Александра Кристо
Да убиеш кралство (31)

31

Пагос е все по-близо и с всяка измината левга въздухът се разрежда. Усещаме го всяка вечер, костите ни пукат заедно с кораба, докато той пори през вода, която скоро ще се превърне в киша и лед. Няма значение какво разстояние ни дели от Пагос, защото то винаги се чувства отвътре. Целта на душевния ни устрем става все по-отчетлива. Краят на похода ни е там, където Кристалът на Кето чака да бъде открит.

Райкрофт е същинско привидение, скрит в трюма с оскъдно количество марля и медикаменти, само колкото да се задържи жив. Абсолютният минимум, за да понесе пътуването заедно с нас. Не съм слизал долу — прехвърлих тази отговорност на Торик и на други членове на екипажа, които са в състояние да се справят с него и да демонстрират въздържание.

На Мадрид не може да се вярва. Не и когато става дума за някой от нейните земляци. Спомените й имат склонността да преиначават морала й и аз напълно го разбирам. Същото важи за Кай. Нямам му грам доверие да наблюдава Райкрофт и да му дава храна, която не е посипана с отрова. Но човекът, на когото вярвам най-малко, съм самият аз.

Лира може и да е жива, но това не слага край на нищо. Облекчението се разстла върху гнева ми като покривало и прикри яростта ми относително добре, та да не личи, но не достатъчно, че да изчезне. Независимо дали слизам долу, или не, Райкрофт усеща каква съдба го очаква. Дори той може да чуе протяжния вълчи зов на Пагос — от дълбините на кристалната клетка, в която някога беше затворена Лира и където той ще остане, докато не го предам на леденото кралство. Може да долови свистенето на вятъра в стая, тъмна колкото душата му. А когато най-накрая пристигнем, ще живее с него, гниейки в затвор, студен колкото сърцето му.

— Не пиеш.

Лира стои на стълбата към горната палуба, а на раменете й е наметнато одеяло. Щом се свлече, тя го подръпва нагоре. Мъча се да не забелязвам как изкривява лице, когато мръдне ръката си прекалено бързо и опъне раната.

Протягам длан да й помогна и Лира ми отправя отровен поглед.

— Да я клъцна ли искаш? — пита.

Задържам я в пространството между нас.

— Не точно.

— Тогава я разкарай от лицето ми.

Тя се изкачва някак и се настанява до мен. Ръбът на одеялото й гъделичка ръката ми. Вечер е студено, достатъчно мразовито, че да се налага да спя с ботуши, за да запазя пръстите на краката си. Но има нещо в присъствието ми тук — със звездите и звуците на „Саад“, поел на приключение. Сгрява ме повече, отколкото като се сгуша в каютата си.

— Далеч не съм инвалид — изтъква Лира.

— Само малко.

Няма нужда да се обръщам към нея, та да знам, че очите й прогарят въздуха помежду ни. Лира си има свой начин да гледа хората — да гледа мен, — който може да бъде почувстван, колкото и видян. Ако очите й не притежаваха този изумителен нюанс на синьото, бих се заклел, че не са друго, а горещи огнени въглени вътре в нея.

Докосвам с пръст пагоската огърлица, която виси на шията ми, подобно на раковината на Лира, висяща на нейната. Ключът към всичко. Към края на война, проточила се безкрайно.

— Ако бъдеш прострелян, ще се отнасям към теб така, все едно си неспособен да се справиш и с най-проста задача — обвива ръце около коленете си, за да се стопли. — Да видим дали ще ти хареса да ти протягам ръка, за да ти помогна да направиш няколко крачки, дори раната да не е в крака ти.

— Ще бъда поласкан, че си търсиш извинение просто да ме хванеш за ръка — заявявам.

— Може би си търся извинение да те гръмна.

Поглеждам я косо и се подпирам на лакти.

Палубата на „Саад“ е изпълнена с приятелите ми, които разплискват питиета по лакирания под и пеят песни, поемани от порива на вятъра. Да ги гледам така — щастливи и спокойни — ме кара да осъзная, че няма как нещо да е по-силно от океана, който ни свързва. Дори не и кръвта.

— Мадрид каза, че ще им предадеш Райкрофт, когато стигнем в Пагос.

— От известно време е обявена цена за главата му — обяснявам. — Но услугите на Цапрар са прекалено ценни, че някое кралство да поръча да бъдат нападнати. Сега, когато унищожихме сенките, не се съмнявам, че ще го търсят. Ако не друго, ще допринесе кралят на Пагос да ни удостои с позволение за достъп до планината им, за да се доберем до кристала и да приключим с всичко това.

Лира се обляга назад, за да сме на едно ниво. Косата й е по-разбъркана от всякога и вятърът от прииждащата буря никак не помага. Кичури от нея влизат в очите й, закачат се по устните й и полепват по луничките върху бледите й бузи. Стискам длани до тялото си, за да потисна импулса да се протегна и да я отметна от лицето й.

— Наистина ли мразиш сирените толкова много? — пита тя.

— Избиват нашия вид.

— А вие избивате техния.

Сключвам вежди.

— Различно е — отсичам. — Вършим, каквото вършим, за да оцелеем. Те го правят, защото искат да видят всички ни мъртви.

— Значи е отмъщение?

— По-скоро възмездие — поизправям се малко. — Няма как сирените да бъдат вразумени. Не можем да подпишем мирен пакт, както с другите кралства.

— Защо не?

Резервираността в тона на Лира ме кара да замлъкна. Отговорът би трябвало да дойде бързо и с лекота: защото те са чудовища, защото са убийци, поради хиляди причини. Но аз не изричам нищо подобно. Честно казано, идеята цялата мисия да не завърши със смърт никога не е прекосявала ума ми. На фона на всички възможни изходи и варианти, които съм разглеждал, мирът не е бил един сред тях. Ако ми се предложеше възможността за него, бих ли я приел?

Лира не ме поглежда и не ми се нрави, че не мога да разчета изражението й.

— Защо изобщо питаш? — любопитствам. — Мислех, че Морската кралица ти е отнела всичко и искаш да използваш Кристала на Кето, за да сложиш край на войната. Искаш отмъщение за семейството си също колкото и аз за Кристиан.

— Кристиан ли?

Сега вече Лира ме поглежда и щом изрича името му, то замръзва във въздуха между нас.

— Той беше принцът на Адекарос.

Прокарвам ръка през косата си, защото изведнъж се чувствам гневен и неспокоен. Повече от несправедливо е човек като Кристиан да умре, когато такъв като Талис Райкрофт е жив.

Лира преглъща.

— Били сте приятели.

Гласът й звучи някак нещастно и тази тъжна нотка ме разсейва. Не мога да си спомня момент, в който тонът й да не е бил раздразнен.

— Той какво представляваше? — иска да узнае тя.

Съществуват безброй думи, с които бих могъл да опиша Кристиан, но характерът на един мъж личи по-добре от действията му, отколкото от жалейките на близките му. Кристиан преливаше от поговорки и сантименталности, които така и не разбирах, но ми доставяше голямо удоволствие да осмивам, колкото и да чувам. Не е имало ситуация, в която да попаднем, и на Кристиан да не му хрумне да изрецитира пословица. Любовта и лудостта са две звезди на едно и също небе. Не можеш да изградиш покрив, за да се опазиш от миналогодишния дъжд. Неизменно разполагаше с някоя готова, за да укроти моята необузданост.

Чудя се какво ли би казал сега Кристиан, ако знаеше за плановете ми. Всеки друг би пожелал отмъщение, но ми е ясно, че той не би погледнал на кристала като на оръжие. Дори не би искал да го открия.

Ако единственият ти инструмент е сабята, тогава винаги ще замахваш към проблемите си.

Вместо да споделя всичко това с Лира, аз стискам пагоската огърлица и питам:

— Мислиш ли, че тя ще го почувства?

— Кой?

— Гибелта на принцовете — отвръщам — Мислиш ли, че ще усети, когато Морската кралица умре?

Лира изпуска въздишка, която се превръща в бяло облаче. Въздухът е разреден и опасен. С приближаването на бурята вятърът сякаш забива в нас кинжалите си. Мога да подуша дъжда още преди да е дошъл и долавям, че след минута небето ще се излее отгоре ни. Все пак не помръдвам. Нощта е белязана от мълнии и тътен, а плътните облаци пълзят един към друг и се сливат в необятна сянка, която закрива звездите. С всеки изминал миг притъмнява все повече.

— Чудя се дали тя изобщо е способна да почувства нещо — промълвява Лира. Размърдва се и когато се обръща към мен, очите й са пусти. — Предполагам, че няма да се налага да се чудим още дълго.