Александра Кристо
Да убиеш кралство (26)

26

Усвоих изкуството на кражбата за първи път, когато бях на шестнайсет и прекарах почти цяла година на северния остров на Клефтес. Всичко беше ново и само толкова можех да сторя, та да не умолявам всеки срещнат за частица от историята му. За умение или информация, известни само на тях. Исках всичко.

Екипажът ми едва беше екипаж, а аз едва бях мъж, какво остава за пират. След Кай един от първите ми избраници беше Торик и след това попълнение баща ми настоя да се сдобия с кораб, способен да изпълни задачата, която си бях поставил. Аз пък държах на нещо, което представлява по-скоро оръжие, отколкото плавателен съд.

Спечелих си непоклатимата лоялност на Торик в родината му Антракас, където мините са дълбоки и въглищата се носят във въздуха като песни. Макар да си служеше отлично с пистолета и още по-добре със сабята, дори той не беше в състояние да понесе бруталността, която убийството на сирена изисква. С времето установих, че за мен важи същото. Трябваше да бъда по-ловък.

В Клефтес се въдят крадци, но има повече призраци. Мъже и жени, търгувани като добитък и отглеждани за демони, убийци или каквото друго искаше господарят им. Зависими от прищевките на търговците на роби, които по-скоро биха продали собствените си хора, отколкото да изгубят някоя дрънкулка. Те са обучени да са невидими, както и смъртоносни, способни да се вмъкнат незабелязано през нощта и да бършат неща, които не подлежат на вършене на дневна светлина.

Исках да се уча от тях и някой ден, когато ми бъде наложена кралската мантия, да им причиня същото страдание, което те причиняваха на света. Сирените не бяха единственият враг. Хората умееха да бъдат също толкова демонични и се чудех защо баща ми и останалите владетели не се бяха обединили, за да обявят война на Клефтес. Какво добро носеше договорът за световен мир, ако кралствата сами се съсипват?

Разбира се, Мадрид промени това. Когато се появих в Клефтес и я видях — татуирана и кървяща от толкова много рани, че беше трудно да се различи лицето й отдолу — осъзнах, че някои неща не могат да бъдат поправени. В свят като нашия, който отглежда убийци с такава лекота, единствената ми надежда бе те да са мои. Убийците не могат да върнат назад смъртта, но могат да открият нова жертва. Да се научат да причиняват различен тип болка.

Взирам се в Цапрар, докато приготвят кораба си за плаване. Те са клефтески грабители, известни с това, че тършуват из кралствата и си тръгват с най-скъпоценните бижута. Майстори на дегизировката са и са отнели наследствени вещи от безброй кралски фамилии. Биха се превърнали в легенда, ако не бяха така поругавани от владетелските семейства.

Твърде лесно е да се обяви награда за главите им, но няма човек, който да се осмели да се пробва. Да погнеш някой от Цапрар би било като да погнеш член на екипажа на „Саад“. С други думи — самоубийство. Да не споменавам, че Цапрар са добри в краденето от благородници, но са още по-добри в краденето за благородници. Наемни крадци, на които повечето семейства не смеят да се възпротивят от страх, че някой ден може да се нуждаят от услугите им.

За мой късмет, аз не тая подобен страх.

Наблюдавам как Талис Райкрофт се суети в подножието на внушителните стъпала към пристанището. Брои нагло плячката си, пръстите му са ловки и се движат със скорост, която придобиваш само когато посветиш години на това да не изкарваш нищо и да вземаш всичко.

Не съм от онези, които се вслушват в историите, процеждащи се през света като зрънца сол през разперени пръсти, но у Райкрофт има нещо, което винаги ме вбесява. Притежава кораб за роби на северния остров. Не мога да бъда сигурен кой точно е неговият и ми е ясно, че вероятността да е същият плавателен съд, от който на Мадрид й се е наложило да се измъкне с убийство, е малка. В екипажа ми обаче няма човек, който да не настръхва при споменаването на името му. Политиката обаче надделява, така че не би си струвало да започваме вражда с Цапрар.

Поглеждам към Мадрид и Кай, които се укриват сред шубраците редом с мен. Кай ме поглежда въпросително, а очите на Мадрид остават съсредоточени върху Райкрофт. Дори не мига — не би рискувала да го изпусне от прицел, не поема никакви рискове, опре ли до нейни земляци. Ето защо Кай настоя да е в нейната група — ако не друго, поне би могъл да я удържи, ако се стигне дотам.

Торик е поел фланга с повечето от екипажа, оръжията са на позиции, в случай че каквото и да било се обърка. Да се свържа с Райкрофт, докато съм заедно с екипажа ми, би събудило подозрения навсякъде другаде, освен в таверна. Налага се да съм предпазлив и умен, което ми пасва добре, понеже ми допада да мисля, че обикновено съм и двете във всеки даден момент.

Обръщам се към Лира. Тя изглежда като портрет — с наситено медна коса, прибрана встрани от осеяното й със звезди лице, и само потвърждава факта, че не й е по силите да кротува. Не обелва нито дума на тема какво се върти в главата й. Лира може да пази тайни, но и дори най-богатото въображение не би отсъдило, че я бива да пази спокойствие. Докато аз имам предостатъчно практика с преструвките, в очите на Лира пламти прекалено много огън за целта. За щастие, аз се нуждая точно от това.

Ако капитанът на „Саад“ приближи друг пиратски кораб заедно с бандата си убийци на сирени, постъпката му би довела единствено до смърт. Но ако Елиан Мидас, принц и арогантен кучи син, се запъти към доковете с нова жена под ръка, прекалено нахален, че да е в ролята на копой или шпионин… Би могло да подейства. Възможно е Райкрофт да свали достатъчно гарда си, че да ни пусне на борда на кораба си. А щом се озовем на борда, Лира само трябва да потвърди дали онова, което търсим, е у него.

— Ако си готова — казвам й, — ти давам разрешението си да рискуваш живота си за мен.

Тя вирва брадичка. Нещо в поведението й ми напомня за жените от кралския двор. Създава впечатление за човек, водил живота си по свои собствени правила. Ясно ми е, защото аз изглеждам по идентичен начин. Макар да се опитвам да го прикрия, знам, че още е там. Привилегироваността. Упоритостта, която никога не може да изчезне напълно. Не е изражение, което приляга на лицето на изгубено сираче.

Понечвам да я хвана за ръка и да поема към кораба на Райкрофт, когато Кай внезапно ме сграбчва за ръкава. Не е нужно да проговаря — мога да разчета израза в очите му, който ми дава да разбера, че би предпочел той да е до мен, ако ще се изправяме лице в лице с Райкрофт. Честно казано, и аз бих се чувствал по-добре в негово присъствие. Работата е там, че за колкото и хубав да се смята Кай, не съм убеден, че Райкрофт ще се съгласи. В момента ни е нужен незабележим придружител, а не телохранител с външността на пират.

— Просто ми се довери — успокоявам го.

— Не на теб нямам доверие.

Лира се смее така, сякаш някой да се тревожи за моята безопасност, е най-забавното, което е чула през деня.

— По-добре внимавай — заявява ми. — Може да сключа сделка с Цапрар и да си послужа с трите дни обучение със сабята, за да те пронижа в гърба.

— Все едно някога би изоставила лукса на „Саад“ заради ръждясалата коруба на Райкрофт — отвръщам и соча към кораба му.

Не е лош плавателен съд, но не може да се мери със смъртоносната красота на „Саад“. С корпуса си от червено дърво и платната с пепеляв цвят той е перфектен за грабежи, но да ловува за Гибелта на принцовете и майка й морската вещица, или пък да превозва принц, чието сърце не бие, а блъска силно като прибоя… Ами не, не го бива точно за това.

— Не виждам голяма разлика — отбелязва Лира. — Боядисай дървото с един тон по-тъмно, накарай капитана да е вечно сърдит и не бих забелязала промяна.

Разширявам възмутено очи, но Лира само се усмихва.

— Просто запомни — ако искаш тази отрепка да повярва, че е възможно ние двамата да сме заедно — тонът й издава безсрамна скептичност, — трябва да свалиш тази нелепа шапка.

— Просто запомни — обявявам аз, като пристъпвам иззад шубраците и поемаме към моя безделничещ враг, — че ако ни хванат, няма начин да рискувам живота си, за да те спася.

Райкрофт ни забелязва в мига, в който изплуваме от тъмнината и се озоваваме под безмилостната светлина на звездното небе. Не говори, докато приближаваме, нито сменя нехайната си поза до стълбите, водещи от дока към кораба му. Ясно ми е обаче, че ни е видял. Продължава да брои богатствата си, но движенията му са по-прецизни. Благоволява да погледне нагоре чак когато се озоваваме директно над него, а усмивката му е белязана от златни зъби.

Обективно погледнато, Талис Райкрофт не е хубавец. Чертите му сякаш не му принадлежат напълно, а са просто поредното, което е откраднал. Очите му са тъмни ями, които зеят на пепелявата му кожа, а устните му са светлокафяви — тънки и извити в перманентна самодоволна усмивка, с надвиснали над тях мустачки. Около главата му е намотан виненочервен тюрбан, от който, подобно на капки, висят златни и сребърни орнаменти, и се спускат по лицето и шията му. Щом поглежда към мен, прокарва език по устните си.

— Къде е кучето ти пазач? — пита на тежкия си клефтески.

— Кое точно? — отговарям на мидаски, защото не съм склонен да му предоставям удовлетворението да си служа с езика на крадците и търговците на роби.

Райкрофт се изправя и се подпира на въжето на стълбите.

— Ако ти си тук, няма начин Кай и татуираната пачавра да са далече. Нека позная: прицелила се е в главата ми. Все едно някакъв мижав принц би посмял да ме очисти.

Овладявам лицето си, така че да изразява изненада.

— Такава параноя — учудвам се. — Аз и дамата ми сме сами и невъоръжени. Нали не се плашиш от един самотен, мижав принц?

Райкрофт присвива очи.

— Ами тази? — дарява Лира с развратна усмивка. Макар да съм сигурен, че тя не говори езика, тъй като малцина извън Клефтес го владеят, чертите й се изкривяват в премерено възмущение.

— Не е куче пазач — уверявам го.

— Наистина ли? — минава на мидаски и се ухилва стръвно. — На мен ми прилича на кучка.

Задържам високомерната усмивка на лицето си.

— Любезен си, както винаги. — Плъзвам нехайно ръка около кръста на Лира. Първоначално тя се наежва, но после се отпуска в обятията ми. — И то при положение че с новата ми приятелка сме дошли да се полюбуваме на кораба ти.

— Да му се любувате — повтаря Райкрофт. — Или да го откраднете?

— Цял кораб? — Ухилвам му се възможно най-широко. — Добре е да знам колко високо мнение имаш за мен. — Обръщам се към Лира. — Според теб ще се побере ли в чантичката ти?

— Може би — отговаря тя. — Тук нищо не ми се вижда особено голямо.

Хвърля многозначителен поглед към Райкрофт и аз се закашлям, като закривам уста, та да не проличи намекът за смях.

Райкрофт изкривява уста.

— Добре — отсича. — Ще се включа. — Разперва ръце в застрашителна покана и сочи към кораба зад себе си. — Качете се на борда. Ще разговаряме на ром, достоен за крал.

Подмолен удар е. Двусмислен намек, целящ да изтъкне в какво все още не съм се превърнал и да осмее човека, който ще бъда един ден. Никога пират и завинаги принц.

Приемам поканата на Райкрофт с рязко кимване и оставям ръката си закрилнически обвита около Лира. Всичките ми инстинкти са нащрек, подсказват ми да вървя зад, а не пред него. Следя ръцете и очите му, а също и двете дузини мъже, които ни наблюдават злостно, когато се настаняваме около маса на палубата. Естествено, нито за секунда не бива да допускам, че не ми желае смъртта. Нито пък че няма да се опита да изпълни желанието си, когато открадна огърлицата на Пагос.

Ромът, предложен ни от Райкрофт, е от Мидас, което изобщо не би ме смутило, стига да не идваше от кралската изба. Бутилката е от духано стъкло, усукано във формата на нашия герб, а течността оцветява сложните детайли в златисто. Към самото питие е добавен златен прашец, който блещука в отражението на стъклото. Не знам кога я е откраднал или поради каква причина — дали го е сторил само защото е могъл, или защото иска аз да съм наясно, че му е по силите, — но стискам дланите си в юмруци под масата.

Моля се на боговете пръстът на Мадрид да се подхлъзне на спусъка.

— Как е на вкус? — интересува се Райкрофт.

Лира повдига бокала и вдъхва аромата. Не съм сигурен дали души за отрова, или наистина иска да оцени питието, но тя затваря очи и изчаква няколко секунди, преди да долепи бокала до устните си. Когато ги облизва, на върха на езика й се появява кървава точица заради златните късчета, които танцуват в бутилката.

Когато Лира прокарва език по устните си, дланта ми се отпуска и гневът ме напуска. Всяко действие, което предприема, е чувствено и изпълнява идеално ролята си. Или може би не й се налага да се преструва и просто й доставя удоволствие похотливият начин, по който зъбите на Райкрофт дращят устните му, докато я гледа.

— Абсолютно прелестно — отговаря Лира, а гласът й е почти неразпознаваем.

— Добре — усмивката на Райкрофт би срязала стомана. — Не бих желал да останеш незадоволена.

— О, не бих се тревожила за това — успокоява го Лира. — Не и сега, когато съм в такава хубава компания.

Очите на Райкрофт преливат от пресметлива страст. Примигва към нея, а после се обръща към мен.

— Ще ми съобщиш ли причината за посещението си? — пита. — Или ще продължаваме да играем тази игра?

Никога не е имало вариант да спрем да играем. Да го баламосвам, докато подозренията му не надделеят. Да го накарам да си мисли, че кроя нещо, докато Лира четка егото му и примира заради глупостите му. Да го накарам да си мисли, че трябва да следи всяко мое движение и да претърсва доковете, където чакат хората ми. Да оставя бдителността му да се насочва към всичко друго, но не и към Лира в новия й сдържан облик. Безобидната придружителка, с която се перча пред него, точно като безмозъчния принц, който съм.

— Всъщност — заговарям и поклащам рома в бокала. — Има нещо.

Райкрофт се обляга назад и качва крака на масата.

— Давай — подканва ме. — Ако искаш сделка, ще се договорим.

Очите му проблясват към Лира и тя се усмихва свенливо. Не осъзнавах, че е способна да покаже свян, но явно съм подценил умението й да хитрува. Навива на пръста си кичур коса толкова убедително, че ми се налага да проверя два пъти стиснатия юмрук, който крие под масата. Лицето й не издава нищо.

— От мидаската кралска хазна е изчезнал амулет с жълти сапфири — повтарям дословно лъжата, която бяхме упражнявали. — Надявах се, че разполагаш с информация по въпроса.

Странните черти на Райкрофт са белязани от удоволствие. Сключва ръце зад главата си.

— Значи си дошъл да хвърляш обвинения напосоки? — наистина изглежда прекалено доволен от ситуацията.

— Твърде ми е скъп — обяснявам му. — Ако изведнъж се появи отнякъде или дочуеш слух за местонахождението му, информацията ще е с много висока стойност. Някой би казал дори безценна.

Почти успявам да съзра как Райкрофт претегля варианта дали да се престори, че държи нещо мое, просто за да ме гледа как се гърча, или да ми помогне да го открия срещу възнаграждение, чийто размер определи той.

— Не е у мен — отвръща Райкрофт, досущ като нощна пеперуда, привлечена от пламък. — Но чух да се говори.

Лъжи, мисля си. Пъпни небивалици.

— Възможно е да знам къде е.

Преглъщам насмешката си и се преструвам на заинтригуван от вероятността той да ми посочи скривалището на въображаемата ми мидаска наследствена вещ.

— Какво ще ти струва информацията?

— Време — отговаря. — Да проверя дали източникът ми е надежден. — Всъщност да издири източник. — Мисля, че също така бих искал кораба ти.

Знаех си, че това се задава. На фона на всички непредсказуеми действия на Райкрофт съществуват поне сто, по-лесни за отгатване. Какъв по-добър начин да причиниш страдание на принца от този да отнемеш любимата му играчка?

Позволявам на следа от отработено раздразнение да пробяга по лицето ми.

— Няма начин.

— Корабът ти или амулетът — отсича Райкрофт. — Ще трябва да решиш.

— И откъде да знам, че не е точно у теб? — Изливам гнева си на съвършено отмерени вълни. — Няма да ти плащам, за да ми върнеш нещо, което вече си откраднал.

Очите на Райкрофт потъмняват заради намека.

— Казах ти, че не е у мен.

— Не мога да приема думата ти просто така.

— Да не искаш да те сваля в трюма и да ти позволя да ровиш из съкровищата ми с нахалните си пръсти? — чуди се.

Точно това искам. Основната причина да си проправим път до кораба му беше да хвърлим поглед на плячката му и да се уверим, че огърлицата на Сакура е там.

— Ако си въобразяваш, че подобно нещо ще се случи, значи си по-глупав, отколкото изглеждаш — отсича Райкрофт.

— Хубаво — гледам го сърдито. Показвам му, че съм разглезен и нетърпелив. Играя ролята, която той очаква от мен. Махам пренебрежително с ръка към Лира. — Позволи на нея да погледне. Нямам претенции, стига един от нас да надзърне в скътаното от теб — иначе можеш да си задържиш кораба и да гледаш как „Саад“ отплава към залеза без теб на борда.

Разбира се, че поначало планирахме да е Лира. Бях сигурен, че няма начин Райкрофт да допусне капитана на „Саад“ в съкровищницата си. Но да позволи на запленяващата кокона на принца на Мидас да хвърли бърз поглед? Може би.

— Тя ли? — чуди се Райкрофт с лукава усмивка. — Откъде ще знае какво да търси?

— Жълт сапфир е — напомням му. — Тя не е пълен идиот.

Лира ме сритва силно под масата. Райкрофт й отправя дяволита усмивка, а една от сенките му ни приближава. Мъжът е по-възрастен от мен и кожата му е загрубяла от слънцето. Не мога да не забележа колко познат ми изглежда. На колана му е закачена секира и големи обици оформят дупки в мекото на ушите му. Щом се навежда да прошепне нещо на Райкрофт, отмята от пътя си дългото кадифено палто.

Поизправям се, защото си спомням къде съм го виждал преди. Мъжът от „Златната гъска“. Онзи, който започна тази мисия, като ми посочи слабото място на Морската кралица.

Един от Цапрар е.

А Райкрофт беше онзи, който ме изпрати по следите на кристала.

— Имам нова сделка за теб — обявява Райкрофт през зъби. — Сега, когато моите хора са видели екипажа ти, какво ще кажеш за малко повече искреност? Твоите ги бива да се крият, но не са Цапрар. Спукана им е работата. Всички до един ще измрат, ако не ми разкриеш как точно планираш да се добереш до Кристала на Кето.

Дори не трепвам.

— Не съм чувал за него.

— Чий живот да отнема, та да ти опресня паметта? — Райкрофт плъзва пръст по ръба на бокала. — На татуираната кучка с пушката? Или може би да изрежа нова усмивка на гиганта? Избери човек, а аз ще избера телесна част.

Повдигам вежда.

— Това е крайно драматично.

— Обичам драматизма — отвръща той. — Какво ще кажеш за главата на Кай на тепсия?

— Какво ще кажеш аз да те убия, преди екипажът ти да е успял да мигне?

Райкрофт се усмихва.

— Но тогава какво ще се случи с приятелите ти? — Прави знак на един от Цапрар и той му налива още ром.

— Значи ще ме убиеш като залог за живота на останалите?

Райкрофт отмята глава назад.

— Сега кой се държи драматично? Не бих рискувал да вляза във война с татенцето ти — махва с ръка. — Просто ми сподели каквото искам да знам.

— Защо ти не ми споделиш откъде се взе този внезапен интерес към кристала?

Райкрофт се обляга на стола си и разкрива златните си зъби с ленива усмивка.

— Набелязал съм го от известно време. Всеки пират обича да ловува за съкровища и колкото по-неуловими, толкова по-добре. Нали сте наясно, Ваше Височество? — Райкрофт дърпа настрана яката си. Огърлицата не изглежда съвсем като в легендите. Камъкът не е камък, а синя треска, която се спуска като ледена висулка. Всеки отделен фрагмент танцува, сякаш е направен от вода, и малки орнаментирани животински зъби обграждат диаманта.

Изгубената пагоска огърлица. Оказах се прав. Тя наистина беше у Райкрофт.

— Докопах се до нея в мига, щом узнах, че тя е ключът — каза той, докато наместваше яката си така, че да скрие огърлицата.

— Как изобщо го научи?

Няма начин Райкрофт да се е добрал безпрепятствено до тази информация, при положение че на мен ми се наложи да продам страната си — и проклетата си душа, — за да я имам.

— Аз съм наемник — изтъква Райкрофт. — Пагосците открай време търсят някой да им върши мръсната работа. След като изпълних задача преди няколко години, поприказвах с един от техните принцове. Ще се изненадаш как му се разбърза езикът след няколко уискита и някое и друго ласкателство.

Наежвам се. Райкрофт се беше правил на съблазнител, служейки си с бог знае откъде призован чар, докато аз бях заложил страната си. Той нямаше какво да губи, така че беше заложил едно нищо. От друга страна, аз имах цяло кралство за губене и го предложих като разменна монета. Прекалено увлечен в собствения си кръстоносен поход, че дори да спра и да се замисля. Нелепо. Започвам да се чувствам ужасно нелепо.

— Защо искаш да убиеш Морската кралица? — любопитствам. — Героизмът не е точно твоето призвание.

Райкрофт отмята рамене назад.

— Пет пари не давам за войната ти с октокучката — уверява ме. — Времетраенето на нейния живот ме вълнува по-малко и от твоето.

— Тогава какво?

Очите на Райкрофт гледат лакомо.

— Цялата власт в океана — изрича. — Ако се сдобия с кристала, ще контролирам най-старата магия, съществувала някога. — Отпива от рома и после стоварва с всичка сила бокала обратно на масата. — В случай че Морската кралица ми създава грижи, ще сложа на място нея и малките й кучки.

Лира извива устна.

— Нима?

— Категорично — уверява я той. — Само да се пробват да ме погнат.

Лира е смачкала плата на роклята си в юмруци и когато изглежда, че се кани да се надигне, аз полагам длан върху коляното й. Прекалено ни превъзхождат числено, че да започнем да раздаваме удари.

— Защо е цялата тази шарада с изпращането на твоите хора в Мидас? — искам да узная. — Защо изобщо ме замеси?

— Не съм идиот — отсича Райкрофт, макар да не съм склонен да се съглася. — Никой не може да изкатери планината и да оживее, за да разкаже. Леденият принц може и да сподели с мен за древната огърлица, която не са виждали от поколения, но не беше готов да ми разкрие най-пазената тайна в рода им.

— И си знаел, че аз ще успея да се добера до тази информация.

— Ти си принц на Мидас. Благородниците се подкрепят взаимно. Не е ли така? Беше ми ясно, че си знаете мръсните тайни. Или ако не ги знаете, можете да ги научите.

Има право. Аз успях да разкрия с хитрина тайните на семейството на Сакура, точно както Райкрофт се беше надявал. Бях научил неща, които нямах правото да знам, заради планираната от него мисия. При цялото ми перчене пред Кай как съм капитан, а не наивен принц, нуждаещ се от съвети, всъщност бях оставил Талис Райкрофт и бандата му мерзавци да си играят с мен.

— Значи си планирал да ме използваш, за да намеря пътя нагоре в планината.

— Не само — отвръща Райкрофт. — Също така се нуждая от начин да проникна в страната. Не се каня да започвам война с Пагос единствено защото съм поел към планината им. Ще са наясно, че съм там, в секундата, когато започна изкачването, и ще ме погнат далеч преди да съм стигнал ледения палат. Няма как пират да се доближи до кристала.

Лира се отдръпва в стола си, а по лицето й проличава, че току-що е осъзнала същото, което и аз.

— Но принц би могъл — отронва тя.

Райкрофт пляска с ръце.

— Умно момиче — заявява, а после се обръща към мен с широко разтворени обятия. — Дипломатическите ти връзки ще са от полза, златно момче. Ако залозите ми са верни, вече си осъществил някаква сделка с тях. Предложил си им нещо в замяна на правото да влезеш. Ако съм с теб, мога да се запътя право нагоре, без никой да върви по петите ми, и после да плячкосам цялото място. Докато осъзнаят какви ги вършим с моите хора, вече ще притежавам силата на океана.

— Отличен план — отбелязвам. — Единственият проблем е, че не възнамерявам да ти издам нищо и графикът ми е прекалено натоварен, че да се правя на твой планински екскурзовод.

— Не съм смятал, че ще е лесно — уверява ме Райкрофт. — Но няма нужда да ме водиш никъде — ние ще водим теб.

Мъжете от Цапрар се приближават и оформят кръг около нас.

— Колкото до информацията, мога да я измъкна с мъчения от теб и дамата ти по пътя. Ще спестим време.

Подсмихвам се и поглеждам към Лира. Тя примигва — не е в шок, а като че ли обмисля чутото, сякаш е по-скоро предложение, отколкото заплаха. Ако е уплашена, се справя доста добре с прикриването на страха си.

Вдига рома си от масата с премерен жест и стабилна ръка.

— Само за да сме наясно — заговаря и плиска безразлично рома в чашата. — Аз не съм негова дама.

Преди да съм успял да преценя изражението на Райкрофт, Лира се хвърля напред и излива златистата течност в окото му. Райкрофт надава безбожен вик, а аз скачам на крака с вече изваден нож, докато пиратът стиска лицето си, пробождано от златния прашец при всяко мигване.

— Ти, кучко — ръмжи той и вади на сляпо сабята си.

Лира измъква малката кама, която пъхна в ботуша си по-рано, а аз притискам гръб в нейния. Сенките на Райкрофт ни заобикалят и с ъгълчето на окото си зървам как на кватердека се събират стрелци. Лично бих могъл да покося дузина, но дори аз не съм недосегаем за куршуми. А въпреки цялата жар във вените си, Лира не е непобедима.

— Смяташ, че постъпи много умно ли? — Райкрофт бърше очи с опакото на ръкава си.

— Може би не — отговаря Лира. — Но беше забавно.

— Забавно? — Той приближава с една крачка и забелязвам, че гневът струи от него като дим. — Ще ти покажа аз кое е забавно.

Извивам тяло и разменям позициите ни, така че Лира се озовава срещу мъжете от Цапрар, а аз съм лице в лице с Райкрофт.

— Няма смисъл да плачеш заради разлят ром — изтъквам.

За миг Райкрофт се взира в мен, мъртвешки застинал. Устните му се извиват и той примигва заради кръвта, стичаща се от лявото му око.

— Само като си помисля, че се канех да ти разреша да задържиш най-ценния си крайник, докато те измъчвам — процежда.

Когато се хвърля напред, аз избутвам Лира настрана и отскачам назад. Мъжете от Цапрар ни разчистват пътека, а после ни заобикалят като лешояди, готови да изкълват трупа на умъртвения. Райкрофт стоварва тежката си сабя и когато ножът ми се среща с нея, искрите са заслепяващи.

Ритам го в коляното и Райкрофт залита с просъскване, но изтичат едва броени секунди, преди да ме погне отново и да замахне настървено със сабята си. Ударите му са смъртоносни и целят да ме убият. Отскачам и острието му ме порязва през гърдите.

Не измествам вниманието си от него, за да се оставя на болката. Трябва да е луд, че да предприеме подобно нещо. Да атакува не просто принц, а капитан. Проливането на благородническа кръв се наказва със смърт, но да пролее моята… Да речем, че на екипажа ми смъртта ще му се стори прекалено милостива.

Изстрелвам ръка напред, като се целя в корема му. Райкрофт се извива леко на една страна и аз усещам как глезенът ми поддава. Запазвам равновесие, като се спасявам от пълно посрамване, и забивам острието в бедрото му. Усещам сблъсъка с костта, когато прониква в крака му. Щом дърпам, ръката ми се оказва празна.

Райкрофт сключва длан около ножа. Изглежда нечовешки, сякаш дори сега болката е прекалено уплашена, че да го докосне. Без да се церемонии, тегли силно и острието се плъзва вън от него. Чисто е и за миг се стряскам, че Райкрофт ще забележи неземния блясък на стоманата, но пиратът едва го поглежда, преди да го метне към другия край на кораба.

— И какво сега? — пита. — Без повече номера.

— Нима би убил невъоръжен човек? — вирвам укорително пръст.

— Според мен и на двамата ни е ясно, че никога не си невъоръжен. А също и че когато те убия, ще го направя значително по-бавно.

Отмята глава към някого зад мен. Успявам да хвърля един последен поглед на Лира и забелязвам ослепителния блясък на очите й, които пламтят предупредително, преди към мен да се хвърли сянка. Извъртам рязко врат със секунда закъснение и в черепа ми изригва непоносима болка.