Джеймс Ролинс
Короната на демона (16)

10.

7 май, 15:05

Вашингтон, окръг Колумбия

Дванайсет часа след атаката в Хаваите Кат Брайънт крачеше напред-назад в комуникационното гнездо на „Сигма“. Висока чаша от „Старбъкс“ топлеше дланите й. Беше прекарала безсънна нощ, ако не се броеше кратката дрямка, и в момента караше на кофеин и адреналин.

„Не е неестествено за тази работа“.

Спря в центъра на кръглото помещение. Разсеяната светлина беше приглушена, сякаш се намираше в контролната зала на ядрена подводница. Навсякъде около нея техници седяха зад компютърни станции с осветени от мониторите лица. Гнездото служеше като цифрови очи и уши на „Сигма“. Информацията се вливаше в това помещение и изтичаше от него, като носеше и предаваше сведения от различни разузнавателни агенции както от страната, така и от целия свят.

Кат беше господарката тук, паякът в центъра на цифровата паяжина.

Раздвижване привлече вниманието й към вратата към коридора.

Пейнтър влезе. Изглеждаше изтормозен. Явно току-що идваше от среща с началника им генерал Меткалф.

— Какви са последните новини? — попита той.

— Имаме нови сведения за броя на жертвите.

Пейнтър се намръщи и видимо събра сили за онова, което му предстоеше да чуе.

— Колко е зле?

— Много. Броят на смъртните случаи по островите е петдесет и четири, но повече от хиляда души в различно състояние са хоспитализирани. Така че броят на жертвите със сигурност ще се увеличи.

Пейнтър поклати глава.

— И не се знае колко други ще пострадат или ще умрат през следващите дни, когато роякът се установи на островите.

— Със сигурност ще настъпи пълен хаос. Особено след като местните спешни служби нямат протокол за справяне с подобна атака. Всички се чудят какво да правят.

— Някой поел ли е отговорност?

— Засега не. Но очаквам, че обичайните заподозрени скоро ще се опитат да си припишат заслугите за катастрофата.

„Което само ще усложни разследването още повече“.

— Какви са данните от разбитите самолети? — попита той.

— До един са били безпилотни дронове. Всички самолети — или поне онези, които не са изгорели напълно, — са били докладвани като откраднати от различни места по света през последните две години.

— Значи някой отдавна е подготвял тази атака.

— Така изглежда.

Кат остави кафето си, чукна клавиатурата на работната станция и зареди карта на Тихия океан. Прозрачен червен кръг покриваше архипелага на Хавайските острови и голяма площ от океана около тях.

— Максималният обхват на „Чесна ТТх“ е малко под хиляда и триста морски мили. — Тя посочи кръга. — Което означава, че са излетели някъде от тази зона.

Пейнтър се наведе към картата.

— Освен ако не са били зареждани по пътя.

— Доста океан трябва да преодолеят.

— Двайсет и осем милиона квадратни километра. Два пъти повече от площта на нищожните ни четирийсет и осем щата.

Пейнтър посочи екрана.

— В този район има стотици острови.

— Повече, ако се броят атолите и плитчините. Но броят им може да се стесни до онези места, които са достатъчно големи за изграждането на писта. — Кат въздъхна. — Но и така имаме предостатъчно потенциални кандидати.

— Радарите на Хаваите засекли ли са нещо полезно?

— За съжаление не. Системите са наземни и засичат обекти само на триста километра. Когато са влезли в обхвата им, самолетите се приближавали от всички посоки.

Един от техниците стана и се приближи до тях.

— Какво има? — попита Кат.

— Имате повикване по защитения канал.

— Кой е?

— Представи се като професор Кен Мацуи. Твърди, че сте го помолили да се свърже с вас.

Кат погледна Пейнтър и каза:

— Токсикологът от Корнел. Онзи, който се свързал с доктор Бенет от Националната зоологическа градина.

Пейнтър я погледна въпросително.

— Имаш предвид призрака му ли?

— Явно се е върнал от онзи свят.

През нощта Кат беше съставила досие на учения. Според един доклад от Бразилия професорът — заедно със свой студент и двама бразилци — бил застигнат от буря в океана, изчезнал и го смятали за мъртъв.

— По-добре да приемем обаждането в кабинета ми — каза Кат.

Взе кафето си и отведе Пейнтър в съседната стая. Кабинетът й бе ефективен и спартански, също като самата нея. Единствените й лични вещи бяха няколко снимки на двете й момиченца, Пенелопи и Хариет. На снимката в средата се виждаше съпругът й Монк, сложил децата на коленете си. Беше направил гримаса, сякаш страдаше от тежестта на момиченцата, които бяха на пет и на седем. С яките си ръце и широки гърди, опънали тениската на зелените барети, той с лекота можеше да жонглира с тях — което, като се имаше предвид буйният нрав на децата, се налагаше от време на време.

Погледът на Кат се задържа за момент върху снимката, после тя отиде при бюрото си. Монк беше завел момичетата на лагер в Катскилс. Тя беше възнамерявала да отиде при тях, но спешната ситуация я бе приковала във Вашингтон.

„Може да се окаже, че не съм паякът в цифровата паяжина, а по-скоро муха, уловена в нея“.

Знаеше, че Монк ще се грижи добре за Пени и Хариет. Макар и да я болеше да го признае, напоследък все повече разчиташе на него да я отменя. Не че той се оплакваше. Въпреки това мъничко завиждаше за дългата почивка без прекъсвания, която си бяха взели Грей и Сейчан. Дължеше това на Монк и на цялото си семейство.

В същото време част от нея знаеше, че никога не би могла да се откаже от редовната доза адреналин, която получаваше тук.

Отпи глътка кафе.

„Или от целия кофеин…“

Техникът се обади по интеркома:

— Свързвам ви на втора линия.

Кат остави чашата си и включи спикърфона.

— Професор Мацуи, благодаря, че отговорихте на обаждането ми.

— Нямам много време. За какво става дума?

Въпреки че международната връзка беше лоша, Кат веднага долови подозрителността в тона му. Погледна Пейнтър, който й махна да продължи.

Тя се престори, че не знае нищо за така наречената смърт на професора.

— Получихме името ви от един ентомолог от Вашингтон. Свързали сте се с него във връзка с необичаен вид оса.

Последва дълга пауза. Чу се някакъв шепот, сякаш професорът се консултираше с някого, преди да отговори.

Двамата с Пейнтър отново се спогледаха.

„Какво става?!“

— Да — каза накрая Мацуи. — Но мисля, че всички знаем, че вече е твърде късно.

— Какво искате да кажете?

— Одокуро е пусната.

— Одокуро ли?

— Така наричам този вид ципокрили. На японския демон дашадокуро. Повярвайте, името е напълно подобаващо. Изучавах вида през последните два месеца. Жизненият му цикъл надхвърля всякакво въображение.

— Чакайте малко. Изучавали сте този организъм? Къде? В Киото ли? — Тя си спомни, че последният адрес на професора беше изследователски център на някаква японска фармацевтична компания.

— Вече не съм в Киото — отговори той.

— А къде?

— На път към Хаваите. С фирмен самолет на „Танака“. Би трябвало да пристигнем след около час.

— Какво ще правите на Хаваите?

— Ще следя пряко колонизацията. Това е единственият начин да разбера със сигурност.

— Какво да разберете? — попита тя и я побиха тръпки на ужас.

— Дали няма да ви се наложи да бомбардирате островите с ядрено оръжие.

 

 

09:28

Във въздуха над Северен Тихи океан

Кен Мацуи погледна през прозореца на корпоративния „Хондаджет 420“. Чакаше шокът от думите му да отмине. Двата външни двигателя ги носеха към Хонолулу. Въпреки че самолетът беше най-бързият в своя клас, трябваше да презаредят на атола Мидуей. По време на краткия престой на земята беше крачил напред-назад в малката четириместна кабина.

„Изобщо не трябваше да се съгласявам да си мълча“.

Погледна кръвнишки слабата Аико Хигаши, която седеше от другата страна. Тя твърдеше, че е от Агенцията за разследване и обществена сигурност на Япония. АРОС следеше и разследваше заплахи за националната сигурност и наблюдаваше различни екстремистки групи. Но Кен подозираше, че около тази жена има и нещо друго.

Тя определено имаше вид на човек с военна подготовка. Косата й беше подстригана на права линия на бретона и отзад. Тъмносиният й костюм беше колосан и изглеждаше твърд като горната й устна. Строгото изражение рядко напускаше лицето й, докато го следваше неотстъпно през последните месеци.

Накрая Катрин Брайънт поднови разговора. Кен се питаше и дали жената от другата страна на линията е обикновен служител на АИОП, особено след като научи, че го е търсила. Не беше искал да отговори на обаждането, но Аико беше настояла да го направи. Дори сега слушаше разговора, наведена съвсем леко напред.

— Защо си мислите, че ще е нужна такава драстична мярка? — попита Брайънт.

— Защото съм виждал с очите си пораженията, нанасяни от одокуро.

— Къде? Как?

Кен погледна Аико и тя едва забележимо кимна. Вече му беше казала да е откровен с жената, сякаш я познаваше и й имаше достатъчно доверие, за да сподели с нея тази информация.

Кен, от друга страна, не знаеше на кого да се довери. Родителите му го бяха възпитали в здравословна подозрителност към правителствата. Двамата от личен опит знаеха колко лесно човек може да бъде премазан от властимащите. Баща му му беше разказвал истории за суровите условия зад бодливата тел на лагерите за японски военнопленници, които отнемали човешкото у човека и където баща му бил затворен като малък. Лагерът се намирал в идиличното подножие на планините Сиера Невада, недалеч от градчето Индипендънс^[1] — име, което баща му намирал за иронично и обезсърчаващо едновременно. По същия начин майка му, дошла от Германия, имала свои преживявания в родината си по време на войната. Макар че рядко говореше за онова време, тя беше научила Кен да се съмнява във властта и да се застъпва за потиснатите.

Въпреки всичко, въпреки вроденото си недоверие, той знаеше, че историята му трябва да бъде разказана.

Особено сега.

— Случи се преди два месеца… — започна той и гласът заседна в гърлото му.

„Наистина ли мина толкова време?“

Представи си самодоволната усмивка на докторанта си Оскар Хоф. Споменът за стрелбата отекна в главата му. Стисна очи, за да прогони болката и ужаса от онова пътуване. Въпреки това чувството за вина сви стомаха му на топка. Той притисна юмрук към него, за да овладее напрежението.

— Какво се случи? — притисна го Брайънт.

Той преглътна, преди да отговори, след което бавно разказа за случилото се на Иля де Кеймада Гранде, проклетото място, което старши лейтенант Рамон Диас бе нарекъл Змийския остров. Докато говореше, паниката от онзи ден се върна и думите заизлизаха все по-бързо. Описа мъртвите тела — както на бракониерите, така и на змиите, — след което и въздушната атака.

— Пуснаха запалителни бомби, изгориха острова до гола скала. Но аз се измъкнах… при това не с празни ръце. Взех образец, една от усойниците. Под прикритието на нощта избягах до сушата, до едно малко бразилско село. Боях се дали някой не е научил, че съм оцелял…

— За да не ви убият — прозаично каза жената.

Кен изпита странно облекчение от това потвърждение. Знаеше, че до голяма степен срамът и съжалението му не са свързани с убийството на Оскар, а със собственото му мълчание след това. Топката в стомаха му мъничко се отпусна. Юмрукът му също.

Опита се да обясни начина си на мислене.

— Знаех, че трябва да се върна с онова, което бях взел от острова, да разбера защо се случи това. Затова се свързах с един колега от „Танака“, на когото имам доверие. Нуждаех се от дълбоките джобове на компанията, за да се махна от Бразилия и да стигна до някое безопасно място преди някой да е разбрал, че съм жив.

— И „Танака“ са ви осигурили фалшиви документи.

Той хвърли поглед към Аико, която отново кимна, доказвайки за пореден път, че у тези две жени се крие нещо повече, отколкото се вижда на повърхността.

— Да. Върнах се в Киото и се затворих в лабораторията, за да изуча онова, което намерих. Тялото на змията беше пълно с ларви, ранните инстари от развитието на този вид.

— Инстари?

— Етапи от развитието на насекомите — обясни той. — Изяждаха змията отвътре.

Представи си противната гледка, когато разряза усойницата в поставената под карантина лаборатория. Белите ларви буквално бяха изригнали от тялото.

Но дори това не беше най-лошото.

— Да се върнем на острова — каза Брайънт. — Оставам с впечатление, че онова изолирано място е било опитно поле на онези, които са организирали атаката срещу Хаваите.

— Вероятно сте права, но никога не съм си представял, че са имали подобни ужасни планове. Предположих, че на острова просто има някаква секретна лаборатория, където нещата са излезли от контрол и като предпазна мярка островът е бил унищожен, за да се потули всичко.

— И в същото време вие сте се озовали случайно на острова?

— Отначало така си мислех — призна той. Тогава си беше обяснил преживяното като съвпадение — просто се беше озовал на неподходящото място в неподходящото време.

„Или по-скоро се опитвах да се убедя в това“.

— Но сега се съмнявате?

Кен не отговори. През изминалите седмици наистина беше започнал да изпитва подозрения. Бе започнал да се чувства изолиран и нащрек, особено на чужда земя. Усетил, че е хванат в капан, беше рискувал да прати имейл на колега ентомолог от Националната зоологическа градина и да го попита дали знае нещо за този вид. Питането му удари на камък, но трябваше да опита.

Жената по телефона заговори отново.

— Казахте, че „Танака Фармасютикълс“ финансира повечето ви проучвания чрез корпоративни грантове. Компанията ли ви насочи да се сдобиете с отрова от острова?

— Да — колебливо отвърна той.

И погледна към Аико, която дори не мигна.

— Питам се — каза Брайънт, — дали „Танака“ не са подозирали, че на острова работи конкуренция, и не са ви изпратили да проверите.

Тази жена сякаш четеше параноичните му страхове. Никога не ги беше изказал на глас, но и самият той бе започнал да се пита дали не се беше озовал на острова като пешка в някаква игра на корпоративен шпионаж. В Япония бизнесът беше кървав спорт, чиито операции понякога се изпълняваха в сенките. Да не би някой в „Танака“ да беше дочул слухове какво става на Кеймада Гранде?

„И са ме пратили да проверя на сляпо?“

Мисълта беше смразяваща.

Но жената не беше свършила.

— Ако съм права, това означава, че корпоративните шпиони на „Танака“ са ви насочили към острова въз основа на информация от друга компания, по всяка вероятност със седалище в Япония.

— За… защо Япония?

— Заради избора на мишена за снощната атака.

Кен внезапно разбра посоката на мисълта й.

„Как не се сетих…?“

Аико му даде знак да й даде сателитния телефон.

Той се поколеба, но се подчини.

Тя се наведе над телефона.

— Коничиуа, капитан Брайънт. Обажда се Аико. Аико Хигаши. Съжалявам, че не ви предупредих, че съм на самолета с професор Мацуи. Исках да видя дали сте стигнали до същото заключение като нашата агенция.

— Здравейте, Аико. — Жената от другата страна изобщо не се смути, сякаш беше очаквала присъствието на човек от разузнаването. — Не беше трудно да стигна до това заключение, особено след като изпитвах подозрения от самото начало. — Следващите й думи зашеметиха Кен. — Това може да се окаже повторение на Пърл Харбър.

— Биологичен Пърл Харбър — съгласи се Аико.

Кен се обърна към прозореца. Самолетът летеше към веригата острови, издигаща се от океана право пред тях.

„Ако са прави, дали не летя направо към военна зона?“

 

 

15:55

Вашингтон, окръг Колумбия

Излязоха от кабинета и Кат поведе директора към комуникационното гнездо.

Беше приключила телефонното обаждане, което накрая стана забързано, тъй като самолетът приближаваше островите. Беше ги инструктирала да се отклонят от курса си и да кацнат на летище Кахулуи на Мауи вместо в Хонолулу. Оттам щяха да ги откарат до Хана при Грей и останалите, за да оценят колонизацията на рояка на острова.

Точните детайли на заплахата оставаха дразнещо неясни, но Кат вече беше съставила план за действие. Изложи го пред шефа си.

— Аико каза, че ще прати проучванията на професор Мацуи върху одокуро веднага щом кацнат. Ако нямаш нищо против, бих искала да се консултирам с доктор Бенет от зоологическата градина, за да чуя мнението му по въпроса.

— Определено можем да използваме експертизата му — каза Пейнтър. — Но доколко имаш доверие на онази Аико Хигаши?

— Познавам я професионално, но само толкова. Израснахме в кариерата горе-долу по едно и също време. Когато бях във флотското разузнаване, тя работеше за японското министерство на правосъдието и после беше привлечена от Агенцията за разследване и обществена сигурност. Но преди две години изчезна от радара, след което отново се появява, при това пак под знамето на АРОС.

— И какво може да означава това според теб?

— Няколко месеца преди изчезването й двама японски заложници бяха убити от ислямисти в Сирия. След това японският премиер беше подложен на натиск от страна на военните. В момента тяхната конституция, която е написана след Втората световна война, ограничава шпионажа на чужда територия. Но мнозина от хората на власт се опитват да променят конституцията, за да централизират и разширят разузнавателните операции на Япония.

— И си мислиш, че тази жена може да е агент на някоя новообразувана организация.

— Имам подобни подозрения. Като знам колко фрагментирани са японските разузнавателни служби, ще им трябват години за обучение на инструктори и полеви агенти за работа в чужбина.

— Значи подозираш, че са започнали процеса тайно, докато колелата на държавната машина тепърва са се завъртали.

— Аз лично бих постъпила точно така. — Кат сви рамене. — Пък и японците са пословично потайни, повече и от британците, които признаха официално съществуването на МИ-6 чак през деветдесет и четвърта.

— И ако Аико Хигаши е част от тази секретна разузнавателна агенция, доколко според теб може да й се има доверие?

Кат махна към коридора.

— Доколкото и на мен. Загрубеят ли нещата, ще постави интересите на страната си на първо място.

Пейнтър кимна.

— Ще трябва да го имаме предвид.

Кат очакваше директорът да се върне в кабинета си, но преди да успее да се обърне, техникът я погледна измъчено и вдигна телефонната слушалка.

— Какво има? — попита тя.

— Ново обаждане — каза той. — Явно спешно.

Тя си погледна часовника. Нямаше как Аико вече да е кацнала.

— Саймън Райт е — уведоми я техникът.

Пейнтър пристъпи до нея.

— Главният уредник на Замъка ли?

Кат се намръщи на необичайното обаждане. Саймън, известен като Пазителя на Замъка, беше просто един от екипа на музея над тях, който знаеше за съществуването на централата на „Сигма“.

— Какво иска? — попита тя.

Погледът на техника се стрелна към Пейнтър.

— Моли директора да отиде на среща в залата на управителния съвет на Замъка. Всъщност предава молба на Елена Делгадо, главния библиотекар на Библиотеката на Конгреса.

Озадаченият Пейнтър вдигна телефона.

— За какво става дума, Саймън?

Кат последва шефа си и чу отговора на уредника.

— Доктор Делгадо казва, че има информация за събитията на Хаваите. Нещо, което е свързано с основаването на Замъка.

Пейнтър съвсем се смая.

— Каква информация? За какво става дума?

— Не знам със сигурност, но твърди, че знае какво е било освободено на Хаваите. Както и за някакво предупреждение от миналото.

— Предупреждение ли? От кого?

— От Александър Греъм Бел.