Джеймс Ролинс
Короната на демона (12)

6.

6 май, 20:02

Хана, о-в Мауи

Приведен над кормилото, Грей летеше с мотора по магистрала „Хана“. Изобщо не се съобразяваше с ограничението на скоростта, движеше се почти два пъти по-бързо от разрешеното. Тениската му плющеше на вятъра. Не беше имал време да се облече подобаващо — още беше по бански гащета и едва бе успял да нахлузи износените туристически обувки, които беше оставил на верандата на къщичката.

Докато минаваше покрай смесения магазин „Хасегауа“, рязко наби спирачки, изненадан от колоната червени стопове пред себе си. Нямаше никакво намерение да попада в задръстването и затова излезе на банкета и продължи по него.

Причината за задръстването бързо се изясни.

Чу се вой на сирени, приглушен от каската. Сърцето му затуптя в гърлото му и той даде газ.

„Нима съм закъснял?“

Разтревожен, той мина напряко през тревната площ на една църква, за да стигне до следващата странична улица — Хауоли Роуд. Зави по нея и се насочи към воя и проблясващите светлини. Стадионът „Хана“ се намираше на около двеста метра по улицата, която свършваше при общинския здравен център. Една пожарна беше спряла накриво в центъра на паркинга заедно с две линейки и полицейски коли. Жълт хеликоптер прелетя над Грей.

Той наби спирачки, скочи от мотора, като го остави да падне на земята, и взе на бегом останалото разстояние по задръстената улица. По тротоара се бяха събрали хора, които зяпаха суетенето на спешните екипи. Объркани родители подкарваха децата си, някои в екипи на Малката лига, през множеството. Трибуните на игрището за голф бяха препълнени, но повечето зрители бяха обърнали гръб на терена и гледаха към улицата.

Очевидно играта беше спряна или отложена заради суматохата.

Футболното игрище зад това за голф беше превърнато в импровизирана поляна за пикник. По-наблизо по Хауоли Роуд бяха спрели камиони за храна и предлагаха сладолед, хотдог и дори скара. От високоговорителите се лееше хавайска музика и се съревноваваше с воя на сирените.

Грей тръгна през тълпата към паркинга на здравния център. Трябваше да намери представител на властта. В същото време непрекъснато следеше небето. На ярките светлини не откри никакви признаци за рояк. Освен това хората наоколо не изглеждаха уплашени, а само любопитни.

„Ако няма рояк, защо са спешните коли?“

Погледна към хеликоптера, който тъкмо завиваше над гората зад центъра. Машината се насочи към Кауики Хед и прожекторът освети пушек, извиващ се в нощното небе.

Грей се намръщи, понеже си спомни как самолетът се бе забил в конуса на Кауики. Сега разбра защо спешните екипи са тук — драматичното разбиване на трите самолета беше предизвикало цялата суматоха.

Тревогата явно беше довела до отлагането на играта, но преди това да стане, тълпата вече се беше събрала за мача и беше останала да гледа зрелището.

Идеална поредица от събития, които можеха да доведат до катастрофа.

Грей се втурна през множеството, като продължаваше да следи небето.

Дали суматохата щеше да привлече рояка, или щеше да го спре?

Стигна до паркинга на здравния център и спря пред едър чернокож мъж с прошарена коса, тъмносини панталони и колосана бяла униформа с поставена на видно място значка. Беше преметнал през ръката си жълта куртка в тон с яркожълтата кола до него. Най-вероятно това беше шефът на пожарната в Хана. Мъжът стоеше до едър хаваец с широка пожарникарска екипировка.

Грей улови част от разговора им — двамата трябваше да викат, за да се чуят един друг.

Хаваецът, който държеше радиостанция, се наведе към шефа.

— … спуснали Уатанаби на мястото на катастрофата. Казва, че няма никакво тяло.

— Значи пилотът е скочил преди самолетът да се разбие?

Пожарникарят сви рамене.

— Така изглежда.

Грей знаеше, че това не е станало, което означаваше, че самолетите явно са били без екипаж и се летели като дронове. Новите „Чесна ТТх“ имаха модерни автопилоти, но те не бяха достатъчни за подобно изпълнение без допълнителна настройка.

Пристъпи достатъчно близо, за да привлече вниманието на двамата, и свали каската си.

— Не е имало пилот — каза вместо да се представи.

Двамата го измериха с погледи и свъсиха презрително вежди. Грей не можеше да ги вини за реакцията им. Небръснат, разчорлен и само по тениска, бански и туристически обувки, той не приличаше на особено достоверен източник. Освен това знаеше колко дръпнати могат да са местните, когато си имат работа с хаоле, тоест чужденец.

Заговори бързо, преди да са го отпратили.

— Бях на червения плаж, когато самолетите се разбиха. — Протегна ръка. — Казвам се Грей Пиърс, бивш армейски рейнджър, в момента сътрудник на АИОП.

Това не беше съвсем истина, но достатъчно близко до нея.

Шефът не обърна внимание на протегнатата ръка и продължи да го гледа с кисела физиономия, но пожарникарят присви очи, явно преценявайки стоящия пред него хаоле.

Грей отпусна ръката си.

— Имате много по-сериозен проблем. Опасност, много по-голяма от евентуален пожар. Самолетите бяха разбити нарочно, но преди това да стане, пуснаха във въздуха рояци оси.

— Оси ли? — Шефът се намръщи.

Дори да беше спечелил мъничко доверието на пожарникаря, сега Грей го бе изгубил. Двамата явно си мислеха, че се е надрусал с особено силната местна трева, която се радваше на голяма популярност.

Грей се помъчи да намери подходящите думи, за да ги накара да проумеят заплахата.

— Става въпрос за големи оси. Никога не бях виждал такива. Една ужили жената, с която бях. Почти моментално излезе от строя. — Той махна към групичка момчета в спортни екипи на отсрещната страна на улицата, които бъбреха и се смееха. — Подозирам, че едно ужилване ще е достатъчно да убие…

На шефа му дойде до гуша и вдигна ръка към Грей.

— Нямаме време за подобни глупости. — Обърна се към пожарникаря. — Палу, разкарай този задник.

Мъжът се поколеба.

— Знам, че изглежда глупаво, но трябва да ме послушате. — Грей насочи вниманието си към пожарникаря, тъй като беше ясно, че шефът няма да го чуе. Докато беше в армията, бе попадал на твърдоглави началници, които прекалено се гордееха с постовете си, за да виждат по-далеч от носа си.

Палу изглеждаше несигурен.

— Шефе, май ще е по-добре да проверим тая работа.

— Нямаме достатъчно хора да гонят вя…

Радиостанцията в ръката на Палу изпращя. И тримата погледнаха към нея, когато от малкия говорител се разнесе дрезгав вик.

Палу вдигна радиостанцията към устата си.

— Хеликоптер едно, повтори. — Наклони глава в очакване на отговор, но той дойде отгоре.

Ритмично боботене ги накара да вдигнат очи. Появи се жълт хеликоптер с надпис ПОЖАРНА. Олюляваше се неуправляемо и след секунди се заби в гората зад центъра. Трясъкът заглуши сирените и музиката. В нощното небе се издигна огнено кълбо.

Яркият проблясък разкри за момент тъмния облак, който се носеше като черна вълна, надвиснала и готова да се разбие върху Хана.

Палу погледна стоящия до него хаоле, но Грей можеше само да каже очевидното.

— Късно е. Те вече са тук.

Войник

С мощни удари на четирите си криле войникът се носеше начело на рояка. Бръмченето на осата се предаваше назад към другите, изпълнено с предупреждение, докато тя преценяваше опасността и терена отпред. Редиците мънички дихателни отвори по телцето и корема й трептяха гневно, надавайки бойния вик на кастата й.

Други войници се събираха в авангарда на рояка и общуваха помежду си със звук и феромони. Антените на всички бяха насочени напред, въртяха се, улавяха носените от вятъра миризми.

Сладост…

Плът…

Сол…

Споделяха онова, което са научили.

Докато чакаше с останалите, тя сви единайсетте стави на антените си, рисувайки карта на миризмите в мозъка си. Пред нея се образува подобен на облак образ, пълен с обещание за храна за рояка.

Меланжът от миризми разпали глада й, който на свой ред задейства порой агресивни хормони. Мускулите в коремчето й се свиха, принуждавайки остри шипове да се плъзнат по жлебовете от двете страни на жилото й, наточвайки основното й оръжие.

Тя размаха антени за последен път и се съсредоточи върху източника на вкусния облак.

Инстинктът изискваше той да стане неин.

Сестрите й изпитваха същото.

Като си разменяха сигнали, войниците се отделиха едновременно от предната част на рояка и се насочиха към източника. Докато се спускаха, се сплотиха, превръщайки се в черна стрела, полетяла към целта си.

Други сетива продължаваха да черпят информация, избистряйки онова, което вече беше известно.

Големите мембрани над кухините от двете страни на главата й трептяха от безбройните звуци между мъглата от миризми. Роякът отговори с гневно бръмчене, което се върна отразено, носейки още подробности за терена отпред. С всеки удар на крилете тя научаваше все повече и го споделяше с останалите, както и те с нея. Започнаха да се оформят конструкции, изградени от звуци и ехо.

Докато се носеха надолу, тя се превърна едновременно в боец и войска, една и много. Приближаваше източника на миризмите. Подтиквана от хилядолетния стремеж към нови територии, тя нямаше да позволи на нищо да я спре. Родовата памет, запечатана в генетичния й код, заличаваше всякакъв страх. Древните й сестри бяха поваляли много по-големи противници от онези, които бяха открили досега на тази нова земя.

Въпреки всичко тя беше напрегнала всичките си сетива, готова за битката.

Две големи черни очи, всяко разделено на няколкостотин шестоъгълни фасети, изучаваха онова, което се намираше пред нея. Тя виждаше в цвят и форма, но очите й бяха развити за една основна цел — да долавят движение.

Погледът й се фиксираше върху всяко помръдване, докато тя летеше през мъглата от миризми. Всичко се движеше, но мозъкът й отбелязваше вектори и посоки в целия хаос. Това й позволяваше да степенува опасностите пред нея.

Не обръщаше внимание на силите, които се разбягваха от пътя й.

Те не бяха непосредствена заплаха.

Вместо това знаеше, че трябва да премахне всичко, което й се изпречва и отправя предизвикателство към първенството й. Крилете й затрепкаха по-бързо, подхранвани от агресия, предизвикваха някой да й попречи да достигне целта си.

Но очите й оставаха нащрек за най-голямата заплаха.

Едно движение привлече вниманието й — движение, насочено към нея.

Тя се съсредоточи върху приближаващия противник и гневът й закипя. Образът на съперника изплува през бъркотията на сетивата. Все още беше повече сянка, отколкото нещо плътно.

Тя се насочи към него, като оставаше свързана с останалите войници. Антените й доловиха тревога, полъх на феромони, когато една от кастата й отляво беше смазана. Други моментално се втурнаха натам, привлечени от смъртта, решени да умножат силата и отровата си, за да заличат онова, което беше убило една от техните.

Тя не им обърна внимание, съсредоточена върху опасността, която приближаваше право към нея.

Образът на съперника стана по-ясен.

Тя прецени фигурата и затърси най-доброто място за атака. Надуши солта на потта и кръвта му, но инстинктът я насочи към въглерода в дъха му. Трупаният хилядолетия опит я беше научил да насочва отровата си именно там.

Изви коремчето си и приготви жилото.

Заплашителната фигура се носеше към нея.

Тя наведе глава, присви криле и се хвърли в атака.