Александра Кристо
Да убиеш кралство (4)

4

Океанът около Мидас проблясва в златисто. Или поне илюзията е такава. В действителност е син като всяко море, но светлината върши разни неща. Необясними неща. Светлината умее да лъже.

Замъкът се извисява на сушата във формата на огромна пирамида. Изваян е от чисто злато, така че от всеки камък и от всяка тухла струи слънчево сияние. По хоризонта са разпръснати статуи, а къщите на градчетата в подножието са боядисани еднакво. Калдъръмът по улиците искри в жълто, така че когато слънчевите лъчи падат върху океана, отражението е съвършено разпознаваемо. Единствено през най-тъмната част от нощта може да бъде зърнато истинското синьо на мидаското море.

Като мидаски принц се предполага, че моята кръв е от същото това злато. Всяка земя в стоте кралства има своите митове и легенди за благородниците си. Боговете са сътворили рода Пагос от сняг и лед. Всяко поколение е дарявано с коса като мляко и устни, сини като небесата. Благородниците на Айдилион са потомци на бога на любовта — докоснат ли някого, той ще открие сродната си душа. Монарсите на Мидас пък са изваяни от злато.

Легендата твърди, че кръвта на цялото ми семейство сама по себе си е съкровище. Разбира се, аз съм кървял многократно през живота си. Сирените губят цялата си благост, когато от ловци се превърнат в плячка и части от ноктите им се забиват в ръцете им. Кръвта ми е била проливана по-често, отколкото на всеки друг принц, и съм в състояние да удостоверя факта, че никога не се е случвало да е златна.

Това е известно на моя екипаж. Те са хората, които са почиствали раните ми и са кърпили съдраната ми кожа. Все пак приемат легендата, подсмихват се и кимат колебливо, заговори ли някой за златна кръв. Никога не биха издали тайната за моята обикновеност.

— Разбира се — заявява Мадрид на всеки попитал. — Капитанът е изваян от най-чистите късчета на слънцето. Да го видиш да кърви е като да погледнеш боговете в очите.

После се намесва Кай и снижава глас като човек, който е интимно запознат с всичките ми тайни.

— След като някоя жена е с него, после цяла седмица рони сълзи от течен метал. От една страна, защото така отчаяно й липсва допирът му, и от друга, за да откупи обратно гордостта си.

— Да — задължително добавя Торик. — И също така дриска дъги.

Суетя се на бака на „Саад“, който вече е пуснал котва във водите на Мидас. Смущава ме перспективата да стъпя на твърда земя за първи път след толкова седмици. Винаги е така. Още по-странна е идеята, че ще се наложи да оставя най-истинската част от себе си в „Саад“, преди да се запътя към пирамидата и семейството ми. Минала е почти година от последното ми завръщане и макар да са ми липсвали, не ми се струва достатъчно дълго.

Кай стои редом с мен. Останалите от екипажа вече са слезли и маршируват като армия към двореца, но той рядко не ме придружава, освен ако не го помоля да се отдалечи. Боцман, най-добър приятел и телохранител. Последното никога не би го признал, макар че баща ми му предложи куп пари за поста. Разбира се, по онова време Кай вече беше част от екипажа достатъчно отдавна, та да му е ясно, че не бива да се опитва да ме спасява — също така ми беше приятел и достатъчно дълго, та да не е готов да го стори.

Все пак прие златото. Вземаше повечето неща просто защото можеше. Вървеше в комплект с позицията му на син на дипломат. Ако Кай възнамеряваше да разочарова баща си, като се присъедини към мен за лов на сирени, вместо да прекара живота си като политик, водещ преговори с други кралства, не би го сторил половинчато. Би вложил всичко в това. Все пак заканата за обезнаследяване му беше отправяна открай време.

Около мен всичко искри. Постройките и пътищата, дори пристанището. В чест на моето завръщане у дома в небето се реят стотици миниатюрни златни фенери. Съветникът на баща ми е родом от земи на гадатели и пророци, така че винаги му е известно кога ще се появя. Всеки път тези мънички бижута танцуват сред звездите в небето.

Вдишвам познатия аромат на родните ми земи. Мидас като че ли винаги мирише на плодове. На смесица от толкова много различни видове. На круши и праскови, чиято медена сочност се прелива в сладостта на кайсиите.

Отвъд всички други ухания обаче се долавя чезнещият мирис на женско биле, който се носи от „Саад“ и най-вероятно от мен.

— Елиан — прехвърля Кай ръка през рамото ми. — Време е да вървим, ако искаме да хапнем нещо тази вечер. Наясно си, че ако й дадем и най-малката възможност, тази банда няма да ни остави и троха.

Смея се, но прозвучава повече като въздишка.

Свалям си шапката. Вече съм се преоблякъл от морското ми облекло в по-подходящи дрехи, които държа на борда на кораба си. Кремава риза с копчета вместо с връзки и тъмносини панталони със златен колан. Не точно подобаващо за принц, но пък не и пиратско. Дори съм свалил фамилния герб от тънката верижка на шията си и съм го надянал на палеца си.

— Добре — окачам шапката си на руля. — Най-добре да приключваме с това.

— Няма да е толкова зле — уверява ме той. — Аз доста обичам златото.

— Същински пират — побутвам го унило. — Но можеш да изкорениш идеята от главата си. Ще отидем в двореца, ще присъстваме на бала, който несъмнено ще устроят в моя чест, и преди края на седмицата ще сме отпътували отново.

— Бал ли? — Кай повдига вежда. — Какво висше благоволение, господарю мой. — Привежда се във внезапен поклон с ръка, притисната към корема.

Побутвам го отново. По-силно.

— Небеса — правя физиономия. — Моля те, недей.

Покланя се още веднъж, но този път едва се удържа да не се разсмее.

— Както желаете, Ваше Височество.

 

 

Семейството ми е в тронната зала. Украсена е с реещи се златни сфери, флагове с мидаския герб и голяма маса, отрупана със скъпоценни камъни и дарове. Подаръци от хората, които празнуват завръщането на своя принц.

Изоставил съм Кай в банкетната зала и наблюдавам семейството си от прага, без да съм напълно готов да обявя присъствието си.

— Не че според мен не я заслужава — заявява сестра ми.

Амара е на шестнайсет, с очи, зелени като малахит, а косата й, също толкова черна, колкото и моята, почти винаги е обсипана със злато и скъпоценни камъни.

— Просто не мисля, че я желае особено. — Амара вдига златна гривна във формата на листо и я показва на краля и кралицата. — Сериозно ли? — оспорва. — Можете ли да си представите Елиан да сложи това? Правя му услуга.

— Значи вече кражбата е услуга? — чуди се кралицата. Плитките от двете страни на бретона й се полюшват, когато се обръща към мъжа си. — Да я пратим ли в Клефтес, та да живее заедно с останалите крадци?

— Не бих си го и помислил — отговаря кралят. — Ако им пратим нашия малък демон, ще го приемат като обявяване на война веднага щом им открадне пръстена с герба.

— Глупости — най-накрая пристъпвам в помещението. — Ще е достатъчно умна първо да се насочи към короната.

— Елиан!

Амара се втурва към мен и обвива ръце около врата ми. Отвръщам на прегръдката й и я повдигам от пода, така развълнуван да я видя, колкото и тя мен.

— Прибра се! — възкликва сестра ми, щом я пускам обратно на земята.

Поглеждам я престорено обиден.

— Тук съм от пет минути и ти вече планираш да ме обереш.

Амара ме сръчква в корема.

— Само мъничко.

Баща ми се надига от трона си и зъбите му проблясват на фона на тъмната му кожа.

— Сине мой.

Притегля ме в прегръдка и ме потупва по раменете. Майка ми слиза по стълбите, за да се присъедини към нас. Тя е миниатюрна — едва достига до рамото на баща ми, а чертите й са деликатни и изтънчени. Косата й е подстригана скосено до брадичката, а котешките й очи са зелени и очертани с черни линии, достигащи чак до слепоочията й.

Кралят е нейна противоположност във всеки възможен смисъл. Едър и мускулест, с козя брадичка, обсипана с мъниста. Очите му имат кафяв цвят, който съответства на този на кожата му. С жречески изрисуваното си лице, както приляга на Мидас, той изглежда като пълнокръвен воин.

Майка ми се усмихва.

— Започвахме да се тревожим, че си ни забравил.

— Само за кратко. — Целувам я по бузата. — Припомних си веднага, щом хвърлих котва. Зърнах пирамидата и си помислих: О, семейството ми живее тук. Спомням си лицата им. Надявам се, че са ми купили гривна, та да отбележат моето завръщане. — Ухилвам се на Амара и тя пак ме сръчква.

— Ял ли си? — пита майка ми. — В банкетната зала е сложена богата трапеза. Мисля, че приятелите ти вече са там.

Баща ми сумти.

— Несъмнено поглъщат всичко, с изключение на съдовете.

— Ако си искал да излапат и приборите, трябваше да поръчаш да ги издялат от сирене.

— Сериозно, Елиан. — Майка ми ме перва по рамото и после вдига ръка да отметне кичур коса от челото ми. — Изглеждаш толкова уморен — промълвява.

Поемам дланта й и я целувам.

— Добре съм. Това причинява на човек спането на кораб.

В действителност не мисля, че изглеждах уморен, докато не слязох от „Саад“ и не пристъпих в боядисаното в златно кралство Мидас. Една крачка и животът се изцеди от мен.

— Трябва да пробваш да спиш в собственото си легло по-дълго от няколко дни — вмята баща ми.

— Радамес — гълчи го майка ми, — не започвай.

— Просто разговарям с момчето! Там няма друго, освен океан.

— И сирени — напомням му аз.

— Ха! — Смехът му наподобява рев. — И е твоя задача да ги издириш, така ли? Ако не внимаваш, ще ни напуснеш, както се случи на Адекарос.

Мръщя се.

— Какво означава това?

— Означава, че може да се наложи сестра ти да поеме трона.

— Значи няма да имаме причина за тревога. — Обвивам ръка около Амара. — Тя определено ще бъде по-добра кралица от мен.

Амара сподавя смеха си.

— Тя е на шестнайсет — мъмри ме баща ми. — На едно дете трябва да му бъде позволено да живее живота си, а не да се тревожи за цяло кралство.

— О — скръствам ръце. — Тя трябва да живее нейния, а аз не?

— Ти си по-големият.

— Така ли било? — Преструвам се, че го обмислям. — Но аз имам такова младежко излъчване.

Баща ми отваря уста да отвърне, но майка ми отпуска нежно длан на рамото му.

— Радамес — отронва, — мисля, че е най-добре Елиан да се наспи. Покрай утрешния бал денят ще е дълъг, а той наистина има уморен вид.

Стискам устни в скована усмивка и се покланям.

— Разбира се — отговарям и се извинявам.

Баща ми никога не е проумявал значимостта на онова, което върша, но всеки път, когато се върна у дома, се подлъгвам да си мисля как може би поне веднъж ще съумее да постави любовта си към мен над любовта си към кралството. Той обаче се бои за моята безопасност, защото би повлияло на короната. Вече е посветил прекалено много години на това да подготвя хората да ме приемат като свой бъдещ повелител, та да променя положението сега.

— Елиан! — вика след мен Амара.

Пренебрегвам я и вървя с широки крачки, като чувствам гневът ми да напира под кожата. Ясно ми е, че единственият начин да накарам баща ми да се гордее, е да се откажа от всичко, което съм.

— Елиан — повтаря тя по-категорично, — на една принцеса не й приляга да тича, а ако случаят е такъв, ще въведа специален указ по въпроса, стана ли някога кралица.

Спирам с неохота и се обръщам с лице към нея. Тя въздъхва облекчено и се обляга на стената с резбовани глифи. Събула си е обувките и без тях е дори по-ниска, отколкото я помня. Усмихвам се и щом го вижда, тя се чумери и ме перва. Правя гримаса и протягам ръка към нея.

— Предизвикваш го — казва тя и я поема.

— Той ме предизвиква пръв.

— Ще станеш отличен дипломат с тези твои умения за водене на преговори.

Клатя глава.

— Не и ако ти получиш трона.

— Тогава поне ще получа гривната. — Тя ме сръчква с лакът. — Как беше пътуването ти? Колко сирени погуби в ролята си на велик пират?

Подхилква се, когато го изрича, с ясното съзнание, че никога не бих й разказал за престоя си на „Саад“. Споделям много неща със сестра си, но никога какво е усещането да бъдеш убиец. Допада ми Амара да ме вижда като герой, а убийците твърде често са злодеи.

— Почти николко — отвръщам. — Бях изпил прекалено много ром, че да мисля за лов.

— Какъв лъжец си само — отбелязва Амара. — Имам предвид какъв ужасен лъжец.

Спираме пред нейната стая.

— А ти си станала ужасно любопитна — отговарям аз. — Това е ново.

Амара не обръща внимание на думите ми.

— Отиваш в банкетната зала да видиш приятелите си ли? — интересува се тя.

Клатя глава. Стражата ще се погрижи екипажът ми да намери хубава постеля за през нощта, а аз съм прекалено уморен, та да продължавам да се разхождам с усмивка, лепната на лицето.

— Лягам си — уведомявам я. — Както нареди кралицата.

Амара кимва, надига се на пръсти и ме целува по бузата.

— Значи ще се видим утре — избърборва. — И съвсем спокойно мога да попитам Кай за твоите подвизи. Не ми е по силите да си представя дипломат, който лъже принцеса.

Отправя ми закачлива усмивка, влиза в стаята си и хлопва вратата след себе си.

Застивам за миг.

Идеята сестра ми да разменя истории с екипажа ми не ми допада особено, но поне мога да се надявам разказите на Кай да са обагрени с по-малко смърт и кървища. Той е чудак, но не и глупак. Ясно му е, че поведението ми не подобава на принц, както и неговото не подобава на син на дипломат. Това е най-голямата ми тайна. Хората ме познават като ловеца на сирени и придворните произнасят тези думи с веселие и прибързаност:

О, принц Елиан се опитва да спаси всички ни. Ако разберяха какво коства, ако чуеха ужасяващите и потресаващи писъци, които сирените надават. Ако видеха труповете на жените на палубата ми, преди да се размият до морска пяна, поданиците ми не биха гледали на мен така любящо. За тях вече няма да съм принц и колкото и да жадувам подобни неща, знам как да се държа.