Джеймс Ролинс
Короната на демона (7)

1.

Наши дни

8 март, 15:45

Иля де Кеймада Гранде, Бразилия

Мъртвият лежеше по очи, наполовина в пясъка, наполовина в тревата.

— Горкият нещастник почти е успял да стигне до лодката си — отбеляза професор Кен Мацуи.

И се дръпна, за да може докторът на екипа — младата Ана Луис Чавос — да огледа тялото. Всеки, който официално стъпваше на Иля де Кеймада Гранде, остров на трийсетина километра от бразилския бряг, трябваше задължително да бъде съпроводен от лекар и представител на бразилските военноморски сили.

Военният им ескорт, старши лейтенант Рамон Диас, провери малкия моторен скиф, маскиран и скрит сред скалите на няколко метра от тях. После изсумтя презрително и се изплю в морето.

— Caçador furtivo… idiota.

— Казва, че човекът вероятно е бракониер — обясни Кен на докторанта си. Двамата бяха дошли заедно от университета „Корнел“ до затънтения бразилски остров.

Оскар Хоф беше на двайсет и седем, с бръсната глава и татуировки, покриващи цялата му лява ръка. Приличаше на закоравял уличен бияч, но това беше само шоу за младите колежки, излъгали се да съдят за книгата по корицата. Доколкото можеше да се съди по пребледнялото му лице и стиснатите на черта устни, това явно беше първият труп, който виждаше. Разбира се, състоянието на трупа едва ли подобряваше положението. Тялото беше накълвано и наръфано от птици и раци. Кръвта се беше просмукала в пясъка и около трупа имаше голямо черно петно.

Д-р Чавос не изглеждаше притеснена от състоянието на покойния. Огледа първо едната оголена ръка, после другата и седна на пясъка, свила крака под себе си. Заговори прозаично на португалски на Диас, после на вълните, докато се взираше към слънцето, което беше увиснало ниско над хоризонта. До залез оставаха не повече от два часа.

— Мъртъв е най-малко от три дни — даде преценката си Ана Луис и посочи лявата ръка на мъжа. По-голямата част от плътта от лакътя до китката беше почерняла. През тъканите се белееше кост. — Ухапване от змия.

— Bothrops insularis — предположи Кен и хвърли поглед към камъните и джунглата, покриваща възвишенията на острова с площ четири хектара. — Златна усойница.

— Затова наричаме това място Змийския остров — каза Диас. — Това е техният остров. И би било добре да се съобразявате с това.

Господстващото положение на златната усойница — и фактът, че видът беше застрашен от изчезване — налагаше ограничения достъп до острова от бразилските военни. Те идваха тук веднъж на два месеца, за да проверят състоянието на единствения фар на това място. Дори той беше автоматизиран, след като първото семейство, което се беше грижило за него — мъж, жена и трите им деца — беше загинало една нощ, когато змиите се промъкнали през отворен прозорец. Семейството се опитало да избяга, но всички били ухапани от змии, висящи от клоните на дърветата покрай пътеката до брега.

Оттогава на туристите беше забранено да стъпват на острова. Понякога се допускаха научни екипи, но дори те трябваше да бъдат съпроводени от военен ескорт и лекар, въоръжен с противоотрова.

Като днес.

Със значителната подкрепа на японски финансисти Кен беше успял да уреди това пътуване в последния момент — утре се очакваше в района да се разрази силна буря. Той и докторантът му се бяха изнесли по тревога от хотела си в малкото крайбрежно село Итанхаем, за да се възползват от възможността. Едва бяха успели да стигнат навреме до пристанището.

Ана Луис стана.

— Трябва да съберем и приберем двата ви екземпляра и да тръгнем към сушата преди да се стъмни. — Плоскодънният им катер „Зодиак“ беше изтеглен на пясъка в едно заливче наблизо. — По-добре да не оставаме тук след мръкване.

— Ще побързаме — обеща Кен. — Няма да ни отнеме много време, като се има предвид броят на усойниците на този остров.

Разгъна дългия чатал и се обърна към Оскар за последни инструкции.

— На всеки квадратен метър на острова се пада по една змия. Така че стой зад мен и ме остави да водя. И не забравяй, че през цялото време си на една или две крачки от смъртта, дебнеща зад някой камък или висяща от клон.

Оскар погледна трупа на плажа. Той беше достатъчно силно напомняне да е нащрек.

— Защо… защо някой би рискувал да идва сам тук?

— Една златна усойница се продава за двайсет хиляди долара на черния пазар — отвърна Ана Луис. — А понякога и за повече.

— Бракониерството е голям бизнес — обясни Кен. — На няколко пъти ми се е случвало да попадам на биопирати на различни места по света.

„И този труп определено не е първият, който съм виждал като последица от такава алчност“.

Макар и само десет години по-възрастен от докторанта си, Кен беше прекарал повечето си време в работа на терен и в пътувания до най-затънтени краища по света. Имаше докторски степени по ентомология и токсикология и ги бе съчетал в областта веномика, изучаваща съединенията в животинските отрови.

Комбинацията на дисциплини беше особено подходяща предвид собствения му смесен произход. Баща му беше японски имигрант първо поколение и бе прекарал известна част от детството си в лагер в Калифорния, а майка му беше германка, емигрирала като момиче след войната. Когато беше малък, често се шегуваха, че семейството им е създало собствена миниатюрна ос насред предградията.

После, преди две години, родителите му починаха в рамките на един месец, оставяйки смесеното си завещание в Кен с неговата светла кожа, гъста черна коса и леко дръпнати очи.

Освен това смесеният му произход — онова, което японците наричаха хафу — несъмнено му бе помогнал да получи средствата за това пътуване. Научната експедиция до Кеймада Гранде беше частично финансирана от японската компания „Танака Фармасютикълс“. Целта беше откриването на поредното чудодейно лекарство, скрито в коктейла токсини в отровата на обитателите на този остров.

— Да тръгваме — каза Кен.

Оскар преглътна сухо, кимна и се засуети със скъпите щипци за улавяне на змии. Улавянето на змия с този инструмент беше лесно, но Кен предпочиташе обикновения чатал. Той причиняваше по-малко стрес на животното. Ако щипците се използваха прекалено агресивно, змията можеше да реагира на заплахата, като атакува.

Двамата тръгнаха към вътрешността, като стъпваха внимателно с високите си боти от телешка кожа. Пясъкът бързо отстъпи на камениста почва, осеяна с ниски храсти. На петдесетина метра пред тях се издигаше тъмната джунгла.

„Да се надяваме, че няма да ни се налага да влизаме там, за да търсим екземплярите си“.

— Проверявай под храстите. — Кен демонстрира, като посегна с чатала и повдигна най-долните клони. — Но не се опитвай да ги уловиш там. Първо ги остави да изпълзят на открито.

Щипците на Оскар трепереха, докато той се опитваше да повтори примера на Кен със съседния храст.

— Поеми дълбоко дъх — окуражи го Кен. — Знаеш какво да правиш. Същото както упражненията в зоопарка.

Оскар се намръщи и сръчка първия храст.

— Тук… няма нищо.

— Е, в следващия може да има.

Продължиха бавно напред. Кен се помъчи да накара докторанта си да се отпусне и заговори с приповдигнат тон:

— Навремето се смятало, че златните усойници били донесени на острова от пирати, за да пазят заровеното им съкровище.

Ана Луис се засмя, а Диас се намръщи.

— Значи не са били пирати — каза Оскар.

— Не са. Точно този вид усойници е възникнал преди около единайсет хиляди години, когато нивото на световния океан се повишило и потопило провлака, който свързвал острова с континенталната суша. Останали в изолация, те нямали естествени врагове и се размножили бързо. Но единственият им източник на храна бил горе на дърветата.

— Птиците.

— Островът се намира на основен миграционен път, така че храната на змиите се попълва всяка година. Но за разлика от сухоземната плячка, птиците се оказали по-сложни за улавяне. Дори след като изпълзявали по дърветата, змиите не можели да уловят птица, която отлитала веднага след ухапването. Затова развили отрова, която е пет пъти по-силна от отровата на братовчедките им на континента.

— За да убиват птиците по-бързо.

— Именно. Отровата на златната усойница е наистина уникална и съдържа най-различни вещества. Тя може не само да зарази плътта, но и да спре работата на бъбреците и сърцето и да предизвика вътрешни и мозъчни кръвоизливи. И именно тези хемотоксични съединения в отровата на златната усойница изглеждат много обещаващи за създаването на лекарства против сърдечни заболявания.

— И това е причината да сме тук — каза Оскар. — С надеждата да открием следващия каптоприл.

Кен се усмихна.

— Поне на това разчитат господата от „Танака Фармасютикълс“.

Всъщност надеждата им не беше съвсем безпочвена. Каптоприлът, всеизвестното лекарство срещу високо кръвно налягане на „Бристол-Майърс Скуиб“, беше изолиран от близък братовчед на златната усойница — Bothrops jararaca, която също се срещаше в Бразилия.

— И кой знае какво още можем да открием в цялата тази отрова — добави Кен. — Приалтът е силно болкоуспокояващо, пуснато наскоро на пазара от „Елан Фармасютикълс“. Извлечен е от токсините на отровни конусовидни охлюви. В отровата на гущерите гила пък беше открит белтък, за който се смята, че може да се използва за успешното лечение на алцхаймер. Все повече и повече фармацевтични компании по света инвестират значителни средства в програми за извличане на лекарства от отрови.

— Явно времето е добро за токсиколози със специалност отровни животни. — Оскар му се ухили. — Може би и ние трябва да влезем в бизнеса. „Отровители ООД“.

Кен закачливо го сръчка с чатала.

— Съсредоточи се върху улавянето на първия си образец и после ще говорим за партньорство.

Все така усмихнат, Оскар пристъпи към следващия бодлив храст. Наведе се и повдигна долните клони. Нещо се стрелна между пръстите му и се плъзна по камъните. Оскар извика и отскочи назад, блъсна се в Ана Луис и двамата тупнаха на земята.

Шейсетсантиметровата змия се плъзна към тях.

С рязко движение Кен я заклещи с чатала си в средата на тялото. Вдигна я високо, като внимаваше да не я изпусне. Змията моментално се отпусна в примката, като люлееше малката си глава и показваше раздвоения си език.

Оскар се опита да изпълзи по-назад.

— Спокойно. Това е друг обитател на Кеймада Гранде. Dipsis indica. Известна също като ловец на охлюви. Напълно безобидна.

— Аз… помислих си, че се опитва да ме нападне — с пламнало от срам лице каза Оскар.

— По принцип ловците на охлюви са кротки. Определено е странно, че се насочи към теб. — Кен погледна посоката, в която се беше плъзнало влечугото. — Освен ако не се е опитвала да стигне до плажа.

„Също като бракониера…“

Намръщен от тази мисъл, той погледна в обратната посока към скалния ръб и гората зад него. Спусна змията на камъка и я освободи. Тя тутакси запълзя към пясъка.

— Хайде — подкани ги Кен и тръгна нагоре по склона.

Зад скалите имаше покрита с пясък падина. Стреснат, Кен се закова на ръба, вперил поглед в невъзможната гледка пред себе си.

Плетеница златисти тела покриваше повечето камъни и пясък. Змиите бяха стотици. Всичките златни усойници, кралиците на острова.

— Боже мой… — ахна Оскар и потрепери.

Ана Луис се прекръсти, а Диас вдигна пушката си и я насочи към падината. Предпазната мярка не беше необходима.

— Изглежда, всички са мъртви — каза Кен.

„Но какво ги е убило?“

Нито една от еднометровите златисти змии не помръдваше. И не бяха само усойници. На дъното на падината лежеше човек, проснат неподвижно по очи.

Диас каза нещо на португалски на Ана Луис. Тя кимна. Кен разбираше достатъчно езика, за да схване, че това вероятно е партньорът на бракониера от плажа. Пък и двамата изглеждаха облечени по сходен начин.

Въпреки това, въпреки отсъствието на непосредствена опасност, всички останаха заковани на местата си, вцепенени от ужасната гледка.

Оскар пръв наруши мълчанието.

— Той май още диша!

Кен присви очи. „Не може да бъде!“. Но очите на докторанта му се оказаха по-зорки. Гърбът на човека наистина помръдваше.

Ана Луис изсумтя и заслиза по склона, като сваляше в движение медицинската чанта от рамото си.

— Чакайте — спря я Кен. — Аз ще отида пръв. Може да има още живи усойници. А и дори мъртвите могат да хапят.

Ана Луис се обърна назад към него и смръщи невярващо чело.

— Има безброй истории как хора обезглавяват гърмяща змия или кобра и били ухапвани, когато посягали да вземат главата. Дори часове по-късно. Много ектотермични… студенокръвни животни проявяват подобни рефлекси след смъртта.

Той тръгна пред нея, като повдигаше и преместваше с чатала тялото на всяка змия пред себе си. Слизаше бавно. Всички усойници изглеждаха наистина мъртви. Изобщо не реагираха на движението и присъствието му, което беше показателно, като се имаше предвид агресивната природа на вида.

Докато слизаше все по-надолу, усети странна миризма, която ставаше все по-силна. Имаше я очакваната миризма на месо, останало прекалено дълго на слънце, но на заден план се долавяше и някаква сладникава воня като на цвете, поникнало в гнилоч.

Миризмата накара сърцето му да се разтупти по-силно, сякаш предусетило някаква опасност.

Напрегнал всичките си сетива, Кен най-сетне забеляза, че джунглата наоколо е обезпокоително смълчана. Не пееха птици, не се чуваше цвъртене на насекоми или шум на листа. Той спря и вдигна ръка.

— Какво има? — попита Ана Луис.

— Връщайте се.

— Но…

Той отстъпи крачка назад, после втора, като я подкара зад себе си. Насочи вниманието си към тялото на земята. Сега виждаше от по-добър ъгъл лицето на мъжа. Очите му ги нямаше. Ноздрите бяха запушени от съсирена кръв.

Това беше труп.

Въпреки това тялото се движеше — но очевидно не от последни опити да си поеме дъх.

„Вътре в него има нещо. Нещо живо“.

Заотстъпва по-бързо, но се страхуваше да откъсне очи от тялото. Зад себе си чу как Ана Луис стига до останалите на ръба. Откъм джунглата долетя нов звук. От сенките се разнасяше ниско бръмчене, което го накара да настръхне. Беше съпроводено от странно кухо почукване. Искаше му се да отдаде шума на удрящи се една в друга клонки, но нямаше никакъв вятър.

Вместо това си представи тракащи кости.

Обърна се и се втурна през последните няколко метра нагоре по склона.

Докато наближаваше ръба, каза задъхано:

— Трябва да се махнем от този ос…

Прекъсна го силна експлозия. Отдясно в небето се надигна огнено кълбо от заливчето, в което се намираше катерът им. Малък черен хеликоптер прелетя през димната следа. Затрещя автоматична стрелба. Куршуми рикошираха с искри от камъните и се забиваха в пясъка.

Оскар падна пръв — гърлото му беше на кървава пихтия.

Диас се опита да отвърне на огъня, но тялото му полетя назад.

Ана Луис се обърна да побегне, но беше улучена в гърба.

Кен се хвърли в падината. Закъсня с миг. Сякаш някой заби нажежен ръжен в рамото му. Ударът го запрати във въздуха. Той падна на земята и се затъркаля по склона, оплетен в студените тела на мъртвите усойници.

Щом стигна до дъното, остана да лежи неподвижно, наполовина погребан под змии. Чу как щурмовият хеликоптер прелита над него и после се връща — летеше ниско над земята.

Затаи дъх.

Нападателите продължиха към брега, вероятно да се уверят, че катерът е унищожен. Кен се заслуша в отдалечаващия се трясък на роторите.

Отиваха ли си?

Не посмя да помръдне, въпреки че бръмченето от джунглата се надигна отново, този път по-силно. Надигна глава, колкото да вижда най-близките дървета. Между клоните се движеше някаква мъгла — по-тъмна от сенките, издигаща се през балдахина от листа. Странното чукане стана по-силно, по-свирепо.

„Нещо приближава…“

После светът потъна в пламъци.

Силни експлозии разтърсиха гората и запратиха в небето огнени езици. Взривовете се разнасяха един след друг по обраслите с дървета склонове. Около Кен заваляха горящи парчета от стволове и клони. Над камъните се понесе черен задушлив пушек.

Кен запълзя, кашляше и се давеше.

Усети в гърлото си горчив химически привкус.

„Напалм… или някакъв друг запалим дефолиант“.

Дробовете му горяха. Той изпълзя от падината и се затъркаля надолу към брега, към малкия скиф на бракониерите, скрит между камъните. Молеше се пушекът да го скрива. Накрая усети как ръцете му стигат до хладката вода. Плъзна се в морето и заплува към лодката.

Зад него пожарът продължаваше да поглъща и да изгаря острова.

Кен стигна до скифа, прехвърли се през борда и се строполи на дъното. Щеше да изчака залеза, преди да рискува да излезе в открито море. Димната завеса над вълните и мракът можеха да му помогнат да скрие бягството си от евентуални очи в небето.

Поне така се надяваше.

Стискаше зъби от болката и от желанието да остане съсредоточен. Желание толкова силно, колкото огнената буря на острова.

Притисна торбата към гърдите си.

Беше прибрал в нея една мъртва усойница, докато бягаше.

„Ще разбера какво се е случило тук“.