Александра Кристо
Да убиеш кралство (6)

6

— Не помня последния път, когато съм те виждала такъв.

— Какъв?

— Пременен.

— Пременен — повтарям и нагласям яката си.

— Красив — добавя Мадрид.

Извивам вежда.

— Обикновено не съм ли красив?

— Обикновено не си чист — заявява тя. — И в повечето случаи косата ти не е…

— Нагласена?

Мадрид навива ръкавите на ризата си.

— Подобаваща за принц.

Подсмихвам се и хвърлям поглед в огледалото. Косата ми е грижливо пригладена назад, всичко мръсно е изтъркано, така че по мен не е останал и грам от океана. Облечен съм в бяла риза с високо закопчана яка и сако в тъмнозлатисто, което на допир е като коприна. Сигурно защото е от коприна. Гербът на рода ни стои неудобно на палеца ми и сякаш сияе най-силно на фона на всичкото злато по мен.

— Ти изглеждаш същата — заявявам на Мадрид. — Само без размазана по теб кал.

Тя ме удря с юмрук по рамото и връзва гарвановочерната си коса с шарена кърпа, като разкрива татуировката от Клефтес на бузата си. Така белязват децата, които са прибирани от кораби с роби и принуждавани да бъдат наемни убийци. Когато я открих, Мадрид тъкмо беше откупила свободата си с помощта на зареден револвер.

Торик и Кай чакат на прага. Също като Мадрид и те изобщо не изглеждат променени. Торик, чиито крачоли на панталоните са разръфани около прасците, и Кай с неговите изострени скули и усмивката му на мошеник. Неспособни са да бъдат различни от онези, които са в действителност. Завиждам им за това.

— Ела с нас — обажда се Кай и преплита пръсти с тези на Мадрид. Тя му отправя остър поглед заради нетипичната проява на привързаност — двамата са по-добри бойци, отколкото любовници — и се освобождава от него, за да прекара длан през косата си.

— Обичаш таверните доста повече, отколкото това място — изтъква Мадрид.

Вярно е. Огромна част от екипажа ми вече се е добрала и до „Златната гъска“ с достатъчно злато, та да пие чак до изгрев. Останали са единствено тримата ми най-доверени души.

— Балът е устроен специално в моя чест — обяснявам им. — Няма да е много честно от моя страна да не се явя.

— Може би няма да забележат. — Косата на Мадрид се вее яростно зад нея, докато говори.

— Не ме утешаваш особено.

Кай я побутва и в отговор тя го бутва с два пъти повече сила.

— Престани — нарежда му.

— Ти пък престани да го изнервяш — отвръща й той. — Нека поне веднъж оставим принца да бъде принц. На всичкото отгоре се нуждая от питие и имам усещането, че осквернявам това безупречно чисто помещение с присъствието си.

Кимвам.

— Само като те гледам, започвам да се чувствам по-беден.

Кай се протяга към близкия диван и мята към мен една от възглавничките с втъкани в дамаската златни нишки, но се прицелва толкова зле, че тя се приземява в краката ми. Изритвам я и се мъча да си придам строгост.

— Надявам се, че мяташ ножа си по-добре.

— Досега никоя сирена не се е оплаквала — напомня той. — Сигурен ли си, че не възразяваш и ние да отидем?

Взирам се в огледалото, в отражението на принца срещу мен. Безупречен и хладнокръвен, без намек за блясък в очите. Все едно съм недосегаем и го знам. Мадрид беше права: наистина изглеждам подобаващо за принц. Или с други думи, като пълен мръсник.

Намествам още веднъж яката си.

— Сигурен съм.

 

 

Балната зала сякаш искри със свое собствено слънце. Всичко лъщи и блещука до такава степен, че ако се съсредоточа върху конкретен предмет, главата ми започва да пулсира.

— Още колко дълго възнамерявате да се задържите на сушата?

Надир паша, един от най-високопоставените ни сановници, върти в ръце златна чаша с бренди. За разлика от другите паши, с които съм бодил неангажиращи разговори тази вечер — независимо дали с политически, или военни позииии, — той далеч не е така безинтересен. Именно заради това го оставям за последно, когато се смесвам с двора. Държавните дела са последното, което занимава ума ми, особено на събирания, при които чашите за бренди са толкова големи.

— Само още няколко дни — отвръщам.

— Такъв авантюрист! — Надир сръбва от питието си. — Каква радост е да си млад, нали?

Жена му Халина приглажда преднината на роклята си в изумрудено.

— Безспорно.

— Не че ние с теб си я спомняме — отбелязва пашата.

— Не че човек би го забелязал — повдигам ръката на Халина към устните си. — Сияете по-ярко от всеки от гоблените ни.

Лесно е да се долови колко плитко скроен е комплиментът ми, но Халина все пак прави реверанс.

— Благодаря, господарю мой.

— Удивително е колко далеч стигате, за да изпълнявате дълга си — продължава Надир. — Дори чух слухове за всички езици, които твърдят, че говорите. Несъмнено ще ви е от полза при бъдещи преговори със съседни кралства. Колко станаха?

— Петнайсет — обявявам. — Като по-млад си бях наумил, че ще съумея да науча езиците на стоте кралства. Струва ми се, че се провалих доста зрелищно.

— И бездруго какъв е смисълът? — чуди се Халина. — Почти не съществува човек, който да не говори мидаски.

Ние сме центърът на света, Ваше Височество. Всеки, който не си е направил труда да го научи, просто не си струва да бъде познаван.

— Съвсем вярно — кима енергично Надир. — Но онова, което всъщност имах предвид, е техният език, Ваша Светлост. Забраненият език. — Снижава леко глас и се приближава, така че мустаците му гъделичкат ухото ми. — Псариин.

Езикът на морето.

— Надир! — Халина перва ужасено мъжа си по рамото. — Не бива да говориш за подобни неща! — Обръща се към мен. — Съжаляваме, задето ви обидихме, господарю мой — избърборва. — Мъжът ми не възнамеряваше да намеква, че мърсите езика си с подобна реч. Пил е прекалено много бренди. Чашите са по-дълбоки, отколкото изглеждат.

Кимвам без грам обида. Все пак това е просто език и макар никой човек да не го владее, също така никой човек не е посвещавал живота си на ловуването на сирени. Не е чак толкова дръзко да се допусне, че съм решил да добавя диалекта на моите жертви към колекцията си. Бил той и забранен в Мидас. За постигането на тази цел обаче би се наложило да опазя някоя сирена жива достатъчно дълго време, та да ме научи, а нямам подобни планове. Естествено, усвоил съм някоя и друга дума тук-таме. Бързо разбрах, че арит значи не, но съществуват още толкова други. Долофонос. Чорон. Мога само да допускам какво значат. Обиди, ругатни, молби. В някои отношения е най-добре да не знам.

— Не се тревожете — казвам на Халина. — Не е най-лошото, за което някой ме е набеждавал.

Тя изглежда леко смутена.

— Ами… — прошепва деликатно. — Хората говорят.

— Не само за вас — уточнява Надир и издиша шумно. — По-скоро за работата ви. Определено е високо ценена, като се имат предвид скорошните събития. Човек би помислил, че нашият крал ще се гордее, задето браните земите ни и тези на съюзниците ни.

Сбърчвам чело заради идеята баща ми да изпитва каквито и да е чувства, доближаващи се до гордост, по повод, че има за син ловец на сирени.

— Скорошни събития ли? — питам.

Халина ахва, макар изобщо да не изглежда шокирана.

— Не сте ли чували историите за Адекарос?

Във въздуха се носи нещо злокобно. Едва вчера баща ми спомена за Адекарос и как, ако не внимавам, ще ме сполети същото.

Преглъщам и се мъча да демонстрирам безразличие.

— Трудно е да следя всички истории, които стигат до ушите ми.

— Става дума за принц Кристиан — избърборва заговорнически Халина. — Мъртъв е. Също и кралицата.

— Убит — пояснява Надир. — Сирени погнали кораба им и екипажът не могъл да стори нищо. Заради песента им е. Сега в кралството се вихрят размирици.

Помещението помръква. От златото до музиката и лицата на Надир паша и Халина. Всичко излиза от фокус и е някак сподавено. За миг се въздържам да дишам, а какво остава да говоря. Никога не съм имал кой знае колко вземане-даване с кралицата, но всеки път, когато „Саад“ се озовеше близо до Адекарос, хвърляхме котва без колебание и принц Кристиан ни посрещаше с разтворени обятия. Грижеше се екипажът ми да е нахранен и се присъединяваше към нас в таверната да слуша разказите ни. Когато си тръгвахме, винаги ни изпращаше с дар. Много държави го правеха — дреболии, които така и не ни влизаха в употреба, — но с Кристиан беше различно. Самото му оцеляване зависеше от оскъдната реколта и заеми от други кралства. Всеки дар, връчен ни от него, беше саможертва.

— Чух, че била Гибелта на принцовете. — Халина клати глава.

Стискам дланите си в юмруци.

— Кой го казва?

— Екипажът твърди, че косата й била червена като адски огън — обяснява Надир. — Възможно ли е да е била друга?

Ще ми се да оспоря вероятността, но това би означавало да се самозалъгвам. Гибелта на принцовете е най-великото чудовище, което някога съм познавал, както и единствената, на която смъртта й се размина, веднъж щом я набелязах. Кръстосвам неуморно моретата в дирене на пламтящата й коса, за която съм чувал толкова много пъти.

Никога не съм я виждал.

Бях започнал да си мисля, че е просто мит. Най-обикновено средство за сплашване на благородниците, за да не напускат земите си. Но всеки път, когато започна да приемам тази идея, някой принц умира. Още една причина да не мога да се завърна в Мидас и да стана кралят, който баща ми иска да бъда. Не мога да спра. Не и докато не я погубя.

— Но, разбира се, как биха могли да знаят? — пита Халина. — Дори не е точният месец.

Осъзнавам, че посочва самата истина. Гибелта на принцовете напада всяка година през един и същ месец. Ако тя е убила Кристиан, значи е подранила с две седмици. Дали този факт означава, че е променила навиците си? Че вече никой принц не е в безопасност в никой ден?

Устната ми потрепва.

— Злото не следи календара — заявявам, макар това конкретно зло винаги да е създавало такова впечатление с действията си.

Някой прочиства гърло до мен. Обръщам се и виждам сестра ми. Не съм сигурен колко дълго е стояла там, но миролюбивата усмивка на лицето й ме води до заключението, че е чула по-голямата част от разговора.

— Братко — поема ръката ми, — ще танцуваш ли с мен?

Кимвам, приемайки на драго сърце почивката от вежливия разговор, на който привидно се наслаждавахме с пашата и жена му. Разговор, заради който искам да съм всичко друго, освен вежлив.

— Няма ли ухажори, които да си съперничат за вниманието ти? — питам Амара.

— Не и такива, които да си струват времето ми — отвръща тя. — И никой, който очарователният ни баща би одобрил.

— Тези са най-добрите.

— Ти се опитай да го обясниш, когато главата на момчето се озове на дръвника.

Изсумтявам.

— Тогава за мен ще бъде удоволствие да танцуваме — обявявам. — Дори само за да спася живота на някое бедно момче.

Обръщам се към Надир и Халина и се покланям бързо, а после оставям сестра ми да ме отведе в центъра на балната зала.