Джеймс Ролинс
Короната на демона (20)

14.

7 май, 13:05

Хана, о-в Мауи

Палу, който седеше до шофьора, посочи напред.

— Там завий наляво.

— Къде наляво? — Грей се наведе над волана и присви очи към стената от папрати и желязно дърво. Клони задираха и двете страни на взетия под наем джип.

Пълзяха и подскачаха по пътеки, които минаваха за пътища в тази некартографирана част от горския резерват Хана. Бяха оставили асфалтовото шосе преди почти час при Мил Плейс недалеч от смесения магазин „Хасегауа“. Оттогава им се налагаше да заобикалят заблудени говеда и засети с таро ниви.

Грей искаше да пресекат направо през нивите, но Палу беше поклатил глава и бе казал, че това носело поино, тоест лош късмет: „Тарото расте от тялото на първия син на Бащата небе и Майката земя. То дава живот“.

И затова Грей беше тръгнал по предложения му маршрут. Не искаше да изкушава съдбата.

— Още колко остава? — промърмори недоволно Ковалски, който се беше превил до професор Мацуи.

Аико Хигаши беше останала в къщичката да координира с Кат някакви нови подробности около тази заплаха — връзка, която достигаше назад до Втората световна война и в която вероятно беше замесена Гилдията.

Погледът на Грей се стрелна към огледалото. Сейчан ги следваше с един от моторите. Пъргавото превозно средство можеше да им потрябва за по-тежкия терен, който ги очакваше. След като научиха за възможната връзка на Гилдията с всичко това, тя бе станала необичайно мълчалива. Но пък, от друга страна, напоследък не беше особено общителна. Нещо очевидно я тормозеше, но Грей я познаваше достатъчно добре, за да й даде пространството, от което се нуждаеше, така че да се справи с измъчващия я проблем.

След справка с компаса Палу се обърна назад да отговори на въпроса на Ковалски.

— Още два… да кажем, три километра, приятел. Стига пътят да не е отнесен от дъжда миналата седмица.

Ковалски изстена, Грей също, макар и наум.

Палу посочи над таблото.

— Ето я отбивката.

Грей я забеляза в последния момент. Завъртя рязко волана и джипът поднесе и влезе в една просека. Беше още по-тясна.

Грей погледна в огледалото и видя, че Сейчан ги следва. Моторът уверено взе завоя, Сейчан се беше привела над кормилото.

Огромните листа на дървовидните папрати, наричани от местните хапуу, забърсваха прозорците. Сякаш минаваха през някаква праисторическа автомивка. И може би наистина беше така. Гората тук изглеждаше недокосната и някои от огромните дървета вероятно бяха на стотици години.

Тънка лиана шибна предното стъкло, сякаш ги предупреждаваше да не продължават.

Палу се ухили и каза:

— Гората не обича хаоле. Само камааина знаят мястото, където ви водя.

Грей напълно му вярваше. Туризмът беше основен източник на приходи за островите, но местните хавайци продължаваха да отделят места изключително за себе си и ги защитаваха яростно. Пример за това беше строителството на скъпа нова обсерватория на върха на Мауна Кеа, което бе спряно от протестите на местните жители, според които мястото било свещено.

Навсякъде по островите имаше начертани в пясъка граници — в буквалния смисъл.

Грей разбираше загрижеността на местните. След три месеца тук бе видял дълбоката връзка между острова и хората му. Тяхната история пропиваше всеки камък, животно и растение.

Сякаш прочел мислите му, Палу кимна към гората от папрати.

— Използваме златната им коса — пулу на хапуу — за пълнене на възглавници и дюшеци. А листата и кората им стават за ядене. — Той се намръщи. — Ама не са приятни. Имат гаден вкус.

Грей се запита дали приказките на Палу за тукашния живот не са просто нервно бърборене, а опит да сподели с тях какъв е залогът. Ако не успееха да спрат страшилището, развилняло се на тези острови, всичко можеше да бъде изгубено — не само земята, но и историята й.

Грей знаеше, че не може да допусне това.

Докато се изкачваха по неравния склон на Халеакала, зеленият балдахин постепенно започна да става по-висок. Тук-там пролуки между дърветата им позволяваха да видят бреговата линия. От тази височина суматохата в Хана не се забелязваше, приглушена както от разстоянието, така и от величието на извисяващите се планини.

С набирането на височина мъглата под листата се сгъсти и стана толкова влажно, че се налагаше от време на време Грей да пуска чистачките. Гората около тях придоби призрачен вид.

Професор Мацуи заговори с приглушен глас, може би изпълнен със страхопочитание.

— Тези дървета коа ли са?

И посочи група високи дървета, чиито клони бяха обсипани с жълти цветове.

Палу се усмихна.

— Да. Навремето цялата Халеакала била покрита с гори коа. Сега са останали само тук-там по няколко дървета. Като тези тук. — Той се обърна към задната седалка. — Още една причина да не казваме на хаоле за това място.

Кен се наведе напред.

— Но там, където отиваме, онези стари тръби в лавата, които описахте, може да се окажат идеалното място за одокуро за установяване на лек. — Погледна през прозореца. — Ще им трябва дълбока основна дупка, скрита от листата и с големи запаси вода. А и вижте всичките тези пълни с нектар цветя наоколо.

— Да не говорим и за предостатъчното приемници — добави Грей.

Джунглата около тях гъмжеше от живот — птици, бозайници, други насекоми.

Кен кимна намръщено и се облегна назад.

Грей се опита да си представи дестинацията им. Преди три седмици със Сейчан бяха посетили пещерата Каелеку в северните покрайнини на Хана. Тя представляваше голяма и леснодостъпна тръба в лавата, украсена със сталактити и други образувания с цвят на шоколад. Прозорците — местата, където таванът беше пропаднал и се откриваше изглед към синьото небе — осветяваха дългия тунел. Мястото беше популярна туристическа атракция, напомняща на посетителите за огненото минало на Халеакала, когато потоците базалтова лава — повърхностната аа и подземната пахоехое — оформили Мауи.

По склоновете на Халеакала имаше множество други подобни тръби, повечето скрити от гъстата гора и известни единствено на местните. Палу ги водеше към място, където няколко от тях се бяха срутили преди много време, разкривайки лабиринт от тунели, шахти и пещери. Ако роякът беше стигнал до острова със снощния пасат, това място се оказваше точно по пътя му.

Докато пътуваха, Грей се оглеждаше за осите, но досега не бе видял нищо. Сякаш всички бяха изчезнали безследно, може би отнесени в морето.

„Де да имахме този късмет…“

Палу посочи напред.

— Край на пътя. Нататък трябва да продължим пеша.

Това беше очевидно. Изровените коловози свършваха при голямо бананово дърво. Короната му се издигаше на двайсет метра височина и се простираше на ширина петдесет метра. Цялото беше увито и поддържано от стотици въздушни корени, които образуваха дървесна завеса под листата.

— Това не ми харесва — заяви Ковалски.

Грей споделяше мнението му.

До дървото беше спрял стар микробус „Фолксваген“.

— Някой ни е изпреварил — промърмори Грей.

Палу се намръщи.

— Това е кемперът на Емет Лойд. Има туристическа компания в Макауао. Разхожда туристи с преспиване. Този канапапики знае, че не бива да води никого тук.

Грей се загледа към обгърнатата в мъгли гора зад дървото.

„Особено сега“.

 

 

13:31

— Не толкова бързо! — извика Емет на тримата си подопечни.

Слезе от хлъзгавата вулканична скала, като се държеше за високия бамбук от двете й страни, за да не изгуби опора. След като прибраха лагера си по-нагоре по склоновете на Халеакала, беше наложил бързо темпо. През цялата нощ над планината прелитаха хеликоптери. Тук мобилните телефони нямаха покритие и той не беше запознат със ситуацията, но нещо определено не беше наред. Каквото и да ставаше, беше повече от обикновена спасителна операция.

„Но поне не сме далеч от мястото, на което паркирах“.

Може би на около два-три километра.

Често водеше туристи в тази част от бамбуковата гора. Тя не беше толкова голяма като гората на югоизток, но онази се посещаваше всеки ден от много туристи. Подобно място определено не отговаряше на мотото на туристическата му компания, което беше изписано върху микробуса му.

„Наистина да се махнеш… от отъпканите пътеки“.

Хлъзна се по една кална отсечка от пътеката, но запази равновесие и си припомни за някогашната си слава като сърфист. В разцвета на силите си беше шампион, но това сякаш беше в някакъв минал живот. Въпреки това и на петдесет и две нямаше никакво намерение да загърбва страстта си и издържаше живота си на Мауи, като водеше туристи — такива, които търсеха по-сурови изживявания — на обиколки дълбоко в горите около Халеакала.

Беше прекарал три нощи със сегашната група — съпруг и съпруга с единайсетгодишния им син Бенджамин.

— Намали, Бенджи! — подвикна задъхано Пол Симънс, докато се опитваше да не изостава от своя пъргав като коза син.

Семейство Симънс бяха собственици на стартираща компания в Сан Рафаел. И двамата родители бяха в добра форма от редовното посещение на фитнеса. Съпругът беше пристрастен към кросфита; жена му Рейчъл ежедневно практикуваше йога. Първата вечер Емет се беше наслаждавал да я гледа как прави различни пози на брега на осветено от луната езерце, чиято повърхност се вълнуваше от един малък водопад. Тялото й бе гъвкаво, дългата кестенява коса, вързана на опашка, се полюшваше при всеки преход. А когато направи мост, опряна на длани и пети, с обърнати нагоре гърди…

Усмихна се на спомена.

„Доста добър бонус към работата“.

Най-сетне настигна родителите — синът им продължаваше напред с безкрайната енергия на младостта и изчезна зад един завой в бамбуковата гора.

Емет се разтревожи — знаеше колко коварен може да е теренът тук. Районът беше пълен с покрити с мъх и папрат дупки и урви.

Така че посочи напред и каза:

— По-добре да спрете момчето си.

Пол внезапно извика и се плесна по врата.

Жена му се обърна. Изглеждаше повече уморена, отколкото загрижена.

— Господи, Пол. Сега пък какво?

Пол размаха ръка към нещо пред лицето си — и изведнъж раменете му рязко се повдигнаха и ахването му премина във вик от болка. Той падна на колене, притиснал врата си с ръце.

Рейчъл сграбчи ръката му.

— Пол!

Емет отстъпи крачка назад и се огледа. Обикновено в тази бамбукова гора имаше нещо вълшебно с безкрайните редици яки зелени стъбла и зелени листа, от които капеше вода и между които като змии се виеха пипалата на гъста мъгла. Но сега той изведнъж си помисли, че мястото е зловещо и чуждо, а те са нежелани натрапници тук.

Страховитото усещане се засилваше от тихо бръмчене, което не беше забелязал до този момент заради тежкото си дишане. Сега обаче го чуваше съвсем ясно.

„Какво е това?“

Завъртя се в кръг, докато Рейчъл помагаше на съпруга си да се изправи.

Навсякъде около него мъглата се движеше сякаш под въздействието на някаква невидима сила. Зловещото бръмчене го накара да настръхне. Никога не беше чувал подобен звук.

А после видя малките черни неща, летящи в мъглата от всички посоки право към тях, и извика:

— Бягайте!

Не знаеше каква точно е заплахата, но ясно разбираше, че са в опасност.

Вниманието на Рейчъл беше изцяло насочено към треперещия й съпруг, който едва се държеше на крака.

— Ка… какво?

Емет мина покрай тях и продължи надолу по пътеката. Нещо се удари в ръката му и кацна на дългия ръкав на ризата му. Емет зяпна. На ръката му имаше гигантска оса или стършел с трептящи криле. Шокиран, той замахна към един бамбук и отърси създанието.

„Гадооост…“

— Чакай! — извика след него Рейчъл. — Помогни ми!

После Пол изкрещя отново — и в следващия миг Рейчъл му заприглася.

Не беше онова, което изглеждаше. Той не ги изоставяше. Те бяха големи хора и знаеха пътя. Трябваше да се справят със собствени сили.

Вместо това той побягна към другия, за когото отговаряше.

„Бенджи“.

Зави по пътеката, като едва не полетя презглава от една малка скала, и продължи да тича надолу.

„Къде се дяна хлапето, по дяволите?“

Вдигна ръце пред устата си.

— Бенджи!

И тогава видя момчето — не на пътеката, а в гората от лявата му страна. Или беше изгубило пътя, или нещо го беше накарало да се отклони.

„Така или иначе…“

— Идвай веднага тук! — извика той.

Бенджи се стресна и спря. Сигурно беше чул виковете на родителите си. Погледна Емет. Очевидно се колебаеше да се довери на този почти непознат.

— Хайде! Трябва да се махаме от планината! — Емет се помъчи да скрие напиращата паника в гласа си. — Майка ти и татко ти са зад мен. Така че хайде да се върнеш на пътеката.

Бенджи се огледа трескаво, после забърза към пътеката.

„Браво, момче“.

На третата крачка момчето изведнъж изчезна, погълнато от земята.

От устата на Емет се изтръгна изненадан вик, повторен една октава по-високо от момчето.

Обхванат от паника, Емет се хвърли напред. Мина през бамбуковите стъбла, които се люлееха и тракаха кухо навсякъде около него.

Подобно на тракането на кости.

Носачка

След като се засити с мъжките, тя зачака в прохладния мрак. Пестеше всяко движение след оплождането, цялото й същество беше центрирано около напълненото й коремче. Антените й бяха завити над главата й, четирите криле — прибрани на гърба.

Сетивата й се притъпиха.

Големите й очи продължаваха да гледат немигащо.

Роякът беше намерил убежище и я отведе до него с феромоните си. Тя се бе настанила в гостоприемния мрак с другите като нея. Докато се подготвяше, краката й вкусиха водата, капеща по камъка. От време на време всмукваше от влагата.

Засега това беше единственото, от което имаше нужда.

Ганглиите зад очите отговориха на промяната в светлината — от яркост към пълен мрак. Хормоните потекоха през нея, уверяваха я, че е в безопасност. Тя реагира и оплоди хилядите си яйца с едва доловими контракции на яйчниците си. Клетките вътре започнаха да се делят отново и отново, изпълваха всяко яйце до пръсване.

След като приключи, коремчето й затрептя от нужда.

Капка отрова се събра на върха на жилото й.

После зазвуча тревога, вдигната от далечния край на територията им.

Заплаха… и възможност.

След установяването на лека войниците по границите му устояха на естествения си устрем да атакуват всичко, което се движи. Агресията беше укротена от нуждите на рояка. Те допускаха други създания да влязат в царството им — онези, които можеха да послужат на рояка. Оставиха ги да приближат, като ги атакуваха само колкото да насочват жертвите си напред.

Тя разгъна антените си и долови капана по миризма и звук.

Коремчето й се свиваше и отпускаше — и насочваше яйцата към острото жило.

Продължи да чака. Останалите също. Някои раздвижваха криле, изразявайки желанието си. Други щракаха с дебелите си задни крака. Всяко тракане отекваше в тунела. Ехото помагаше да определят формата на прохода.

Нов звук я накара да застане нащрек.

Заслуша се в промяната на бръмченето на рояка. Краката й се напрегнаха. Тя се присви на стената. Водена от инстинкта, раздвижи задните си крака, включвайки се в тракащия хор.

Накрая антените й доловиха две миризми — феромона на завоеванието и въглерода на дъха.

Това й беше достатъчно.

Тя скочи във въздуха и крилете й забръмчаха, за да повдигнат тежкото й тяло. Насочи се към издишванията. Другите като нея също политаха или тракаха с крака. Ехото й позволяваше да се ориентира с лекота в непрогледния мрак.

Макар че очите й си оставаха слепи, мембраните над кухините от двете страни на главата бяха опънати и улавяха всяко трептене. Тя се носеше в потоците феромони. Хитиновите ланцети наточваха жилото й, което вече беше намазано с отрова.

Яйцата й засега трябваше да почакат.

Затрака с крака, докато летеше, запращайки пред себе си рязка звукова вълна. Когато се отразяваше обратно, тя изпълваше главата й и придаваше форма на мрака. Но освен това тя започна да чува нещо повече в облачетата издишан въздух.

Трептене, на което не можеше да устои.

То достигаше до нея, караше я да лети по-бързо. Трябваше да стигне първа. Отпред се появи светлина, но тя не й обърна внимание и се съсредоточи върху трептенето на въздуха.

То ставаше все по-ясно.

Ритмично, пулсиращо, туптящо бързо.

Тя наведе глава, протегна антени и се понесе право към него. Все по-светлият тунел се изпълни с още рязко тракане, което накара и нея да затърка задните си крака, включвайки се в каданса на хора.

Пред нея се появи мятаща се фигура.

Изпълнените с паника удари я привличаха към нея.

Трептенето на рояка вече проникваше през плътта. Тя видя как един мускул се свива и отпуска в клетката от кост. Последва облака въглерод, излизащ от целта й, и мина през него.

Кацна на мека кожа, много по-нежна от древните спомени, записани в генетичния й код. Някога беше търсила по-едри жертви, чиято плът туптеше от оглушителни удари и бе предпазвана от броня.

С лекота заби жилото в тази мекота. Мускулите в основата на коремчето й се свиха и изпомпаха отровата. Жертвата й не можеше да реагира. Отровата не беше предназначена за предизвикване на болка — а само да контролира.

След като се изпразни, тя скочи във въздуха, но остана наблизо, зареяна над целта. Изпусна феромони върху жертвата си — маркира я като своя. Останалите натоварени с яйца полетяха навън в светлото в търсене на други приемници.

Тя продължи да се рее.

Антените й помръдваха, докато чакаше.

Непрекъснато щракаше с крака, преценяваше жертвата, уверяваше се, че е недокосната от по-ранно посегателство. Коремчето й съдържаше хиляди яйца. А във всяко яйце имаше множество ларви. Техният глад беше неин. Щяха да се нуждаят от много месо, кръв, кост.

За да им ги осигури, тя чакаше отровата да подейства напълно.

А отровата й беше предназначена за много по-големи жертви, така че не й отне много време.

Докато тя слушаше, паникьосаното туптене се забави, после още повече и стана по-слабо.

В клетката от кост долу парчето плът трептеше и се свиваше неравномерно.

Време беше.

Тя се спусна отново през облака въглероден двуокис и кацна върху меката кожа. Изви коремчето си. Яйцата се спуснаха на позиция. Всяко ужилване щеше да снесе десетки от поколението й.

И тъй като жертвата бе подчинена, тя можеше да я жили отново и отново.

Нямаше да спре.

Имаше предостатъчно месо.