударил в главата? Или така е привикнала към нашите отношения, че вече си въобразява как може да се държи по подобен начин с всички благородници? Мъча се да привлека вниманието й, но тя го е съсредоточила върху Юкико.

Взорът й е студен като вятъра.

— Шегува се — намесвам се и изтиквам Лира зад гърба си. — И сигурно е пияна. — Лира се изсмива и аз я хващам през кръста, за да я накарам да замълчи. — Не обръщай внимание на екипажа ми — приканвам и се усмихвам закачливо. — Когато храната намалее, живеят основно на ром.

Крал Кадзуе приема коментара ми със смях, макар и точно толкова премерен, колкото е военната му стойка. До него Юкико се втренчва в ръката, която съм обвил около кръста на Лира.

— Има по-важни неща за обсъждане — заявява Кадзуе. — Елате, трябва да поговорим в двореца, далече от зъбите на нашия климат. Ако съдя по това, което чух от сестра ми, налице е доста интересна сделка.

След като ни показват покоите за гости и ни предоставят достатъчно храна, за да се подобри настроението на Торик, аз съм придружен до главната зала. Сам съм по настояване на крал Кадзуе, но същевременно зад мен с равномерна крачка се движат седем стражи, докато кралският портиер върви напред. Когато дойдоха да ме вземат от новите ми покои, въоръжени до зъби с копия, които изглеждат така, сякаш всъщност са изработени от зъби, го приех като комплимент. Острата им липса на вяра в мен почти е свидетелство за моята репутация.

Главната зала се крие зад двойни врати, изсечени от айсберг, които явно се въртят посредством колесен механизъм. Зъбните колела вдигат прекалено много шум, докато отварят внушителните порти, за да разкрият залата зад тях. Пространството не е голямо, но всичко в него е пищно и величествено. От полилеите се спускат замръзнали капки, а от масивния леден под, подобно на бурени, се издигат ледени пръчки. Пристъпвам напред, като до известна степен очаквам да се просна с крака във въздуха, но повърхността е изненадващо суха под стъпалата ми.

Петимата пагоски потомци ме наблюдават от троновете си. Всички са облечени в черни дрехи, които се стелят като масло. Зад разкошните им тронове има един-единствен прозорец, покрит със син скреж. Пълзи по стъклото като някакво цвете и закрива гледката към последните минути слънце.

— Надявам се, че стаите са по вкуса ви — обажда се крал Кадзуе. — Трябва да призная, че се радвам, задето екипажът ти е в намален състав. Стотина пирати са достатъчни, страх ме е да си помисля в какво би се превърнал дворецът ми с цял легион пирати в него.

— В извънредно забавно място, бих се обзаложил.

Младият принц Коджи се изхилва под нос.

— Историите говорят сами за себе си — изтъква той. — Леко съжалявам, че няма да ги изживея от първа ръка.

— Следващия път ще ги доведа всичките — обещавам му. Отново се обръщам към краля. — Сделката все още ли е в сила?

— Не помня да съм сключвал сделка с теб — отсича крал Кадзуе. — Но сестра ми явно си въобразява, че разполага с пълномощията да го прави — отправя раздразнен поглед към Юкико, ала тя демонстрира пренебрежение с извъртане на очи, все едно е някакъв досадник.

Принц Хироки се накланя към брат си.

— Дала му е картата — изрича. — Надявам се, че сме получили нещо равностойно в замяна.

— Така е — потвърждавам и вадя огърлицата от джоба си.

Оставям я да увисне във въздуха между нас — красива синя капка, която танцува на верижката. Все още е опръскана с кръвта на Лира.

Юмрукът на крал Кадзуе се стяга около подлакътника на трона му.

— Каква находка само ни представяш така нехайно — отбелязва. — Къде я откри?

— На същото място, където открих затворника, заключен в тъмницата ви.

Принц Хироки се размърдва в трона си и аз спирам да се чудя за кого от братята говореше Райкрофт.

— Цапрар — ръмжи крал Кадзуе. — Талис Райкрофт и проклетата му банда крадци. Трябваше да се досетя, че всичко, което е изгубено, ще открие пътя си към неговите ръце.

— Вече не е в неговите ръце — изтъквам и стискам медальона. — В моите е.

Принц Тецу се привежда заплашително напред.

— Добре ще постъпиш, като го предадеш.

— Хайде, хайде — подхилква се кралят. — Убеден съм, че планът му е точно такъв.

— Разбира се — потвърждавам. — Веднага щом ми бъде отправено уместно предложение.

Усмивката на Юкико е бавна и коварна.

— Няма как човек да не се възхити на куража му — процежда.

Крал Кадзуе се изправя на крака.

— Искаш достъп до нашата планина, за да откриеш Кристала на Кето — обявява. — А после какво?

— После ще ви върна безценната огърлица, а също и кристала, щом приключа с него. Това е шансът на Пагос да влезе в историята като кралството, допринесло за безвъзвратното унищожение на сирените. Семейството ви ще бъде запомнено като легенда.

— Легенда? — острият смях на краля прорязва въздуха. — Какво ми пречи да ти я отнема още сега?

— Щом Кристалът на Кето бъде освободен, Морската кралица ще го узнае — обяснявам му. — Може да сте много неща, Ваше Величество, но убиец на сирени не е сред тях. Ако тя ще умира, трябва да се случи от моята ръка. Нека изкача планината и ще напишем историята заедно.

— Изкачването е рисковано — изтъква кралят. — Дори по нашия свят маршрут. Какво ще каже баща ти, ако изложа сина му на подобна опасност? Дори да е заради възвишена цел като спасяването на света. Нещо повече — кимва към сестра си. — Юкико измина целия този път и най-накрая се завърна у дома след толкова много години. Струва ми се любопитно, че го е сторила само защото вярва в твоята кауза.

Юкико ме изучава развеселено — идеята, че може да съм смутен, й доставя удоволствие. Сякаш бих им доставил това удовлетворение. Не съм сигурен дали кралят ме провокира, или Юкико наистина не им е казала за годежа, но знам, че няма да съм първият, който ще го спомене.

— Разбира се, че не — заявява Юкико на брат си. — Дойдох, защото искам да съм първата, която го е зърнала. Искам да присъствам, когато Кристалът на Кето най-накрая бъде открит.

Стискам здраво зъби. Последното, което ми е нужно, е смъртоносна принцеса да ме следва по петите в Облачната планина.

— Не смятам, че ще е особено безопасно — възразявам. — Както спомена кралят, преходът е рискован.

— И тя го е изминавала преди — намесва се Хироки. — Като всички нас.

— Не всички — поправя го Коджи.

Хироки хвърля любящ поглед към най-малкия си брат и после насочва светлите си очи към краля.

— Ако тя го придружи, поне ще сме сигурни, че няма да бъдем изиграни.

Старая се да не изглеждам обиден.

— И по този начин един от нашите ще бъде там, когато кристалът най-накрая бъде освободен от дълбините на купола — вмята Тецу.

Юкико се привежда леко към тях.

— Радвам се, че всички сте така нетърпеливи да се отървете от мен само след няколко дни в моята компания.

Крал Кадзуе хвърля на сестра си кос поглед и после се обръща към мен с овладяно изражение.

— Ако успееш да убиеш Морската кралица и Гибелта на принцовете, ще трябва да обявиш пред света, че и ние имаме пръст в смъртта им — отсича.

Не е молба и аз накланям глава в знак на съгласие, щом долавям деликатността на момента. Толкова съм близо, че почти го усещам в гърлото си, досущ като жажда.

— Кристалът, огърлицата и славата. — Крал Кадзуе се настанява обратно на трона си с хищен взор. — Искам Пагос да получи всичко.

— Ще им кажа, каквото ми заръчаш — уверявам го. — Стига Гибелта на принцовете да е мъртва, другото е без значение за мен.

Синовете и дъщерята на Пагос ме поглеждат от ледените си тронове и един по един се усмихват.

Когато най-накрая напускам главната зала, Лира ме очаква, опряла стъпало на ледената врата. Косата й е влажна от студа и е облечена в плетен пуловер, който смалява още повече тънката й талия. Когато ме вижда, изпуска въздишка и се откъсва от вратата.

— Какво правиш? — питам.

Лира повдига рамене.

— Просто исках да се уверя, че не си мъртъв.

Гледам я мнително.

— Подслушвала си.

— И тъкмо приключих — отсича тя и извива вежди, сякаш ме предизвиква да предприема нещо по въпроса.

Преди да е имала шанса да се отдалечи, аз я сграбчвам рязко за китката и я придърпвам към себе си. Лира се извърта с такава скорост, че косата й пада върху лицето. Разтърсва глава, за да я махне от очите си, и поглежда намръщено към сключените ни ръце.

— Искам да науча какво си въобразяваше по-рано — обявявам. — Да заплашваш да убиеш принцеса в собственото й кралство просто ей така. Не е най-добрата ти проява на хумор.

Лира изтръгва ръката си от моята.

— Кай го сметна за забавно.

— Макар да се радвам, че двамата започвате да се разбирате, трябва да се помъчиш да запомниш, че Кай е идиот.

Тя се подсмихва.

— Също и ти, щом вярваш на пагосианци.

— Няма нужда да вярвам на никого. Просто имам нужда те да вярват на мен.

— За пират не си особено добър лъжец — заключава. — Също така не те бива особено в пазаренето. Всичко, което даде, изглежда много повече в сравнение с нищото, което получи в замяна.

— Не е нищо. Целта е да се сложи край на войната.

— Ти наистина си дете, ако смяташ, че ще е толкова лесно.

— Според теб да предам кралството си на принцеса Юкико е било лесно? — изричам учудено. — Не трябва само да се оженя за нея. Ще се наложи да се откажа от всичките си мечти и да се посветя на задължения, към чието избягване се стремя цял живот.

Стискам инстинктивно дланите си в юмруци до тялото, докато следя за реакцията й. Искам Лира да проумее, че не съм сключил тази сделка по обикновена прищявка и че съжалявам за нея през всеки изминал ден оттогава. Наясно съм с последствията от действията си и правя всичко по силите си да открия изход.

Лира ме наблюдава безмълвно и не съм сигурен какъв отговор очаквам или дали изобщо имам правото да очаквам нещо, но мълчанието й е по-изнервящо от всичко, което съм допускал.

Часовникът на стената бие и отбелязва началото на нощните ветрове. Лира изчаква, докато трите тона приключат, и най-накрая преглъща. Прекалено шумно.

— Наистина ли ще се ожениш за нея? — пита и после клати глава, все едно не желае да научава истината. — Предполагам, че планът е хитър — съгласява се. — Получаваш Кристала на Кето и съюз с могъщо кралство. Дори да се наложи да се откажеш от живота си на „Саад“, пак ще излезеш победител.

Насилената й усмивка посърва леко накрая и когато заговаря отново, гласът й е тих и хаплив.

— Ти май никога не губиш, нали, Елиан?

Не съм сигурен как да й отговоря, защото напоследък имам усещането, че единствено губя. Сделката с Юкико е само поредният удар.

Въздъхвам и когато Лира отмята косата от лицето си, изпитвам потребност да й разкрия плана си. Всичко, което съм организирал, за да избегна изпълняването на договорката си с Юкико, се върти на върха на езика ми. Ясно ми е, че няма причина да се оправдавам пред Лира, но усещам натрапчивия импулс да сторя именно това.

— Когато мисията приключи, няма да има значение каква сделка съм сключил — обаждам се. — Ако оцелея, ще отправя предложение, на което Юкико няма да е способна да откаже.

— Не смяташ ли, че вече си предложил достатъчно? — чуди се Лира.

В начина, по който ме гледа сега, няма нищо мило.

— Излагаш на опасност цялото си кралство, като се оставяш да бъдеш манипулиран от жадна за власт принцеса, която…

Замълчава и свежда очи към пода с неразгадаемо изражение.

— Лира.

— Недей — вдига ръка и запазва дистанцията помежду ни. — Не ми дължиш нищо, особено под формата на обяснение. Благородниците никога не дължат нищо на никого.

От думата благородници ме жегва повече, отколкото е редно. Прекарах толкова време да се отърва от титлата като единствения ми отличителен белег и ме заболява, когато тя го изрича с такава убеденост, сякаш никога не е гледала на мен като на друго. Винаги принц, никога просто мъж.

Издишвам предпазливо и тиквам ръце в джобовете си.

— Не помня някога да съм казвал, че ти дължа нещо.

Лира се обръща. Не мога да бъда сигурен дали ме е чула, но се отдалечава, без да поглежда назад, и аз не я следвам. Част от мен го иска — по-голяма, отколкото ми е приятно да призная, — но няма да знам какво да кажа, ако го направя.

Прокарвам ръка през косата си. Наистина нямам търпение тази вечер да приключи.

— Не съм сляпа за това.

Юкико пристъпва от сенките, досущ като призрак. На бледата светлина от факлите очите й изглеждат почти бели, дори когато ме доближава. Сиянието от пламъка заглажда острите черти на лицето й и тя придобива благ вид. Нежен.

Светлината наистина играе номера на разсъдъка ми.

— За мен е без значение — отронва тя.

— Убеден съм, че нямам представа за какво говориш.

— За момичето — пояснява Юкико. — За Лира.

— Предполагам, че би било доста трудно да си сляпа за нея.

— Да — усмивката на Юкико искри по-ярко от пламъка. — Очевидно е, че ти го вярваш.

Потърквам слепоочията си — никак не съм във форма за още един загадъчен разговор.

— Кажи ми каквото имаш за казване, Юкико. Не съм в настроение за игри.

— За разлика от обичайно, значи — отвръща тя. — Но ще изпълня искането ти, тъй като си гост в дома ми.

Тя преплита пръсти в косата си и прехапва ъгълчето на устата си. Жестът прилича много повече на поличба, отколкото на закачка.

— Може да държиш на нея, но това няма да промени нищо — подема Юкико. — Любовта не е за принцове и определено не е за крале. Обеща ми да станеш крал. Моят крал. Бих искала да ти напомня за това обещание.

Свирепият взор в очите на Лира пробягва през ума ми. Дори не ме погледна повторно, когато си тръгна. Видът й издаваше, че последното, което иска да чуе, са мотиви или обяснения. Оставяш се да бъдеш манипулиран, заяви ми. Благородниците никога не дължат нищо на никого. Но не е истина. Дължа много неща на много хора и Лира не прави изключение. Може би не й дължа обяснение, но й дължа живота си, а това ми изглежда същото.

Размърдвам се и щом осъзнавам, че Юкико търси именно тази реакция, я гледам сърдито.

— Не съм ти обещавал крал — изтъквам. — Сигурен съм, че условието, което прие, беше кралство. Вълнува ли те изобщо кое точно?

— Струва ми се, че се опитваш да развалиш сделката.

— Не да я разваля — поправям я. — Да я предоговоря.

Юкико се ухилва, обляга се на рамото ми и отърква ръка в гърдите ми също като котка. Усещам студения й дъх на шията си и когато завъртам глава, долавям усмивката в гласа й.

— Толкова много трикове — шепти. — Ще са ти нужни по-широки ръкави, та да ги побереш всичките.