Джеймс Ролинс
Короната на демона (15)

9.

6 май, 21:45

Хана, о-в Мауи

— Някой вижда ли я?

Застанал на върха на скалите над разбиващите се вълни, Масахиро Ито слушаше как всеки от неговите генин докладва от позицията си около малката къща със сламен покрив. Преди петнайсет минути ударният му отряд беше пристигнал на позиция с понтонна лодка. Доплуваха до брега в мрака и изкатериха скалите на петдесет метра северно от целта, за да останат нечути и незабелязани.

Масахиро наруга онова, което беше предупредило целта им. Беше заповядал на хората си да останат скрити и да чакат завръщането на американеца. Дядо му беше поискал жената и войникът да бъдат отстранени тази нощ.

Но сега ситуацията се беше променила. Целта им — жената мелез, предателката на каге — се бе изпарила точно когато екипът бе заел позиция. В един момент хранеше някаква котка, а после просто изчезна от верандата. Лишени от елемента на изненадата, вече не можеха да чакат. Жената трябваше да бъде премахната преди да е предупредила партньора си за засадата.

— Не, чунин Ито — отговори заместникът му. — Никой не я вижда.

Той стисна зъби.

И петимата му мъже бяха бивши убийци на каге, наети от дядо му след разбиването на организацията. С разправата с йерархията малцина от Ешелона, върхушката на каге, бяха оцелели от световната чистка. Доколкото знаеше, единствено дядо му беше успял да остане незабелязан.

„Кой би обърнал внимание на един деветдесетгодишен старец?“

Това беше грешка.

Докато каге се сриваше, дядото на Масахиро го предпази — не като го скри в някоя дупка, а като го изтика наяве. Масахиро стана заместник-директор на отдел „Разработка и внедряване“ на компанията „Феникусу“, основана от дядо му още преди десетилетия. Дори получи място в борда на директорите.

Дядо му имаше за него и друга задача, която оставаше неизвестна за борда — тайно да събере генин, или нисшите, от каге, които се бяха пръснали след унищожаването на организацията. Трябваше да ги вземе под крилото си и да ги превърне в по-малка, но по-смъртоносна сила.

Като следваше напътствията на дядо си, Масахиро организира новата си група според шиноби, потайните воини на феодална Япония, които по-късно щяха да бъдат охулени и митологизирани под името нинджа. Дядо му Такаши вярваше в старите традиции от времето, когато Япония е била на върха на славата си. Макар и прехвърлил деветдесетте, Такаши беше новият джонин, или лидер на новата група. Масахиро беше получил титлата чунин, или „посредник“. Всички генин бяха пряко подчинени на него.

Организацията беше ефективна и беше служила на шиноби векове наред. Дори древното им обучение беше почетено и се използваше за усъвършенстване на уменията на подчинените му генин.

Затова сега Масахиро носеше в ножница на гърба си традиционния меч катана, както и кусаригама — стоманен сърп на верига с тежест на края, препасана около кръста му.

Това бяха старите оръжия на шиноби, но Масахиро беше осъвременил арсенала с модерни технологии. Той и хората му носеха зелени камуфлажни екипи с олекотени бронежилетки под тях и бяха въоръжени с къси 9-мм картечни пистолети „Минебеа“, оборудвани със заглушители и мерници за нощно виждане.

Въпреки това всеки член на ударния екип носеше и традиционния тенугуи, шала, използван за скриване на лицето, който можеше да служи и като колан или дори като въже за бързо изкатерване.

Масахиро нагласи своя тенугуи по-високо на носа си.

„Къде се дяна тази жена?“

С раздразнение разбра, че не може да чака повече.

— Тръгвайте — нареди той. — Убийте я.

 

 

21:47

Сейчан бе приклекнала в короната на едно стогодишно мангово дърво, която се разпростираше на десет метра и хвърляше плътна сянка. Балансираше боса на един клон, дебел колкото бедрото й.

Преди секунди бе скочила с главата напред над парапета на верандата, като се постара да не закачи паянтовата дървения. Понеже знаеше, че врагът може да е екипиран с уреди за нощно или инфрачервено виждане, се претърколи под верандата и продължи покрай коловете, на които беше издигната къщичката. Използва ги да прикрие минаването си, след което се хвърли в най-големите гъсталаци на градината, като тичаше приведена, докато не се покатери на най-близкото дърво.

Очакваше вниманието на неприятеля да бъде насочено към къщата или района непосредствено около нея.

„А не нагоре, да се надяваме“.

Стоеше като замръзнала на клона. Единственото й движение беше безшумното дишане през носа.

Шумоленето на сухи листа я предупреди. Няколко по-тъмни сенки се промъкнаха под широката корона на дървото. Докато изчакваше момента си, Сейчан се огледа за други неприятели.

Нямаше.

Тя погледна екипа и прецени начина, по който се бяха разпръснали. На базата на това изчисли броя на неприятелите, необходими да обкръжат къщата, и реши, че трябва да са между пет и седем.

Шансовете й не бяха особено добри, но в миналото се беше справяла и с по-лошо.

Разбира се, тогава беше въоръжена — с нещо повече от манго.

„Но и това трябва да свърши работа“.

Леко подхвърли зрелия плод, който държеше, наляво.

Мъжът долу се завъртя в тази посока, долепил око до оптичния мерник на оръжието. Докато бе с гръб към нея, Сейчан се пресегна към въжето, завързано на клона. То стигаше до седалката на старата люлка, където с Грей бяха мързелували часове наред. Дръпна въжето и вдигна по-нависоко седалката.

Преди мъжът да успее да се обърне, Сейчан скочи безшумно от клона. Докато падаше, метна въжето над главата на мъжа — и се приземи приклекнала. Тежестта й стегна примката около врата на жертвата. Все още стъпила на дъската, тя хвана с две ръце главата на мъжа и с рязко движение довърши онова, което въжето не беше успяло да направи.

Изхрущя прешлен и мъжът се отпусна безжизнено.

Сейчан слезе от люлката и взе оръжието му.

Дотук със сянката.

Опря приклада на рамото си.

Време беше за огън.

 

 

21:52

Залпът насочи вниманието на Масахиро към къщичката. Щурмът беше започнал. Приглушената стрелба звучеше не по-силно от пляскане на ръце. Той напусна позицията си на върха на скалата.

Екипът му явно най-сетне беше принудил жената да излезе от скривалището си.

„Останалото е само въпрос на време…“

Заслуша се. След две-три секунди отново се възцари тишина. Чуваше тихото шумене на вълните долу. После избухна нова стрелба, само че от друго място, по-близко до позицията му.

Обзе го подозрение. Той приклекна и докосна микрофона, скрит в гънките на тенугуи, покриващ устните му.

— Положение?

Зачака. Сърцето му заби лудо. Усещаше, че нещо не е наред.

Нов кратък откос потвърди това.

Джиро, заместникът му, отговори. Задъхано и напрегнато.

— Сдоби се с оръжие. Свали трима от нашите.

Нова стрелба прекъсна доклада, последвана от рязък вик.

Смятай ги четирима…

Гърдите на Масахиро се изпълниха с ярост.

Джиро заговори отново, този път шепнешком:

— Чунин Ито, по-добре ще е да се оттеглите при лодката.

Преди да успее да откаже, по радиото прозвуча друг глас, зноен и спокоен, на безупречен японски.

— Или да ме изчакаш да дойда при теб.

Масахиро стисна оръжието си. Явно жената се беше сдобила не само с оръжие от някой от хората му.

— Или си кошинуке? — подразни го тя.

Масахиро настръхна от обидата. Не беше страхливец. Но в същото време си даваше сметка, че тя се опитва да го предизвика да постъпи неразумно. Пое дълбоко дъх и отговори спокойно:

— Ще пазя лодката и ще ви чакам там, генин Джиро.

— Разбрано. Ще я открием.

Презрително изсумтяване отговори на предизвикателството.

— Ами тогава да поиграем.

 

 

21:56

Сейчан бе опряла гръб на една палма. Стоеше със затворени очи, с радиостанцията в ръка. Беше чула последните прошепнати думи на Джиро да идват някъде от лявата й страна.

Въпреки че действията й не бяха подплашили останалите и не ги бяха накарали да реагират прекомерно, тя бе успяла да получи представа за противниците в гората. Вече беше преценила, че групата е пристигнала по вода и че лодката вероятно е някъде на север от къщичката — бреговата линия на юг беше твърде скалиста и със силен прибой.

Прецени шансовете си да стигне до брега преди водачът да успее да избяга. Досега беше използвала предимството на изненадата и познаването на терена, за да се справи с четирима от противниците, но последният — Джиро — щеше да е нащрек и готов.

„Тъй да бъде“.

Прие факта, че няма да успее да се добере навреме до водача, и насочи цялото си внимание към това да залови Джиро жив. Възнамеряваше да го разпита и вече си представяше ножовете си, подредени на нощната масичка.

„Ще го накарам да се разприказва“.

Тръгна наляво, като минаваше през шубраците, без да издава никакъв шум. От време на време спираше и поглеждаше през мерника на оръжието. При всеки поглед теренът се осветяваше в ярки нюанси на сивото. Напрягаше слух и за най-малкото изшумоляване или пукане на клонка.

Беше запомнила наизуст терена, както правеше винаги, когато се озовеше на ново място. От много години го правеше съвсем инстинктивно, като дишането. Познаваше всеки храст, дърво и камък. Затова когато видя един голям камък насред горичката папая на четирийсет метра отляво, моментално разбра, че мястото му не е там.

Приклекна зад един храст хибискус, прицели се и стреля два пъти точно в центъра, като се стремеше да не улучва главата. Продължи да гледа през оптичния мерник. Куршумите разкъсаха камуфлажната тъкан и събориха целта — и разкриха под нея само преплетени клонки.

Примамка.

Изруга наум и скочи презглава надясно. Храстът експлодира от автоматния откос. Сейчан падна на рамо и се претърколи. Продължи да стреля слепешком към противника, като не преставаше да се движи. Не очакваше да го улучи, искаше само да го принуди да излезе от прикритието си.

Стисна зъби. Нямаше да подцени за втори път неприятеля си. Забрави за намеренията да го залови жив. Когато си изправен пред подобен противник, има само един сигурен начин на игра.

„Убий или ще те убият“.

За съжаление не беше успяла напълно да схване тази конкретна игра.

Докато изскачаше иззад една стърчаща скала, видя, че там вече я чака мъж с насочено към гърдите й оръжие. Капан. Нарочно я бяха подгонили насам. Моментално разбра, че този мъж не е Джиро.

А лидерът му.

Кучият син изобщо не беше побягнал към лодката.

Представи си усмивката му зад маската — докато той стреляше в нея.

 

 

22:02

Масахиро се наслади на убийството.

За съжаление подрани. Жената се извъртя, за да е по-малка цел, с вдигнати високо ръце. Куршумите му профучаха покрай корема й достатъчно близо, за да разкъсат блузата.

Преди да успее да се прицели отново, тя замахна рязко надолу. Прикладът на откраднатото оръжие се стовари върху китката му. Избухналата болка бе толкова силна, че той изпусна картечния пистолет.

За щастие сблъсъкът изби оръжието и на жената.

Двамата останаха загледани един в друг за миг — и в следващия се раздвижиха едновременно.

Жената нанесе страничен ритник, като се хвърли надолу, за да вземе оръжието си. Той отскочи назад и хвана дръжката на катаната на гърба си.

Докато тя грабваше оръжието, той издърпа късия меч от ножницата и замахна към лицето й. Жената се отдръпна в последния момент и острието профуча покрай носа й.

Макар да не беше успял да пусне кръв, поражението беше налице.

Следвайки традициите на шиноби, той бе напълнил ножницата със силен раздразнителен прах. В миналото воините използвали лютив червен пипер, за да извадят жертвите си от строя; той бе подобрил формулата със стрито чили и белина на прах.

Ефектът бе моментален.

Жената ахна, когато прахта попадна в очите й. Рязкото поемане на дъх вкара сместа дълбоко в носа и дробовете й.

Тя стреля слепешком и отстъпи, като размахваше ръце и се давеше.

Той се прикри зад скалата и я изчака да изпразни пълнителя. Когато стрелбата спря, вдигна пистолета и започна преследването.

Но дори извадена от строя, тя оставаше бърза.

След няколко метра някой изскочи от гората и се озова до него.

Джиро.

Масахиро посочи жената и двамата се затичаха заедно, жадни за кръв.

Ослепена и останала без дъх, тя нямаше шансове да се измъкне.

 

 

22:04

Сейчан тичаше с облени в сълзи бузи. Държеше ръцете си протегнати напред. Всяко вдишване изгаряше дробовете й. Имаше чувството, че очите й са нажежени въглени, прогарящи дупки в черепа й.

Все едно тичаше през горски пожар.

Рамото й се блъсна в едно дърво и ударът я запрати настрани. Тя се олюля и продължи в новата посока, за да запази равновесие. Не смееше да пада. Чуваше пукота на клонки зад себе си и стъпките на преследвачите си.

През болката и сълзите се фокусира върху размазаната светлина в мрака, подобна на фар в нощта. Прозорецът на кухнята. Трябваше да стигне убежището и да спечели достатъчно време, за да се добере до ножовете, а може би и да изплакне очите си.

Нямаше друг избор.

Продължи да тича с всички сили към светлината. Използва посоката на вятъра и наклона, за да увеличи скоростта си. Клонки и тръни я деряха. Остри вулканични камъни се впиваха в босите й стъпала. Въпреки това тя се опита да тича още по-бързо, тъй като преследвачите й я настигаха.

Очакваше всеки момент в гърба й да се забият куршуми.

Най-сетне светът проясни. Храстите престанаха да дерат тялото й. Явно беше излязла от гората и се намираше в градината около къщичката. Светлината на кухненския прозорец я призоваваше, ярка като слънцето за възпалените й очи.

„Толкова близо“.

И в следващия миг светът експлодира.

Две свръхнови избухнаха от дясната й страна, заобиколиха къщичката и се насочиха право към нея.

Ослепена, тя замръзна като елен на светлините на фарове.

„Фарове…“

Прогърмя глас, неестествено силен:

— Сейчан! Залегни!

Тя се подчини: довери се на мъжа, който държеше сърцето й. Залитна няколко крачки към ярката светлина и се просна по корем. Двете свръхнови я застигнаха и минаха над нея. Разкъсаната й блуза заплющя от вятъра, вдигнат от голямата кола. Долови миризмата на изгорели газове.

Зад нея проехтяха изстрели.

Последвани от тъпия звук на метал, удрящ плът.

Сейчан остана на място, твърде изтощена и обхваната от болка, за да помръдне.

Затръшнаха се врати и някой клекна до нея.

— Добре ли си? — попита Грей.

— Да. — Тя се обърна със стон. Почти не можеше да различи чертите му. — И… и двамата ли свалихте?

— Само единия. Успя да изблъска другия настрани в последния момент.

Сейчан си представи сцената и разбра какво означава тя.

„Джиро е пожертвал себе си, за да спаси лидера си“.

— Ковалски погна кучия син, но той изчезна в мрака. Дори и да не го открием, съмнявам се, че ще се върне.

Тя се загледа към гората.

„Поне не веднага“.

 

 

22:12

Масахиро подкара лодката и заобиколи вулканичния полуостров. Вече се беше обадил на хидроплана да го вземе.

Погледна назад към брега и въздъхна.

Биологичната атака беше минала по план. Единственото изключение бе на Кауаи, където внезапна буря бе осуетила операцията. Иначе на другите острови работата беше задвижена и нищо не можеше да спре онова, което щеше да последва.

Въпреки успеха изгаряше от срам.

Беше се провалил във вендетата на дядо си. Двамата, изиграли най-важната роля в унищожаването на каге, бяха все още живи.

„И вината е моя“.

Все пак възнамеряваше да се поучи от неуспеха си, а не да го повтаря.

Междувременно трябваше да се задоволи с това да види как тези острови горят — особено когато американците щяха да са онези, които ще унищожат Хаваите.

Нямаха да имат избор.

След като истината се разкриеше, светът щеше да настоява това да бъде направено.

Усмихна се под гънките на тенугуи.

Дотогава страданията тук щяха да са чудесна гледка.