Александра Кристо
Да убиеш кралство (14)

14

Пирамидата изчезва зад хоризонта. Слънцето се издига все по-високо, злато на фона на злато. Плаваме напред, оставяме искрящия град зад нас, докато океанът не възвръща цвета си и очите ми не се настройват към ширналата се синева. Винаги отнема известно време. В началото оттенъците на синьото са приглушени. Белотата на облаците е осеяна с бронзово, докато пред очите ми още се реят остатъчни отблясъци от Мидас. Скоро обаче светът се връща стремглаво, пъстър и непоколебим. Кораловото на рибите и лазурното небе.

Сега вече всичко е зад мен. Пирамидата, семейството ми и сделката, която сключих със Сакура. А пред мен е светът. Готов да бъде превзет.

Стискам пергамента в една ръка. Картата на проходите, скрити из страховитата Облачна планина и пазени в тайна от кралското семейство на Пагос. Осигуряват им безопасност, когато си проправят път нагоре, за да докажат пред народа, че са достойни. Изтъргувах бъдещето си за нея и единственото, от което се нуждая сега, е медальонът на Пагос. Добре че знам точно къде да търся.

Не съобщих на семейството ми за годежа си. Пазя новината за след като бъда убит. Да съобщя на екипажа, ми причини достатъчно главоболие. Ако покрусените подмятания на хората ми не са достатъчни, то възмущението на Мадрид, задето се продавам, напълно ми стига, фактът, че през половината си живот е била търгувана от кораб на кораб, е причината така неумолимо да се е вторачила върху свободата във всичките й измерения.

Единствената утеха, която съм в състояние да предложа — и е странно точно аз да съм този, който предлага утеха в подобна ситуация, — е, че нямам намерение да осъществявам съюза. Не че планирам да се отметна от думата си. Не съм такъв мъж, а и Сакура не е от жените, които ще преглътнат с лекота предателството. Но има какво да бъде сторено. Уреждането на някаква друга сделка, която да предостави и на двама ни желаното. Просто ще се наложи да вкарам още един участник в играта.

Стоя на квартердека^[1] и оглеждам „Саад“. Слънцето се е скрило и единствената светлина идва от луната и блещукащите фенери на кораба. В трюма повечето членове на екипажа ми, моите верни доброволци, спят. Или си разменят шеги и нецензурни истории вместо приспивни песни. Малкото останали на палубата са застинали и унили, което е рядка гледка.

Плаваме към Айдилио, една от няколкото спирки, през които трябва да минем, преди да достигнем Пагос, и ключът към моя план. В Айдилио се намира единственият заместник за моята ръка в брак, който Сакура би сметнала за приемлив.

На палубата Торик играе карти с Мадрид, която твърди, че е най-добрата във всяка игра, хрумнала на моя старши помощник. Двубоят е тих и белязан единствено от резките вдишвания на Торик, когато дръпва от пурата си. Помощник-механикът ми е в краката му, от време на време изчезва под палубата, а после се появява обратно, сяда на земята и продължава да кърпи чорапи.

Тази вечер призовава нещо различно у всички тях. „Саад“ е домът им и тук те са в безопасност, най-накрая са свободни да свалят гарда за няколко мимолетни мига. За тях морето никога не е представлявало истинска опасност. Няма значение, че бъка от сирени, акули и зверове, които биха могли да ги излапат цели в рамките на секунди. Истинската опасност са хората. Те са непредвидими. Предатели и лъжци са. А от „Саад“ ги дели цял свят разстояние.

— Значи тази карта ще ни отведе до кристала? — уточнява Кай.

Повдигам рамене.

— Може би само до гибелта ни.

Той полага длан на рамото ми.

— Бъди малко по-уверен — съветва ме. — Досега още не си повеждал в погрешна посока.

— Което означава единствено, че никой няма да бъде подготвен, когато се случи.

Кай ми отправя пренебрежителен поглед. На същата възраст сме, но Кай притежава странната способност да ме кара да се чувствам по-млад. По-скоро като момче, отколкото като капитана, който се стремя да бъда.

— Там е работата с рисковете — обяснява Кай. — Невъзможно е да знаеш кой си струва, докато не е прекалено късно.

— С годините се превръщаш в същински поет — уверявам го. — Да се надяваме, че си прав, и картата ще се окаже от полза, за да ни попречи да премръзнем до смърт. Силно привързан съм към всички пръсти на краката и ръцете си.

— Още не мога да повярвам, че изтъргува бъдещето си за парче хартия — отбелязва Кай. Ръката му е върху ножа, все едно само идеята за Сакура го кара да мисли за битка.

— Не ми ли каза току-що, че е възможно рисковете да си струват?

— Не и такива, които те натрисат в нечестив брак с принцеса — произнася последната дума така, сякаш е мръсна и мисълта да съм женен за друга кралска особа е непоносима.

— Донякъде си прав — уверявам го. — Но се каня да предложа на Сакура по-добра награда от мен. Колкото и невероятно да звучи. Ето защо първо отиваме в Айдилио, така че недей още да го раздаваш толкова примирен със съдбата ми. Скроил съм план и най-малкото, което можеш да направиш, е да имаш вяра.

— Само дето твоите планове винаги завършват с белези.

— Дамите ги обичат.

— Не и когато са във формата на следи от ухапване.

Ухилвам се.

— Съмнявам се, че кралицата на Айдилио ще се отнесе към нас като канибал.

— Помежду ни има много суша — изтъква Кай. — Предостатъчно време да бъда изяден някъде по пътя.

Въпреки опасенията си, Кай не изглежда смутен от моята уклончивост. Никога не е създавал впечатление, че възразява срещу неопределени обяснения и мъгляви, почти насмешливи отговори. Като че ли тръпката от лова може да се крие именно в липсата на информация. Често ми се е случвало да изпитвам същото. Колкото по-малко знам, толкова по-големи са шансовете ми да направя откритие. Сега обаче ми се ще да знаех повече от написаното в детската книжка, прибрана в бюрото в каютата ми.

Текстът разказва за самия връх на Облачната планина, най-отдалечената от морето точка, и за двореца, сътворен от последното замръзнало издихание на морската богиня Кето. Свято място, в което е разрешено да влизат само благородниците на Пагос по време на религиозните им поклонения. Седят там, молят се и се прекланят на своите създатели боговете. Именно там, в центъра на този свещен дворец, лежи кристалът. Може би.

Цялото това дирене е базирано на слухове и мълви, а единственият обнадеждаващ факт в случая е, че липсата на медальона е попречила на Сакура и семейството й някога да проникнат в заключения купол. Малко вероятно е да съм в състояние да си послужа с кристал, който вече е нечие друго притежание. Потръпвам само като си представя разговора с краля на Пагос.

Ще бъдете ли така любезен да разрешите на мен и на екипажа ми от пирати да заемем за няколко дни един от най-могъщите източници на магия в света? След като убия моя безсмъртен враг, обещавам да го върна обратно.

Ако аз съм този, който открие кристала, поне ще разполагам с някакво предимство. Въпреки тази минимална утеха обаче приказките на Сакура за скрити куполи и изгубени ключове под формата на медальони усложняват нещата. Ако не успея да открия медальона, тогава ще се окаже, че съм изтъргувал всичко срещу нищо. Но пък признанието, че семейството й търси кристала без особен успех вече поколения наред, не означава много. Все пак никой от тях не може да се сравнява с мен.

— Искаш ли една игра? — вдига очи Мадрид. — Оказва се, че Торик не умее да губи.

— А ти си изпечен шмекер — отвръща Торик. — Вади карти от ръкава си.

— Единственото, което имам в ръкава си, са умели фокуси и талант.

— Ето! — изтъква Торик. — Фокуси.

Помощник-механикът им хвърля поглед от мястото си на земята.

— Аз не съм забелязал шмекеруване — прокарва конеца през вече покрития с кръпки чорап.

— Ха — перва го вяло по ухото Торик. — Ти беше прекалено зает да плетеш.

— Шия — възразява той. — И ако не искаш да го правя, ще хвърля твоите чорапи зад борда.

Торик сумти.

— Какво отношение само — отбелязва. После се обръща към мен: — От всички получавам все такова.

— И само това предлагаш — отговарям.

— Влагам сърцето и душата си — протестира Торик.

— Моя грешка — отвръщам. — Не бях наясно, че притежаваш някое от тях.

До мен Кай се подхилква.

— Ето защо все губи — обяснява. — Няма сърце и грам въображение.

— Внимавай да не си въобразя да те хвърля зад борда — подвиква му Торик. — Ти какво мислиш, капитане? Притрябвал ли ти е друг ловец на сирени за тази мисия?

— Кай също и готви — вмята Мадрид, докато разтребва палубата.

Торик клати глава.

— Според мен можем да пуснем мрежите и сами да си уловим риба за вечеря. Ще я изпечем лесно и без твоя хубавец.

Мадрид не си прави труда да отговори и аз тъкмо се каня да го сторя вместо нея, когато нещо в далечина привлича погледа ми. Странна сянка насред океана. Тяло във водата. Примижавам и откачам златния телескоп от колана си.

— На северозапад — казвам на Кай и приятелят ми сваля малък бинокъл от своя колан. — Виждаш ли го? — питам.

— Мъж е.

Клатя глава.

— Точно обратното. — Присвивам очертаното си с черно око и го притискам силно към окуляра. — Момиче е.

— Какво ще търси момиче насред проклетия океан? — Торик изкачва стълбите към нас.

На основната палуба Мадрид прибира картите в калъфа.

— Може би и тя си лови риба за вечеря — отбелязва сухо.

Торик я стрелба с поглед.

— Там има акули.

— Отлични са с ориз.

Завъртам очи.

За щастие, момичето плува, а не се дави. Странно, но не върши кой знае какво друго. Просто е там, насред океана, а около нея не се вижда никой и нищо. Поемам рязко въздух и в същия миг момичето се обръща към кораба. Звучи невъзможно, но се кълна, че в този момент гледа право към мен. През мен.

— Какво прави?

Обръщам се към Кай.

— Не прави нищо — изтъквам. — Просто се носи.

Но когато се обръщам отново към нея, вече я няма. И на мястото й се е настанила смразяваща застиналост.

— Кай! — кресвам и се втурвам към перилата. — Пълен напред. Опиши дъга и подготви спасителния пояс. Събуди останалия екипаж и го строй. Може да е капан.

— Капитане, не бъди безразсъден! — виква Торик.

— Сигурно е номер — съгласява се Мадрид.

Не им обръщам внимание и поемам напред, но Кай полага върху рамото ми облечената си в ръкавица длан.

— Елиан, спри. Възможно е във водата да има сирени.

Стискам челюст.

— Няма да допусна никой друг да умре заради проклетите сирени.

Кай изпъва рамене назад.

— Тогава нека аз отида вместо теб.

Мадрид спира за миг и после подпира пушката на рамото си по-бавно от обикновено.

Отпускам длан върху тази на Кай. Жестът му не е свързан с героизъм, предизвикан от желанието да спаси давещото се момиче, а единствено с лоялност. Защото онова, което цели в действителност, е да спаси мен. Ако обаче на света съществува едно нещо, от което да не се нуждая, то е спасение. Рискувал съм живота си достатъчно пъти, та да ми е ясно, че го пази магия.

— Не ме оставяй да се удавя — приканвам.

И после скачам.

Чувствам водата като забиващи се в кожата ми пирони. Потресаващ брой железни шипове пронизват плътта ми, а дъхът ми засяда в гърдите и се задържа там. Не мога да си представя какво ли ще е усещането за водите около Пагос в сравнение с това. Не мога да си представя страната и нейната планина, нито пък мога да допусна, че пръстите ми ще си останат по местата, докато я изкачвам.

Гмурвам се по-дълбоко и позволявам на главата ми да се завърти.

Под водата е толкова тъмно, че колкото по-дълбоко се спускам, толкова повече се съмнявам дали някога ще се върна обратно на повърхността. Но дори насред дълбините на океана продължавам да дочувам грохота на „Саад“ в далечина. Долавям как корабът ми изтласква и пори водата, докато ме следва. И после я зървам.

Потъва към дъното, очите й са затворени, а ръцете й са разперени като криле. Голо момиче с коса до лактите.

Плувам към нея цяла вечност. Все по-близо и по-дълбоко, докато не се опасявам, че ще се удари в каменистото дъно, преди да съм я достигнал. Когато най-накрая я хващам през кръста, потръпвам заради студенината й. По-студена е от океана.

По-тежка е, отколкото очаквах. Потъващ камък. Мъртъв товар. И независимо колко настоятелно я тегля нагоре, как пръстите ми се впиват в корема й и ръцете ми опасват ребрата й, тя не се извърта. Тревожа се, че съм закъснял, но не мога да понеса мисълта да я оставя на акулите и чудовищата.

Изскачам на повърхността и поемам рязко въздух.

„Саад“ е близо и само след секунди някой мята спасителния пояс във водата до мен. Нанизвам го на момичето и обвивам въжето около отпуснатата й ръка, за да може екипажът да я изтегли.

Странно е да гледам как вдигат безжизненото тяло на кораба. Кожата й е така бледа на фона на тъмното дърво на „Саад“, едната й китка е закачена за пояса, а другата виси безпомощно. Когато екипажът ми най-накрая изтегля и мен, не спирам да си поема въздух, а се втурвам към нея. Плюя солена вода на палубата и коленича до момичето, като се моля да помръдне. Твърде скоро е. Прекалено рано през пътуването ни, та да сме натоварени с труп. Колкото и да ми допада да си мисля, че съм привикнал към смъртта, никога преди не съм виждал мъртва жена. Или поне не такава, която не е наполовина чудовище.

Оглеждам момичето и се чудя откъде се е взело. В далечината няма кораби, нито пък суша на хоризонта. Все едно е изникнала от нищото. Родена от самия океан.

Разкопчавам мократа си риза и я спускам върху голото тяло на непознатата, досущ като одеяло. Внезапното движение сякаш й вдъхва живот и тя отваря очи с кашляне. Сини са като устните на Сакура.

Претъркулва се по корем и от устата й се излива океанът — бълва, докато накрая в нея не е останала повече вода. Когато се обръща към мен, първото, което забелязвам, са луничките й във формата на звезди. По лицето й са изписани съзвездия като онези, които назовавам по име, докато останалата част от екипажа ми спи. Косата й е полепнала по бузите и има тъмен наситеночервен цвят. Приглушен и толкова близък до кестеняв. Изглежда млада — може би по-млада от мен — и най-неочаквано, когато протяга ръка, аз й позволявам да ме придърпа.

Тя прехапва силно устна. Напукана и странно бледа е, също като кожата й. В действието й и в начина, по който го извършва, има нещо диво. Както и в сините й като океана очи и в това как нежно потърква яката ми. Нещо познато и хипнотизиращо. Прошепва непозната, самотна дума, която звучи някак грубо, откъснала се от устните й. Не мога да открия смисъл в нея, но каквото и да значи, ме зашеметява. Навеждам се близо и полагам длан върху китката й.

— Не разбирам.

Тя се надига до седнало положение, олюлява се леко и стиска по-здраво яката ми. После повтаря по-отчетливо. Гуруни. Изстрелва го като оръжие и лицето й се изкривява. Внезапно се преобразява от невинно момиче в далеч по-свирепо създание. Почти чудовищно. Отскачам, но този път не съм достатъчно бърз. Момичето повдига трепереща ръка и я плъзва надолу по бузата ми. Със сила.

Падам назад.

— Капитане! — Торик се протяга към мен.

Избутвам ръката му и се взирам в нея. Тя се подсмихва. По неимоверно бледите й устни личи намек за удовлетворение, после клепачите й се спускат с пърхане и главата й се блъска в палубата.

Аз потърквам челюстта си.

— Кай — не откъсвам очи от морското момиче. — Донеси въже.