Александра Кристо
Да убиеш кралство (11)

11

Сънищата ми преливат от кръв, която не е моята. Никога не е моята, защото в сънищата си съм безсмъртен, какъв то явно съм и в истинския живот. Изтъкан съм от белези и спомени, никой от които не притежава реална значимост.

Изтекли са два дни от нападението и лицето на сирената обитава нощите ми. Или поне малкото, което си спомням за нея. Когато се опитам да извикам даден момент, всичко, което виждам, са очите й. Едното наподобява залеза, а другото е като океана, който така силно обичам.

Гибелта на принцовете.

Когато се събудих на брега, бях силно замаян, но все пак можех да предприема нещо. Да се протегна към ножа на колана си и да му позволя да пие от кръвта й. Да стоваря юмрук върху лицето й и да я задържа, докато някой страж доведе баща ми. Можех да я убия, но не го сторих, защото тя беше чудо. Създание, убягвало ми така дълго, което най-накрая се появи. Позволи ми да се озова лице в лице с нея, което малцина мъже преживяват, за да разказват после.

Моето чудовище ме откри и аз също ще я открия.

— Това е възмутително!

Кралят влита в стаята ми с почервеняло лице. Майка ми се носи след него, облечена е в зелен калазрис^[1], а лицето й изразява раздразнение. Щом ме зърва, челото й се сбърчва.

— Никой от тях не е в състояние да обясни каквото и да било — нарежда баща ми. — Каква е ползата от морските стражи, ако не пазят проклетото море?

— Скъпи — майка ми полага нежно длан на рамото му, — следят за кораби на повърхността. Не си спомням да сме им заръчвали да плуват под водата в издирване на сирени.

— Редно е да се подразбира! — Баща ми е разярен. — Тези мъже са длъжни да проявят инициативност. Особено при положение че бъдещият им крал е тук. Трябваше да се досетят, че морската кучка ще дойде за него.

— Радамес — мъмри го майка ми, — синът ти би предпочел загрижеността ти, вместо твоя гняв.

Баща ми се обръща към мен, все едно току-що е забелязал присъствието ми, макар да се намират в моята стая. Долавям мига, в който зърва потта, покриваща челото ми и процеждаща се от тялото ми върху чаршафите.

Изражението му омеква.

— По-добре ли си вече? — интересува се. — Мога да повикам лекаря?

— Добре съм.

Дрезгавината на гласа ми издава лъжата.

— Не изглеждаш особено добре.

Махвам с ръка, защото ми е омразно, че изведнъж отново съм се почувствал като дете, сякаш се нуждая баща ми да ме брани от чудовища.

— Не допускам, че някой изобщо се намира в най-добрия си вид преди закуска — изтъквам. — Обзалагам се, че пак бих успял да спечеля сърцето на всяка жена в двора.

Майка ми ме стрелва предупредително с поглед.

— Ще ги отстраня всичките — отсича баща ми. Продължава, все едно не е правил пауза по повод на здравословното ми състояние. — Всяко жалко подобие на морски страж.

Облягам се на таблата на леглото.

— Струва ми се, че преувеличаваш.

— Да преувеличавам! Можеше да бъдеш убит на наша земя посред бял ден.

Надигам се от леглото. Олюлявам се леко, краката ми са малко нестабилни, но се вземам в ръце достатъчно бързо, че тази слабост да остане незабелязана.

— Определено не мога да виня стражите, че са пропуснали да я забележат — заявявам и вдигам ризата си от пода. — Нужно е обучено око.

Което, между другото, е самата истина, макар да се съмнявам, че баща ми го интересува. Не дава вид дори да помни, че от морските стражи се очаква да следят водната повърхност за вражески кораби, а задълженията им в никакъв случай не включват търсене на дяволи и демони под нея. „Саад“ е домът на малцината мъже и жени в света, които са достатъчно побъркани, че да се пробват да го направят.

— Очи като твоите ли? — подиграва се баща ми. — В такъв случай нека просто наемем някои от нехранимайковците, с които се размотаваш.

Майка ми грейва.

— Каква чудесна идея.

— Не е! — оспорва баща ми. — Казах го иронично, Иса.

— И все пак е най-разумното, което съм те чувала да изричаш от дни.

Ухилвам им се, приближавам се към баща ми и полагам утешително ръка на рамото му. Гневът изчезва от очите му и е заместен от нещо, наподобяващо смирение. Ясно му е, че мога да сторя само едно и то е да отпътувам. Подозирам, че половината от гнева на баща ми се дължи именно на осъзнаването на този факт. Все пак винаги е настоявал, че Мидас е здраво защитен от дяволите, които преследвам. Също така е убежище, където да се приютя, ако някога се нуждая от спасение. Нападението го кара да изглежда като лъжец.

— Не се тревожи — казвам му. — Ще се погрижа сирената да си получи наказанието.

Чак когато изричам думите, разбирам колко сериозно го мисля. Домът ми е белязан от същата опасност, както и целият ми живот, а това никак не ми е по вкуса. Мястото на сирените е в морето и двете ми половини — принцът и ловецът, стояха разделени. Никак не ми е приятно, че преливането им една в друга се случи не защото проявих достатъчна смелост, спрях да се преструвам и съобщих на родителите ми, че не възнамерявам да ставам крал, че всеки път, когато съм си у дома, се чувствам като позьор. Че обмислях грижливо всяка своя дума и действие просто за да съм сигурен, че са верните и приемливите. Не, двете ми самоличности се сблъскаха, защото Гибелта на принцовете ме принуди да го сторя. Пришпори постъпка, която беше редно да извърша отдавна, подтикван от собствената си решимост.

Мразя я заради това.

По-късно същия ден екипажът ми се скупчва около мен на палубата на „Саад“. Двеста мъже и жени оглеждат драскотината под окото ми с изписан по лицата им гняв. Това е единствената рана, която успяват да видят, макар че под ризата ми са скрити още много. Пръстен от следи от нокти точно над сърцето ми. В гърдите ми още се съдържат частици от сирената.

— В миналото съм ви давал опасни заповеди — обръщам се към екипажа си. — И вие сте ги изпълнявали без никакво възражение. Е… — Отправям им широка усмивка. — Повечето от вас.

Няколко души се подхилкват по посока на Кай и той отправя гордо чест.

— Но сега е различно. — Поемам глътка въздух и се подготвям. — Нужна ми е група доброволци от стотина души. Истината е, че бих взел всеки от вас, но, предполагам, сте наясно как без определени хора пътуването няма да е възможно. — Поглеждам към главния ми механик и той кимва в знак на разбиране.

Останалата част от екипажа се взира нагоре към мен със същата преданост. Твърдят, че не можеш да избереш семейството си, но аз направих точно това с всеки член от екипажа на „Саад“. Подбрах ги лично, а онези, с които не се случи, сами ме потърсиха. Избрахме се взаимно до последната отрепка.

— Каквито и клетви за вярност да сте дали, няма да ви държа отговорни за тях. Честта ви не е под въпрос и никой, отказал да бъде доброволец, няма да бъде набеден за малодушен. Ако се справим успешно, всеки член на този екипаж ще бъде приет обратно с отворени обятия, щом доплаваме. Искам това да е абсолютно ясно.

— Стига речи! — виква Кай. — Мини направо на темата, та да знам дали да си опаковам дългите гащи в багажа.

До него Мадрид завърта очи.

— Гледай да не си забравиш чантичката.

На устните ми напира смях, но го преглъщам и продължавам нататък:

— Преди няколко дни към мен се обърна човек с история за рядък камък, който притежава силата да убие Морската кралица.

— Как е възможно? — пита някой от тълпата.

— Не е възможно! — обажда се друг.

— Веднъж някой ми заяви, че не е възможно да поведа екипаж от злодеи и неудачници през моретата по следите на най-смъртоносните чудовища на света — натъртвам. — Че всички ще измрем до седмица.

— Не знам за вас — обажда се Кай, — но моето сърце още бие.

Дарявам го с усмивка.

— Светът е каран да вярва, че Морската кралица не може да бъде убита с никое оръжие, създадено от човешка ръка — добавям. — Но този камък не е дело на човек; издялан е от фамилиите основоположници посредством силата на най-чистата им магия. Ако го използваме, Морската кралица ще умре, преди да е успяла да предаде тризъбеца си на Гибелта на принцовете. Така ще лишим цялата им раса от каквато и да била реална мощ.

Мадрид пристъпва напред, като избутва с лакти мъжете от пътя си. Кай я следва, но тя е приковала неумолимо взор в мен.

— Звучи много хубаво, капитане — заговаря. — Но не е ли Гибелта на принцовете тази, за която е редно да се тревожим?

— Единствената причина да не сме я превърнали в пяна е, че не можем да я открием. Убием ли майка й, тя ще покаже лицето си. Да не споменавам, че точно магията на кралицата предоставя на сирените техните дарби. Ако унищожим кралицата, те ще са слаби, включително и Гибелта на принцовете. Моретата ще ни принадлежат.

— И как ще открием Морската кралица? — пита Кай. — Бих те последвал до края на света, но тяхното кралство се намира насред изгубено море. Никой не знае къде е.

— Не ни е нужно да знаем къде е кралството им. Дори не ни е притрябвало да знаем къде се намира Диаволос. Единственото, което трябва да научим, е как да отплаваме до Пагос.

— Пагос. — Мадрид произнася името с гримаса. — Няма начин да го обмисляш сериозно.

— Кристалът е там — обяснявам й. — И щом се сдобием с него, Морската кралица ще дойде при нас.

— Значи просто ще отидем до леденото кралство и ще помолим снежния народ да ни го даде? — пита някой.

Поколебавам се.

— Не точно. Кристалът не се намира в Пагос. На върха е.

— На Облачната планина — пояснява Кай за останалата част от екипажа. — Нашият капитан иска да се изкачи до върха на най-студената планина на света. Погубила е всеки, който се е пробвал.

Мадрид се чумери, а другите започват да мърморят под нос.

— И то заради митичен кристал, който може да ни доведе, а може и да не ни доведе най-страховитото същество на света.

Отправям им кръвнишки поглед, силно подразнен от дружната им реакция и от внезапния намек за съмнение в тона им. Това е първият случай, в който подлагат под въпрос думите ми, и изобщо не възнамерявам да привиквам към усещането.

— Такава е същината — изтъквам.

Следва пауза и аз полагам максимални усилия да не помръдвам и да изглеждам напълно непреклонен. Така, все едно може да ми се има доверие. Все едно имам някаква представа с какво се захващам. Все едно не съществува огромна вероятност да ги изпращам всичките на смърт.

— Е — казва Мадрид на Кай, — на мен ми звучи като веселба.

— Предполагам, че имаш право — отвръща той, сякаш да ме следва, е главоболие, за което никога преди не се е замислял. Обръща се към мен: — Брой ни.

— Като нищо и аз мога да отделя малко време, при положение че помоли така любезно — обажда се друг глас.

— Добре тогава, след като всички са така запалени.

Толкова много сред тях кимат и крещят, вричат ми живота си с усмивка на уста. Като че ли всичко е игра. Вече присъединилите се придружават с възгласи вдигането на всяка нова ръка. Вият заради вероятността за гибел и за мащаба на ролята, която ще изиграят в начинанието. Побъркани и прекрасни са.

Предаността не ми е чужда. Когато хората от кралския двор вдигнат очи към мен, съзирам в тях безразсъдната лоялност, защото не познават нищо друго. Тя е напълно естествена за онези, които никога не подлагат под съмнение странната уредба на нещата. Ала когато моят екипаж ме погледне, виждам лоялност, която е извоювана. Като че заслужавам правото да ги поведа към каквато съдба сметна, че ни приляга.

Сега ми остава да свърша само още една задача, преди да отплаваме към земята на леда.