Александра Кристо
Да убиеш кралство (19)

19

Отнема ми близо час да открия Реома Путодер. Не моля за помощ, отчасти защото гордостта ми няма да го понесе, ако бъда спасена от поредния човек. Основната причина обаче е, че търпението ми няма да понесе пореден разговор с човек. Местните ме спираха вече дузина пъти, за да ми предлагат храна и по-топло облекло, все едно ми е нужно в тази непоносима жега. Явно намират за смущаващо самотно момиче да се скита в изпомачкана рокля и пиратски ботуши.

Обзалагам се, че да изтръгна сърцата им, ще е още по-смущаващо.

Реома Путодер е водопад с чисто бяла лагуна, която се излива в океана някъде в далечината. Чух водата още преди да я видя, изгубена в безкрайните алеи с пекарни и с миризмата на печива, полепнала по кожата ми като парфюм. Звучеше като гръм и за няколко секунди колебание я взех именно за такъв. Но колкото повече приближавах, толкова по-разпознаваем ставаше звукът. Вода с такава мощ, че цялата ме побиха тръпки.

Седя смълчано в основата на водопада с крака, увиснали над ръба на лагуната. Толкова е топло, че периодично ми се налага да вдигна стъпалата си и да ги оставя да починат на обсипаната с роса трева. На дъното, положени върху пясък, който много прилича на сняг, се виждаш хиляди монети от червен метал. Намигат сред песъчинките като миниатюрни капки кръв.

Потърквам раковината с палец. Притискам я към ухото си, но допирът не ми носи нищо друго, освен непоносима тишина. Опитвам се още откакто Елиан ме остави на пазара. На път към водопада я притисках отчаяно към себе си с надеждата, че с времето отново ще ми заговори. На няколко пъти почти се излъгах, че дочувам ехото от вълна. Бушуването на морска буря. Бълбукащият смях на майка ми. В действителност единственият звук идваше от звънтенето в ушите ми. Цялата тази мощ си беше отишла. Напомнянето за истинската ми същност виси пред мен само колкото копнежът да се завърне. Питам се дали не е още някой от номерата на майка ми. Да ми позволи да задържа раковината, за да ме тормози с отгласи от съсипаното ми наследство.

Стискам я по-силно. Искам да усетя как се забива в кожата ми. Да се напука и надроби на прах. Но когато отварям ръка, тя е непокътната, невредима и единствените щети са резките по дланта ми. Надавам крясък, вдигам ръка високо над главата си и мятам раковината във водата. Тя цопва скучно и потъва лениво до дъното. Успявам да проследя всеки миг от бавното й спускане, преди най-накрая да достигне пясъка.

И тогава се появява сияние. В началото е бледо, но скоро започва да се разпростира и усилва. Отдръпвам се леко. През цялото време, докато използвах раковината да общувам със сирени или дори като компас за кралството ми, рядко съм съзирала нещо подобно. Зове, все едно е доловила отчаянието ми, претърсва водите за други от моя вид. Вместо като карта, действа като маяк.

В следващия момент се появява Калия. Русата коса на братовчедка ми се разстила във водата и пада върху лицето й, така че очите й не срещат моите.

Скачам на крака.

— Калия — изричам изумено. — Ти си тук.

Тя кимва и протяга ръка. Върху дългите й заострени пръсти лежи моята раковина. Тя я хвърля на тревата в краката ми.

— Чух зова ти — промълвява тихо тя. — Сдоби ли се вече със сърцето на принца?

Намръщвам се, когато главата й остана приведена.

— Какво има? — питам. — Вече не можеш даже да ме погледнеш ли?

Калия реагира само с поклащане на глава и аз усещам пробождане. Някога изпитваше толкова силно възхищение към мен, че то я тласна да намрази майка ми. През целия ми живот Калия остана единствената сирена в цялото кралство, за която да ми хрумне да се погрижа, а сега дори не е в състояние да ме погледне в очите.

— Не е това — заявява Калия, сякаш прочела мислите ми.

Вдига глава и на тънките й розови устни личи неуловима усмивка — твърде нетипично е за нея да си играе с корсажа от водорасли, покриващ гърдите й. Оглежда човешкото ми тяло и вместо да изглежда уплашена или отвратена, показва единствено любопитство. Накланя глава. Млечно жълтото й око е широко отворено и блести. Другото й обаче — онова, което съответства на моето така съвършено, е насинено.

Скърцам със зъби.

— Какво е станало?

— Трябваше да има наказание — обяснява тя.

— За какво?

— Задето ти помогнах да убиеш принца на Адекарос.

Пристъпвам възмутено напред и топвам стъпала в лагуната.

— Аз поех наказанието.

— Най-тежката част — изтъква Калия. — Което е причината още да съм жива.

По тялото ми пробягват студени тръпки. Трябваше да се досетя, че майка ми няма да се задоволи да накаже една сирена, когато може да има две. Защо ще ме кара да страдам сама? Това е урок, който ми е преподавала толкова често преди. Първо с Крестел и сега с дъщеря й.

— Морската кралица е прекалено милостива — отбелязвам.

Калия ми се усмихва смирено.

— Принцът още ли притежава сърцето си? — пита. — Ако го донесеш, всичко това ще приключи. Можеш да се върнеш у дома.

Отчаяната надежда в тона й ме кара да потръпна. Страхува се да се върне в Диаволос без мен, защото, ако аз не съм там, никой няма да я защити от майка ми.

— Когато се срещнахме за първи път, бях прекалено слаба да го убия, защото почти се бях удавила.

Калия се ухилва.

— Той какво представлява? — иска да узнае. — В сравнение с другите.

Обмислям да й разкажа за компаса на Елиан, който различава истината от лъжата, и за ножа му, който е остър като взор и поглъща пролятата от него кръв. Как мирише на риба и солена вода. Вместо това споделям с нея нещо съвсем различно. Нещо, което ще й се стори далеч по-интересно.

— Заключи ме в клетка.

Калия сподавя присмеха си.

— Не ми звучи много в стила на принц — отбелязва. — Не се ли очаква човешките благородници да са по-сговорчиви?

— Предполагам, че има по-важни въпроси, за които да се тревожи.

— Като например? — Тонът й е нетърпелив, докато отмята парче водорасло от ръката си.

— Да преследва легенди — отвръщам.

Калия ме стрелва с подигравателен поглед.

— Ти не беше ли една от тях?

Повдигам вежда при закачката й, доволна, че очите й са възвърнали част от искрата си.

— Търси Второто око на Кето — допълвам.

Калия плува напред и опира ръце във влажната трева до мен.

— Лира — заговаря, — да не планираш някоя страхотия? Да отгатна ли?

— Зависи изцяло от това доколко ти е приятно да играеш ролята на раболепна слугиня пред обичната ти леля.

— Морската кралица не може да очаква преданост, ако проповядва точно обратното — натъртва Калия и ми е ясно, че си мисли за Крестел. Майката, пожертвала живота си в акт на вярност, на какъв то моята майка може само да се присмива.

Не се изненадвам, че Калия е така склонна да се обърне срещу Морската кралица. Единственото, което някога ме е изненадвало, е нестихващата й всеотдайност към мен. Дори след онова, което сторих. След онова, което бях принудена да сторя. Смъртта на Крестел някак ни свърза, вместо да ни настрои една срещу друга, както се беше надявала майка ми. Не мога да сдържа задоволството си, щом зървам лукавство в очите на Калия. Очаквана или не, демонстрацията на лоялност винаги е удовлетворяваща.

— Ако принцът ме отведе до Окото, силата, която то притежава, ще ме направи равна на Морската кралица. — Задържам погледа на братовчедка ми. — Ще мога да й попреча някога отново да докосне мен или теб.

— А ако не успееш? — пита Калия. — Тогава какво ще стане с нас?

— Ще успея — уверявам я. — Единственото, което трябва да сторя, е да споделя достатъчно много от тайните ни, за да накарам принца да ми повярва и да ме приеме на борда.

Калия изглежда несигурна.

— Сега си слаба — изтъква. — Ако принцът открие коя си, може да те убие, както уби Мейв.

— Ти знаеш за това? — питам, макар че не би трябвало да съм шокирана. Морската кралица усеща смъртта на всяка сирена и щом държи Калия толкова близо до себе си в мое отсъствие, братовчедка ми несъмнено е била наоколо, когато го е почувствала.

Калия кимва.

— Морската кралица го пренебрегна, все едно е нищо.

Лицемерието в цялата ситуация ме изумява. Майка ми показа повече емоции, когато аз убих низша русалка, отколкото когато една от нашите беше изкормена на палубата на пиратски кораб. За нея смъртта на някоя от сирените й се явява просто като незначително раздразнение. Чудя се дали истинската причина да иска да избие човеците е свързана не толкова с благоденствието на вида ни, колкото с факта, че иска да се отърве от неудобството от гибелта ни. Ние сме обикновени пешки в тази война. Всяка от нас с лекота може да бъде заменена. Дори аз.

Може би най-вече аз.

— Това много скоро ще се промени — отронвам. Протягам се и полагам длан върху ръката на Калия, странно одеяло от топлина върху ледената й кожа. — Ще се добера до Окото, а сетне и до трона на Морската кралица.