Джеймс Ролинс
Короната на демона (11)

5.

7 май, 01:55

Вашингтон, окръг Колумбия

Пейнтър Кроу беше очаквал това обаждане от месеци.

Неприятностите винаги си имаха начин да намират командир Грей Пиърс. Именно затова като директор на „Сигма“ Пейнтър беше следил блудния си агент по време на дългото му скитане по света. Въпреки това никога не би могъл да си представи или да предвиди точно тази неприятност.

Рояк оси?

Изтощен, но и напрегнат от възбуда, той прокара пръсти през черната си коса и затъкна зад ухото си снежнобелия си кичур. Беше приключил разговора със Сейчан преди десет минути и бе пратил сигнала за тревога нагоре по веригата на командването както към началниците си от АИОП, така и на съответните власти на Хаваите. Сега, седнал зад бюрото си, се замисли за необичайността на ситуацията. Беше приел присърце предупреждението на Сейчан още преди да затворят.

„Това не е някаква случайна прищявка на Майката природа. А биологична атака“.

Почукване на отворената врата го откъсна от мислите му. В кабинета влезе капитан Катрин Брайънт, неговата заместничка. Въпреки че отдавна бе минало полунощ, дългата й до раменете кестенява коса беше прибрана назад консервативно, също като облеклото й — тъмносин костюм, безупречна бяла риза и черни лачени обувки. Единственото по-цветно разнообразие беше карфицата на ревера й, чийто връх беше оформен като малка жаба от злато и емайл. Беше получила подаръка от екипа на амфибията, от който бе част по време на една разузнавателна операция за Военноморските сили. Един от членовете на групата не се беше върнал. Тя продължаваше да носи иглата в негова памет.

След раздялата й с военните Пейнтър я беше привлякъл като анализатор в „Сигма“. Кат бързо се оказа жизненоважна както за операциите на отряда, така и за ръководството му — може би дори повече за второто.

— На островите назрява още по-голям проблем — каза тя.

— Какво означава това?

Кат стигна до бюрото му и чукна таблета си, после посочи един от трите плоски монитора, монтирани на стената. На екрана се появи топографска карта на Хавайските острови. Пейнтър завъртя стола си, за да вижда картината по-добре. На три от най-големите острови се появиха малки червени точки.

— Атакуван е не само Мауи. — Тя пристъпи напред и посочи една червена зона покрай източния бряг на острова, където Сейчан беше съобщила за атаката. — Имаме съобщения за подобни нападения на Оаху и на големия остров Хавай.

Пейнтър се изправи и застана до нея. Беше се надявал да припише това на някаква единична атака, може би на екотерористи, опитващи се да докажат някаква своя теза по особено краен начин.

Кат посочи столицата на щата Хонолулу.

— Една „Чесна“ се е разбила недалеч от хотел „Дайъмънд“ горе-долу по същото време като трите на Мауи. — Премести пръст към най-големия остров. — В Хило една болница пратила сигнал за спешна помощ. Била препълнена от хора с ужилвания. Има и няколко смъртни случая.

Пейнтър си припомни предупреждението на Сейчан.

„Не е случайна атака…“

Изглежда, тя беше права. Атаката явно беше координирана.

Кат продължи:

— Засега нямаме вести от Кауаи или от някой друг от по-малките острови, но подозирам, че е само въпрос на време. Наредих на Джейсън да следи всички новинарски канали, социални медии и честотите на органите на реда на Хаваите.

— Но защо там? — замисли се на глас Пейнтър. — Защо точно тези острови?

— Засега не разполагаме с достатъчно информация, за да градим предположения. — Кат се вгледа в топографската карта. — Но може би отдалечеността на Хаваите е част от причината. Като не броим непосредствената опасност за местното население, внасянето на агресивен чужд вид може да предизвика хаос на изолираната екосистема на щата.

Мисълта беше смразяваща, но подобни тревоги за бъдещето трябваше да почакат. Имаха по-належащи въпроси за решаване.

— Срещу какво точно сме изправени? — попита той. — Какво е било отприщено срещу островите?

Кат се обърна към него.

— Вече се обадих на един ентомолог от Националната зоологическа градина. Доктор Самюъл Бенет е водещ експерт, уважаван по целия свят. Ако се съди по описанието на Сейчан, не може да има толкова много оси с подобни размери.

— Хубаво. Колкото по-скоро разберем с какво си имаме работа, толкова по-добре.

Това беше едно от ключовите преимущества на разполагането на централата на „Сигма“ под Смитсъновия замък. Групата имаше непосредствен достъп до многото лаборатории и изследователски центрове на института, включително до Националната зоологическа градина.

От това място „Сигма“ можеше да се свързва и с намиращите се недалеч кулоари на властта както на Капитолия, така и на Белия дом. Пейнтър не се съмняваше, че прекият му началник в АИОП генерал Грегъри Меткалф вече предупреждава властимащите и организира спешна федерална реакция.

Но тези зъбни колела се завъртаха прекалено бавно.

Това беше и причината за съществуването на „Сигма“ — да провежда хирургически атаки, когато е необходимо. Те бяха фронтовата линия срещу кошмарните и непрекъснато променящи се заплахи на новите технологии. Науката се развиваше с такава скорост и в толкова много посоки по целия свят, че Съединените щати се нуждаеха от екип, способен да реагира възможно най-бързо и гъвкаво. Това беше основата на мисията на „Сигма“ — първа да бъде на място.

Телефонът на Кат иззвъня и тя погледна екрана.

— Изглежда, че нашият ентомолог се застоява до късно на работа. Доктор Бенет е.

— Пусни го на спикърфон.

Тя кимна, чукна екрана и задържа устройството между тях.

— Благодаря, че отговаряте толкова бързо на обаждането ми, доктор Бенет.

— Асистентът ми се обади и каза, че е спешно, което определено привлече вниманието ми. Не получавам много спешни обаждания от АИОП. Не и покрай моята работа. И определено не посред нощ.

— Оценяваме сътрудничеството ви. — Тя кимна на Пейнтър. — Всъщност шефът ми също ни слуша в момента.

— О, ясно. За какво точно става дума?

— Получихте ли описанието на осата, което пратих?

— Да. Това е другата причина да върна толкова бързо обаждането ви и мога веднага да отговоря на въпроса ви. Получих подобно запитване преди около месец, някой ме питаше за оса като описаната от вас. С дължина над седем и половина сантиметра. Черно тяло с назъбени алени ивици по коремчето.

Пейнтър се наведе към телефона.

— Кой се е свързал с вас?

— Човек от Япония. Работел за някаква фармацевтична компания. Момент. Ще проверя в компютъра името му от последния му имейл.

Докато чакаха, Кат погледна Пейнтър и наклони глава настрани.

„Явно невинаги «Сигма» пристига първа.“

Докато търсеше информацията, Бенет продължи да говори:

— Както казах и на другия изследовател, не съществува представител на Hymenoptera^[1], който да отговаря на това описание. Най-близка е гигантската азиатска оса, която може да достигне до седем и половина сантиметра, но шарката й е жълто и черно. Второто най-близко подобие е нашата оса ловец на тарантули от Ню Мексико. Тя достига до пет сантиметра дължина и има огромно жило, но тялото й е напълно черно, с оранжеви криле.

Пейнтър се намръщи при мисълта, че може да бъде ужилен от някоя от тези гадини.

— Ако разполагах с образец, бих могъл да ви кажа повече — продължи Бенет. — Може би става дума за хетерохроматичен мутант на някой от тези видове. Иначе казано, генетично близък, но с различно оцветяване.

Кат въздъхна.

— За съжаление, в най-скоро време може да се сдобиете с предостатъчно образци за изучаване.

— Определено не бих отказал да… а, ето го и имейла! — Бенет прочисти гърлото си. — Името на изследователя е Кен Мацуи. Според заставката той е преподавател в университета „Корнел“, департамента по токсикология.

Пейнтър се намръщи.

— Не казахте ли, че питането е дошло от Япония?

— Точно така. Изглежда, че има грант от „Танака Фармасютикълс“. Писал ми е от тяхната централа в Киото. Мога да ви пратя данните за контакт.

— Ще ви бъдем благодарни — каза Кат и след като благодари на учения, затвори и се обърна към Пейнтър. — Какво мислиш?

— Явно някой се е натъкнал на този вид доста преди днешната атака. — Пейнтър се върна при стола си. — Трябва да говоря с професор Мацуи колкото се може по-скоро.

— Ще се погрижа. — Тя понечи да си тръгне, но се поколеба. — Ами Грей и Сейчан?

— Ще отнеме известно време, докато получат спешна помощ. За момента ще трябва да се оправят сами.

— Ами нашият човек на място там?

Пейнтър въздъхна. През последните девет месеца не само беше следил Грей, но и бе разполагал редуващи се на смени агенти на „Сигма“ по пътя му. В началото съпругът на Кат Монк Кокалис беше изпратен в Париж да довърши една работа с Интерпол, свързана с контрабанда на животни, така че той вече се намираше удобно близо до местоположението на Грей в Южна Франция. След това Пейнтър се бе свързал с Тъкър Уейн, който се намираше в един ловен резерват в Южна Африка, чийто съсобственик беше, и го помоли да е готов, ако на Грей му потрябва помощ по време на скитането му из джунглите на Черния континент. И по-нататък в същия дух. Това бе може би глупаво пилеене на ресурси, но Пейнтър познаваше Грей и знаеше, че бедата непременно ще го намери — или той нея.

Беше само въпрос на време.

За последното назначение на Хаваите не му беше трудно да убеди агенти да се заемат със задачата. Макар че нямаше належаща причина да разполага някого на островите, малцина биха отказали една приятна почивка на плажа.

За съжаление жребият за това конкретно назначение не се беше паднал на най-подходящия човек.

— Ковалски е в другия край на Мауи — кисело каза Пейнтър. — В един курорт в Уайлеа. Предупредих го, но ще му отнеме час да намери хеликоптер и да стигне на място.

— Значи Грей и Сейчан наистина трябва да се оправят сами.

— Може би. Но доколкото познаваме Грей, той ще направи всичко възможно, за да помогне.

— Искаш да кажеш, ще си потърси белята.

Пейнтър се усмихна криво.

— В това го бива най-много.