Александра Кристо
Да убиеш кралство (29)

29

Веднъж умрях и оттогава вече не мога да го повторя. По онова време бях на тринайсет или някакъв друг брой късметлийски години. На около километър и половина от бреговете на Мидас, на малка територия плаващи морави, има маяк. Морските стражи го използват като наблюдателница, но ние с моите приятели му намерихме приложение като поле да докажем храбростта си. Идеята беше да преплувам разстоянието, да докосна подгизналите туфи трева и да се изправя отгоре като горд победител.

В действителност геройството бе да не се удавя.

Никой не беше преплувал разстоянието, защото всеки, достатъчно глупав дори да го обмисля, беше прекалено млад, а всеки достатъчно възрастен беше наясно колко са полезни лодките. Но фактът, че никой не го е постигал — че аз може да съм първият, — само правеше идеята по-привлекателна. Боботенето в главата ми, което ме умоляваше да не умирам, се превърна в някакъв шепот.

Стигнах до маяка, но нямах сили да се набера. Имах сили обаче да закрещя, преди устата ми да се напълни с вода и да оставя на златото да ме отнесе.

Не съм сигурен колко дълго съм бил мъртъв, защото баща ми отказва да говори за такива неща, а никога не съм питал майка ми. Почувствах го като цяла вечност.

Светът навярно изпитва особено умиление към мен заради всички налудничави и опасни начинания, които предприех след това — и те далеч надхвърлят преплуването на разстояние от километър и половина, — защото още съм жив. Останах недокоснат от друг близък досег със смъртността. Някак си тази първа смърт ме направи недосегаем.

В мига, в който куршумът изсвистява във въздуха и усещам студената ръка на Лира да ме бута на земята, се ядосвам. Ядосвам се на моята недосегаемост. На способността ми да оцелявам, докато другите около мен продължават да умират.

— Не! — крещи Мадрид и се хвърля напред.

Забива ботуш в брадичката на Райкрофт и запраща зъби във всевъзможни посоки. Аз не мога да се съсредоточа. Кай я улавя през кръста и я стиска отчаяно, а тя се мъчи да се изтръгне от хватката му и да довърши пирата. Онзи, който й открадна нейния капитан. Който може да е, а може и да не е човекът, който я е продал в робство. Който току-що застреля момиче пред очите й.

Мадрид крещи и ругае, докато Лира не издава нито звук.

Мръщи се, което незнайно защо ми се струва по-въздействащо, и притиска ръка към дупката отстрани на тялото си. Дланта й е мокра и трепери.

Тя свежда очи към кръвта си.

— Не пари — промълвява и рухва назад.

Втурвам се към нея и подхващам крехкото й тяло, преди да се е ударило в пода. Улавям главата й и Лира кашля задавено. Има кръв. Прекалено много кръв. Всеки път, щом мигна, сякаш се разлива все по-надалече, докато цялата дясна страна на роклята й не подгизва.

Опирам длан в ребрата й и притискам. Тя е права: не е топла. Кръвта на Лира е като разтопен лед, който се стича между пръстите ми. Колкото повече притискам, толкова по-силно трепери тя. Тресе се, докато аз се мъча да попреча на студенината да се излее от нея.

— Лира — отронвам повече като молба, отколкото като име. — Няма да умреш.

Отказвам да погледна отново към раната. Не искам, защото се боя, че всъщност може да умре и последните ми думи към нея да са лъжа, а колко долно би било това.

— Знам — отговаря Лира. Гласът й е по-спокоен от моя, все едно болката не представлява нищо. Или поне е по-незначителна от това, което е преживяла преди. — Все още ми предстои да катеря планина.

Главата й се отпуска леко и аз я повдигам. Ако изгуби съзнание сега, няма как да съм сигурен, че някога ще се събуди.

— Да знаеш, че изравняваме резултата — казвам й. — Но аз още водя с една точка.

Лира се размърдва.

— Бързо — изстенва. Кръвта й е обагрила пръстите ми, а преднината на ризата ми е мокра. — Вземи това, за да се реваншираш.

Тя повдига треперещата си ръка и от дланта й в моята пада малък медальон. По-син е от очите й и прекалено фин, та да носи подобна мощ. Изгубената огърлица на Пагос.

Тя я е взела.

Смея се и се чудя какъв ли находчив коментар да направя — да й заявя, че не ми е в стила, или може би, че вече имам същия медальон от злато — но Лира затваря очи и няма кой знае какъв смисъл да се правя на забавен, при положение че тя няма да ме чуе.

— Капитане! — крещи Мадрид, а Кай все така я държи през кръста. — Нужен й е лекар.

Сянката на Торик пада върху мен, стиска рамото ми с могъщата си длан и ме връща към действителността. Преглъщам. Кимвам. Изправям се с тялото на Лира, което е прекалено леко в ръцете ми. Побягвам от останките от калпавия кораб на Райкрофт и оставям след себе си кървава диря.

— Действайте! — кресвам, щом кракът ми стъпва обратно на „Саад“. — И подпалете онзи кораб, преди да потеглим.

„Саад“ се накланя и екипажът ми изпада в привидна анархия. Хората ми тичат от единия край на палубата до другия, теглят въжетата от лебедките и вдигат шум до небесата. Затягат платната и проверяват посоката на вятъра. Аз си проправям път напред, избутвам онези, които са се заковали по местата си, а като виждат окървавеното момиче в ръцете ми, те ми предлагат помощ.

— Елиан — обажда се Кай. — Ти си ранен. Нека аз да я нося.

Пренебрегвам думите му и се обръщам към Торик. Лицето му е изкривено от мъка, докато се взира в Лира. Може преди да не е била една от нас, но да умреш в името на дълга, ти осигурява лоялността на околните.

— Погрижи се лекарят да е готов — нареждам и старшият ми помощник кимва.

Райкрофт е метнат небрежно на рамото му, а кръвта му се стича по гърба на Торик. Жив е, но едва-едва, и ако го докопам, това няма да продължи още дълго. С все така безжизненото тяло на Лира в ръцете ми аз нареждам на Торик да доведе лекаря и той без колебание запраща Райкрофт на земята, преди да се втурне под палубата.

В действителност нямаме лекар, но помощник-механикът ми е пътувал с цирка „Пласматаш“ и е най-близкото подобие на медик, с което разполагаме. Докато нося Лира към него през завоите и тунелите на моя кораб, ме зашеметява мисълта, че сред всички принцове, пирати, убийци и престъпници единствено момчето от цирка е способно да помогне. Струва ми се забавно и си представям колко би се смяла Лира, ако знаеше, че кожата й съшива механик новобранец. Как би изстреляла някой хаплив коментар, който би проникнал в мен като прелестен вид отрова. Като куршум.

Проправям си път в претъпканото помещение, а Кай се втурва след мен. Неосъщественият лекар сочи към масата в средата на машинното отделение.

— Оставете я — подканва с тон, издаващ паника. — И разкопчайте роклята й.

Изпълнявам и хващам ножа си. Странното е, че в началото не мога да видя от раната да блика кръв — сякаш цялата е по роклята й и по мен — а после, когато все пак виждам кръв, не ми се струва достатъчно. Или може би вече всичката е изтекла. Може би не й е останала никаква.

— Богове — отдръпва се Кай, щом разрязвам роклята на Лира. — Ще живее ли?

— Вълнува ли те? — тросвам се.

Вината не е негова, но да крещя на Кай, е малко като да крещя на себе си, а в момента имам нужда да ми бъде крещяно. Защото всичко това се случи заради мен. Ако Лира умре, вината ще е моя.

Не мога да повярвам, че се върна за мен.

Но първо я оставих.

— Не искам тя да умира, Елиан — стиска ръката ми Кай и ме задържа на крака в момент, когато износените ми части заплашват да се разглобят. — Никога не съм го искал. А и… — тиква ръка в джоба си и продължава с въздишка: — Тя те предпази, когато аз не можах.

— Изстрелът изглежда чист — обажда се лекарят и аз се обръщам, а иронията в думите му ме гложди. Беше откровено мръсен изстрел.

— Куршумът само е ожулил ребрата й — обяснява. — Но трябва да проверя дали има засегнати органи. — Сочи към Кай с облечен в ръкавица пръст. — Не стой там да ми закриваш светлината. Донеси кърпи.

Кай не се наежва заради заповедта, нито спори, че е редно да оставим Лира да умре, за да сме сигурни, че няма да ни предаде. Извърта се, излиза забързано и дори не губи време да отправи подобаващо убийствен поглед.

— Нищо важно не е засегнато — обажда се лекарят.

Формулира последното си изказване като заключение, но когато се обръщам, очите му ми задават въпрос.

— Не съм сигурен — отговарям. — Имаше много кръв.

Той свива рамене и вади от близкото сандъче инструмент, който не изглежда напълно легитимен.

— Още не съм попадал на машина, която да не мога да ремонтирам. Човешкото тяло е просто поредната машина — хвърля ми насърчителен поглед. — Веднъж спасих маймуна с нож, забит в ребрата. Имаше злополука със спукан балон. Не е много по-различно.

Решавам, че се надява да ми предложи утеха, така че кимвам, а Кай влита обратно с куп чисти кърпи. След това ни изтикват обратно навън и аз не споря. Радвам се, че са ме отпратили, та лекарят да си върши работата, освободен от взора ми върху отпуснатото тяло на Лира и мислите ми как никога не съм я виждал толкова уязвима. Толкова подвластна на заплахата от смърт.

Не си давам нито миг за глътка въздух, преди да се върна на палубата при тялото на Райкрофт. Членовете на екипажа ми са разширили ноздри и чакат разрешение. Долавям напрегнатата поза на Кай до себе си. Едва се удържа и отчаяно се надява да не поискам от него да спира останалите. Така стоят нещата в моя екипаж. Няма нужда хората ми да са приятели. Няма нужда дори да се харесват взаимно. Да са на „Саад“, е същото като да са семейство и когато ме спаси, Лира се доказа на Кай. Аз я заключих в клетка и я принудих да изтъргува мястото си на кораба ми, но независимо от всичко тя ме спаси, убедена, че постъпва правилно. Живот за живот. Доверие за доверие.

Талис Райкрофт се взира в мен, но не е достатъчно жив, че погледът му да е свиреп. Лявото му око е затворено и от него се издига буца колкото планина. Заради раните по лицето му устата изглежда неузнаваема. От дупката в корема му тече кръв.

— Какво ще правиш с него? — пита Кай. Гласът му не е особено спокоен, обичайно безгрижният му тон е някак неуравновесен. Иска мъст, колкото и аз. Не само задето е отвлякъл капитана им, а и заради пострадалото момиче, което лежи в трюма на кораба ни.

— Не знам.

Мадрид върти малък джобен нож между пръстите си. Когато острието я порязва, тя оставя кръвта да се стече върху ранения крак на Райкрофт.

— Той не заслужава да живее — отсича. — Няма нужда да ни лъжеш.

Окото на Райкрофт примигва бавно, като че ли осмисля бурята, която лично е породил. Младият принц у мен иска да почувства състрадание, но не мога да откъсна поглед от полумесеците и дългите назъбени линии, набраздяващи бицепсите му. Рани, които са му причинени, докато са се опитвали да го отблъснат. Белези от нокти, така напомнящи за онези по моите гърди.

Поколебавам се — през главата ми пробягва образът на Гибелта на принцовете, който ме хваща неподготвен. Можеше да прекърши шията ми или да предприеме безброй други неща, с които да ме извади от строя, но тя просто остави ноктите си да дращят бавно гърдите ми. Това е типично за сирените. Винаги се насочват право към сърцето.

— Капитане — обажда се Мадрид и аз прогонвам картината.

— Ще открия води, бъкащи от акули — заявявам, като си възвръщам хладнокръвието. — И ще пусна там любимия му крайник.

Възцарява се тягостно мълчание, докато всички, които са достатъчно близо, че да ме чуят, осмислят думите ми. Райкрофт отново мига с едното око.

— Другия път ни излъжи — настоява Кай и прочиства гърло.

— Ами Лира? — пита Мадрид.

Свивам рамене.

— Зависи колко благосклонна ще е, когато се събуди.

— Чудех се дали тя наистина ще се оправи? — пояснява Мадрид.

Втренчвам се в Райкрофт и впрягам цялата си воля, за да се усмихна.

— Моят екипаж не е толкова лесен за убиване.

Скапано клише е, но имам нужда всички да го повярват. Самият аз имам нужда да го повярвам. Представям си Лира и едва ли не успявам да почувствам как студената й кръв се процежда между пръстите ми като разтопен лед. Ако тя умре, тогава моят план и цялата тази мисия умират с нея. Броя минутите до момента, в който механикът ми новак ще се покаже и ще обяви, че всичко е наред. Че Лира не е умряла заради мен и все още е в състояние да предостави последното късче от пъзела, за да освободим Кристала на Кето от затвора му.

Че може би — само може би — няма да ми се налага да разкъсам Райкрофт на безброй парченца.