Александра Кристо
Да убиеш кралство (15)

15

Когато се събуждам, съм вързана за парапета.

Около едната ми китка е омотано златно въже, пристегнато за дървената площадка над палубата на кораба. Вкусвам жлъчка, която ме изгаря, и ми е студено, а това е най-неестественото усещане на света, защото съм прекарала живота си да се наслаждавам на леда. Сега студът ме кара да изтръпвам и оцветява кожата ми в синьо. Копнея за топлина и чувствам слабото слънце върху себе си като балсам.

Поглеждам надолу, като дишам насечено, и виждам крака. Болнаво бледи израстъци, кръстосани странно под мен и осеяни с натъртвания. Някои са на големи участъци, а други — като малки отпечатъци. Също и стъпала с пръсти, порозовели от студа.

Опашката ми я няма. Майка ми ме прокле. Искам да умра.

— О, добре, будна си.

Отмествам глава от парапета и установявам, че надолу към мен се взира мъж. Мъж, който също така е принцът, чието сърце някога беше на косъм да се озове в ръцете ми. Наблюдава ме с любопитство, а краищата на черната му коса още са мокри и оставят дири по иначе сухите му дрехи.

До него стои най-едрият човек, когото някога съм виждала. Кожата му е почти толкова черна като самия кораб. Застанал е редом с принца, а дланта му лежи върху ефеса на дълга сабя, прикрепена с ширит към пояса му. Има и още двама: момиче с кафява кожа и татуировки, покриващи ръцете и бузите й, което носи златни обици и гледа с подозрение. В отбранителна поза до нея се извисява момче с изострена челюст, което потропва с пръсти по ножа на колана си.

Още толкова много са устремили погледи към мен откъм палубата долу.

Зърнах лицата им. Миг преди светът да потъне в тъмнина. Нима принцът ме спаси от удавяне? Мисълта ме вбесява. Отварям уста да му заявя, че няма право да ме докосва или че е трябвало да ме остави да се удавя в океана, който наричам дом, за да направя напук на майка ми. Просто защото тя го заслужава. Да позволи смъртта ми да бъде урок за нея.

— Добър плувец си — изричам вместо това на мидаски, доколкото ми е възможно.

— Ти не си — отвръща той.

Изглежда развеселен и никак не е уплашен от смъртоносното създание пред себе си. Което означава, че или е идиот, или не знае коя съм. Вероятно и двете, макар да не смятам, че принцът би губил време да ме връзва, ако възнамеряваше да ме убие. Чудя се колко ли различно ме е накарало да изглеждам заклинанието на майка ми, та да не ме разпознава.

Поглеждам към останалите. Те наблюдават напрегнато принца. Чакат да чуят заповедите му и неговата присъда. Искат да научат какво възнамерява да прави с мен и долавям колко са разтревожени, понеже самоличността ми продължава да е загадка. Харесват непознати дори по-слабо от мен и когато се споглеждат с мрачни лица, ми става ясно, че ще ме метнат зад борда, ако принцът им го нареди.

Поглеждам към него и се мъча да открия верните думи на езика на Мидас. Малкото, което съм изричала, има странен вкус върху езика ми, гласните се преливат една в друга прекалено бавно. На вкус е както и звучи — като топлина и злато. Щом заговарям, гласът не е моят. Акцентът ми е прекалено остър, че да оформи думите, и от устата ми излиза съскане заради странните звуци.

— Винаги ли завързваш жените на кораба си? — произнасям старателно.

— Само красивите.

Татуираното момиче завърта очи.

— Самото очарование — коментира.

Принцът се смее и звукът ме кара да оближа устни. Майка ми го иска мъртъв, но държи да го постигна в облика си на човек, за да докажа, че съм достойна за бъдеща господарка на моретата. Само да успея да се добера достатъчно близо.

— Развържи ме — нареждам.

— Редно е първо да благодариш, преди да започнеш да лаеш заповеди — отвръща принцът. — Все пак те спасих и те облякох.

Свеждам очи и осъзнавам, че е истина. Голяма черна риза дращи краката ми и влажната й материя е залепнала за новото ми тяло.

— Откъде се появи? — пита принцът.

— Да не би някой да те е хвърлил зад борда, докато си се събличала? — добавя момичето.

— Може би са я хвърлили зад борда точно защото се е събличала — обажда се момчето с ножа.

Изказването му е посрещнато със смях от страна на останалите.

— Прости ни — заговаря принцът. — Но не всеки ден се натъкваме на голо момиче, което се дави насред океана. Особено пък без други кораби на хоризонта. Още по-малко момиче, което да ме перне, след като съм го спасил.

— Ти си го заслужи.

— Помагах ти.

— Именно.

Принцът обмисля чутото и после вади от джоба си малко кръгло приспособление. Изглежда като някакъв компас и когато заговаря отново, очите му остават приковани в него, а тонът му е измамно нехаен.

— Не мога да разгадая акцента ти — заявява. — Откъде си?

В гърдите ми се загнездва злокобно чувство. Отклонявам очи от предмета, защото мразя усещането, докато го наблюдавам. Все едно и той се взира в мен.

— Развържи ме — повтарям.

— Как се казваш? — иска да узнае принцът.

— Развържи ме.

— Виждам, че не владееш много добре езика на Мидас. — Клати глава. — Първо ми кажи името си.

Прехвърля преценяващ поглед от компаса върху мен, а аз се мъча да измисля лъжа. Безнадеждно е, защото не знам човешки имена, които да ми послужат за нея. Никога не съм се задържала достатъчно дълго, та да ги науча, и за разлика от русалките, които шпионират хората при всяка паднала им възможност, аз никога не съм си поставяла за цел да узная повече за жертвите си.

— Лира — изстрелвам рязко.

Той хвърля поглед към компаса си и се усмихва.

— Лира — повтаря и прибира малкия предмет в джоба си. Името ми звучи мелодично, изречено от неговата уста. Не като оръжието, което беше, когато го произнесох. — Аз съм Елиан — представя се, макар да не съм го питала. Принцът е принц и името му е маловажно, също като живота му.

Опирам свободната си ръка на парапета и се изправям с мъка. Краката ми треперят неконтролируемо и после се подкосяват под мен. Строполявам се на палубата и просъсквам от болка. Елиан ме гледа и едва след кратка пауза протяга предпазливо ръка. Поемам я, защото не съм способна да понеса да се извисява над мен. Хватката му е достатъчно силна, за да ме вдигне обратно на слабите ми крака. Когато за малко не се сривам обратно, той стрелва длан към лакътя ми и ме задържа здраво на място.

— Заради шока е — хваща ножа си и прерязва въжето, придържащо ме към парапета. — Много скоро ще си възвърнеш стабилността. Просто дишай.

— Щях да съм по-стабилна, ако не се намирах на този кораб.

Елиан повдига вежда.

— Докато беше в безсъзнание, беше много по-очарователна.

Присвивам очи и притискам длан към гърдите му, за да запазя равновесие. Успявам да почувствам равномерните удари на сърцето му и се връщам обратно в Мидас. Към мига, когато бях така близо да го открадна.

Елиан се напряга, бавно отделя дланта ми от гърдите си и я връща върху парапета. Бърка в джоба си и вади малка огърлица. По верижката се преливат оттенъци на синьото и тя блести като вода на слънцето. Течност, преобразена в нещо друго е — прекалено гладка, за да е лед, и прекалено плътна, за да е океанска вода. Блещука на фона на златистата кожа на Елиан и когато той разтваря длан, разкрива медальона, висящ на нея. Остро изрязани ръбове, обагрени от рачешко червено. Разтварям устни и докосвам с ръка шията си, на която някога висеше раковина. Нищо.

Напълно разярена, аз се хвърлям към Елиан с хищно протегнати ръце. Но краката ми са прекалено нестабилни и начинанието ми почти ме запраща обратно на пода.

— Кротко, девойче. — Елиан ме хваща за лакътя, за да ме задържи права.

Изтръгвам ръката си от него и оголвам злобно зъби.

— Дай ми я — нареждам.

Той накланя глава.

— Защо да го правя?

— Защото е моя.

— Нима? — Той прекарва палец по ръбовете на раковината. — Доколкото ми е известно, това е огърлица за чудовища, а ти не изглеждаш като такова.

Стискам дланите си в юмруци.

— Искам да ми я дадеш.

Чувствам се вбесена заради мидаските думи върху езика ми. Гладките им звуци са прекалено чудати, че да изразят гнева ми. Изкушавам се да изстрелям срещу него остриетата на собствения си език. Да го разкъсам с камите на псариин, всяка дума от който е способна да нарани.

— Каква е стойността й? — интересува се Елиан.

Гледам го сърдито.

— Какво имаш предвид?

— В океана нищо не е безплатно — обяснява. — Какво струва огърлицата за теб?

— Животът ти.

Той се смее и здравенякът до него също се подхилква добродушно. Не съм сигурна какво е толкова смешно, но преди да съм попитала, Елиан се обажда:

— Не мога да си представя, че животът ми значи кой знае какво за теб.

Толкова греши.

— Тогава моя — заявявам.

И наистина го мисля, защото огърлицата е моето средство да намеря пътя си до дома. Или най-малкото да помоля за помощ. Ако не може да ме отведе обратно до кралството ми в облика ми на човек, поне може да призове Калия. Тя би могла да говори с Морската кралица от мое име и да я помоли да отмени наказанието.

— Животът ти — повтаря Елиан. — Прави няколко крачки към мен. — Внимавай на кого го казваш. Лош човек би могъл да се възползва.

Избутвам го настрана.

— А нима ти си добър човек?

— Допада ми да мисля, че е така.

Вдига раковината срещу слънцето. Кръв на фона на небето. Успявам да зърна любопитството в очите му, докато се чуди какво прави корабокрушенка с подобна дрънкулка. Размишлявам дали изобщо е наясно за какво служи, или просто е вещ, която е зървал на шиите на убитите от него сирени.

— Моля те — отронвам и очите на Елиан отново ме стрелват.

Никога не съм използвала тази дума на който и да е език, и макар да няма начин Елиан да го знае, видът му е някак смутен. Решителността му се пропуква. Все пак аз съм полуголо момиче, държано като затворничка, а той е човешки принц. Благородник по рождение и предопределен да ръководи империя. Във вените му тече кръв на рицар и единственото, което трябва да сторя, е да му го напомня.

— Да те умолявам ли искаш? — питам и челюстта на Елиан се стяга.

— Ако само ми обясниш защо е у теб, ще ти я върна.

Звучи искрен, но аз имам едно наум. Пиратите са лъжци по призвание, а благородниците са лъжци по рождение. Знам го от личен опит.

— Майка ми ми го даде — отговарям.

— Подарък. — Елиан обмисля чутото. — От колко време е предавана в семейството ти? Известно ли ти е какво върши или как действа?

Проскърцвам със зъби. Трябваше да се досетя, че въпросите му няма да секнат, докато не изтръгне истината от мен. През всеки друг ден бих му я предоставила с удоволствие, но на този кораб, лишена от мелодията на гласа ми, аз съм безпомощна да го подчиня с песента си. Да не говорим, че едва стоя права сама. Раковината е последната ми надежда, а той не ми я дава.

Хвърлям се към нея още веднъж. Дори като човешко същество пак съм бърза и след миг обгръщам китката му с пръсти. Незнайно защо обаче Елиан е по-бърз и в секундата, в която ръката ми стиска неговата, ножът му вече е на шията ми.

— Честна дума — притиска острието към гърлото ми и усещам лека болка, — това не беше особено умно.

Затягам хватка около китката му и никак не съм склонна да го пусна. Порязаното на шията ми смъди, но съм усещала и причинявала далеч по-лоши неща. Когато му се усмихвам подигравателно, лицето му, надвесено над моето, е на бандит — няма нищо общо с тези на добродушните и мили принцове, които съм пленявала преди. Онези, чиито сърца са скрити под леглото ми. Елиан е също толкова воин, колкото и мен самата.

— Капитане! — От долната палуба се появява мъж с широко ококорени очи. — Радарът засече една.

Елиан бързо насочва поглед към момчето с ножа.

— Кай — произнася. Просто име, просто дума, и все пак момчето кимва рязко и профучава по стълбите към долната палуба.

Елиан отдръпва ножа от гърлото ми и го прибира.

— Всички на позиция! — кресва. Нахлузва огърлицата ми на шията си и се втурва към борда на кораба.

— Какво правиш? — питам.

Елиан се обръща към мен, а очите му проблясват дяволито.

— Това е щастливият ти ден, Лира — обявява. — На път си да срещнеш първата си сирена.