Джеймс Ролинс
Короната на демона (40)

34.

9 май, 12:39

Фуджикавагучико, Япония

Сейчан се събуди с пронизваща болка между очите — достатъчно силна, за да я заслепи. Десетилетията брутално обучение в Гилдията я бяха научили да контролира автономните си рефлекси. Въпреки туптенето в главата и объркването си тя остана неподвижна, заповяда си да диша равномерно, да не показва с нищо, че е будна.

Леко отвори очи, когато първоначалният блясък на болката отмина.

Над нея светеха ярки светлини. Твърда студена маса докосваше голия й гръб. До носа й достигаше острата миризма на антисептик. Сърцето й биеше бързо — прекалено бързо, когато не би трябвало да го прави.

Трескав глас шепнеше мантра от лявата й страна.

— Хайде, хайде, хайде…

Позна гласа на професор Мацуи, долови настоятелността и паниката му.

Въпреки това остана притихнала още малко, докато придобиваше представа къде се намира. С периферното си зрение не пропусна нито една подробност.

„В операционна съм“.

Кен се появи в полезрението й. Държеше спринцовка в едната си ръка и бутилка в другата.

— Не бива да прекалявам с дозата — промърмори той под нос, докато забиваше иглата в тапата на бутилката.

Сейчан отново забеляза необичайното препускане на сърцето си.

Предизвикано от медикамент.

„Адреналин…“

Сейчан разбра, че той се опитва да я събуди, и завъртя глава към него. В същия момент зад Кен се надигна сянка. Чертите й бяха скрити от маска, фигурата беше с хирургическа престилка.

Въпреки това тя го позна.

„Доктор Хамада…“

Две ръце посегнаха към гърлото на Кен.

Сейчан се раздвижи.

С вече напрегнати от агонията мускули тя скочи от масата, като смъкна чаршафа от полуголото си тяло. Лявата й ръка се стрелна и сграбчи скалпел от отворен хирургически пакет. Стойка на система падна на земята и откъсна катетъра от ръката й. Докато тя скачаше, другата й ръка изблъска Кен настрани, след което хвана врата на Хамада в душеща хватка.

Озова се зад доктора и опря върха на скалпела под челюстта му, точно над сънната артерия.

Там се образува капка кръв.

— Нужен ли ни е? — попита с напукани устни Сейчан.

На Кен му трябваше момент да се овладее и да осъзнае значението на въпроса й. Погледът му се стрелна от скалпела към лицето на Хамада и обратно. Докторът се напрегна, очевидно разбрал, че животът му зависи от следващите думи на Кен.

— Не… може би… — Кен погледна към летящите врати, водещи извън операционната. — Имаше аларма, сигнал за евакуация. Чух го да споменава нещо за изход през някакъв бункер.

— Ще ни го покажеш — изсъска тя в ухото на доктора, подкоси го и го принуди да падне на колене, след което подаде скалпела на Кен. — Пази го.

Той взе с треперещи пръсти инструмента, но ръката му бързо се успокои.

Сейчан се хвърли към коша за използвано хирургическо облекло и бързо навлече един екип, без да обръща внимание на засъхналата кръв отпред. Скри косата си под хирургическата шапчица и си сложи маска, като я остави да виси до брадичката й. Винаги можеше да сведе глава и съвсем да скрие лицето си. Надяваше се наполовина азиатският й произход да й позволи да мине покрай повечето японски медици.

След като се приготви, накара Кен да направи същото. Професорът изтича в съседната стая и след по-малко от минута се върна преоблечен.

Сейчан накара Хамада да се изправи.

— Покажи ни изхода. И може да останеш жив.

Докторът кимна енергично.

— Има асансьор в дъното на коридора.

Тръгнаха. Сейчан заби юмрук в гърба на Хамада и опря скалпела в хълбока му. Разчиташе, че докторът си дава сметка, че едно бързо наръгване и завъртане на острието в бъбрека му ще е смъртоносно.

Докато вървяха, от китката й капеше кръв от мястото, където се беше намирал катетърът.

Почти не изпитваше болка — което беше подозрително.

Обърна се към Кен.

— Инжектира ли ми нещо? Морфин, фентанил?

Спомняше си загрижеността на Хамада, че силната упойка може да увреди детето й.

— Не — отвърна Кен. — Само епинефрин. Защо?

— Няма значение. Просто болката не е толкова непоносима, колкото преди.

Кен и Хамада се спогледаха.

— Какво? — попита тя, забелязала тревогата на лицето на професора.

— Преди да преминат в третия инстар, ларвите затихват за кратко. Може би е точно това. Но когато новите инстари се излюпят…

Гласът му замря, което съвсем ясно показваше каква болка и опасност предстоят.

Сейчан го разбра. В момента се намираше в затишието преди бурята.

По-нататъшните дискусии престанаха, понеже стигнаха до асансьора. Сейчан го извика с картата на Хамада. Щом вратата на кабината се отвори, тримата бързо влязоха вътре.

Сейчан забеляза, че асансьорът се спуска само едно ниво надолу — а не нагоре към повърхността. Каза на Кен да спре вратата да не се затвори и натисна със скалпела през дрехата на Хамада, докато докторът не се намръщи.

— Това капан ли е? — попита тя.

— Не, не — настоятелно отвърна той. — В случай на вражеско нахлуване подземните лаборатории се отцепват. Само най-високопоставеният персонал има достъп до пети подземен етаж. Изследователският бункер долу има свой път за евакуация, за да гарантира оцеляването на най-важните кадри на компанията.

Сейчан погледна Кен да види дали той има да добави нещо.

Кен изглеждаше разтревожен, докато кимаше към Хамада.

— Чух го да казва, че изходът долу може да не остане отворен още дълго.

— Така е — обади се докторът.

Нямаше друг избор, времето изтичаше и затова Сейчан отстъпи назад в асансьора и кимна на Кен да направи същото. Докато вратата се затваряше, от коридора се разнесе силна експлозия, сякаш се опитваше да ги спре.

„Вече е късно“.

 

 

12:48

Грей замаха пред лицето си, за да пропъди дима. Беше клекнал в средата на кръглата лаборатория, скрит зад една работна станция. Аико и Палу бяха от двете му страни. Другите двама маскирани членове на тима Хока и Ендо бяха по-близо до пораженията, след като сложиха взрив на заключващия механизъм на голямата двойна червена врата.

Докато Грей гледаше, вратата полетя в стаята и падна сред пушека.

— Ставай! — нареди Палу, обръщайки се към клекналия до него мъж.

Казваше се Юкио Оширо и беше началник на лабораторията. Преди няколко минути, след като откриха, че лабораторията е празна, беше нахълтал вътре, като викаше на японски, че всички изходи от подземните нива са блокирани. Тонът му беше заповеднически: беше ги взел за членове от охраната на комплекса.

Бързо разбра заблудата си, когато видя насочените към гърдите му дула. Аико му нареди да коленичи с ръце на главата.

Нужни й бяха две минути да го разпита. Бързо научи каква е ролята му тук и го принуди да отвори стенния сейф, в който се прибираше научната документация при заповед за евакуация. Сейфът се отключваше след скенер на ретината. Дясното око на Оширо вече беше подпухнало — Ендо бе натикал лицето на учения в четеца, когато той се опита да се съпротивлява.

След като всички папки бяха взети и прибрани в раниците, продължиха търсенето на Кен и Сейчан. Оширо не знаеше нищо за Сейчан, но ако се съдеше по намръщената му физиономия, знаеше за професор Мацуи. Изглежда, Кен се беше измъкнал по време на объркването и бе заключил някаква врата между себе си и евентуалните си преследвачи.

„Умно…“

Грей махна към изкъртената врата и влязоха в отделената част на комплекса. Оширо нямаше право на достъп зад тази врата, така че едва ли можеше да им послужи за водач нататък, но Палу въпреки това го помъкна с тях. Ученият със сигурност знаеше повече за проучванията, отколкото можеше да се намери в папките.

Така че за момента той беше ценен.

Минаха покрай няколко празни операционни и медицински лаборатории. Подвикваха предпазливо името на Кен, но никой не им отговори.

Тревогата на Грей се засилваше — времето им за успешно спасяване беше силно ограничено. Папките и Оширо бяха твърде ценни, за да бъдат изложени на риск. Ако в тях имаше някаква информация, която да помогне за справяне с одокуро, тя трябваше да бъде изкарана на светло.

Аико явно разбираше същото и хвърли поглед към Грей. Тревогата й беше разбираема. Все още разполагаха с достатъчно експлозиви да си проправят път навън от изолираното подземие. Но с всяка минута забавяне тук рискуваха всичко — и то за лов, който можеше да се окаже напразен.

„Ами ако Кен е бил заловен и вече е мъртъв?“

Хога спря на няколко метра пред тях и се наведе. Вдигна два пръста. Върховете им бяха тъмни и мокри.

„Кръв“.

Въпреки риска за мисията Аико посочи напред, склонна засега да тръгнат по следата. Коридорът свършваше с асансьори. Вратите им бяха червени като онези, през които бяха минали, за да стигнат дотук.

Ендо махна към една малка странична врата. Тесен прозорец разкриваше стълбище, водещо надолу.

„Но не и нагоре“.

Ако Кен беше стигнал дотук, имаше само една посока, в която да продължат.

Вратата обаче се оказа заключена.

Докато Хога и Ендо подготвяха поредния взрив, Грей се обърна към Оширо.

— Какво има долу?

Ученият поклати глава.

— Аз не…

— Все трябва да има някакви слухове — прекъсна го Грей. Дори в свръхсекретните правителствени обекти винаги имаше слухове и въпроси. — Какво си чул?

Оширо сведе очи.

Палу го сграбчи по-силно за яката и го разтърси.

— Казвай.

Гласът на Оширо беше треперлив и изпълнен със срам.

— Опити… опити върху хора.

 

 

12:50

— Задействайте втора фаза — нареди Такаши по кодираната телефонна линия.

— Хай, джонин Ито. — Говорещият от другата страна беше командирът на островната база на компанията в Норвежко море. — Ще бъде изпълнено.

Коленичил зад бюрото си, Такаши си представи как дузина самолети излитат от ледените писти. Само за няколко часа те щяха да се разпръснат навсякъде, разнасяйки колониите оси до основните градове на Европа.

След като даде заповедта, той прекъсна обаждането.

Беше седмото и последно.

Самолети вече би трябвало да излитат от други острови, собственост или наети от „Феникусу“ по целия свят. Никой континент нямаше да бъде пощаден — с изключение на Антарктида.

Удовлетворен, че нищо не е в състояние да спре яростта, която беше отприщил, той бавно се изправи. Посегна към подпрения си на ниското бюро бастун. Кокалестите му пръсти се свиха около златния феникс, кацнал на дръжката. Острите пера и клюн се впиха в тънката кожа на дланта, когато се опря на бастуна. Дишаше тежко.

Дори това малко движение го беше оставило без сили.

След като дишането му се успокои, се затътри по килимите татами, покриващи пода от тиково дърво. Килимите бяха изтъкани от изсушена тръстика, увита около традиционни оризови стръкове, а не като по-евтините модерни версии, в които се използваше синтетика.

Стигна до стената на кабинета и плъзна настрани преградата шоджи, зад която се намираше личният му сейф. Наложи се да направи два пъти скенер на дясната си длан, за да го отключи. Мислено наруга новата система за сигурност, инсталирана по настояване на внука му.

„Виж докъде те докара тази предпазливост, Масахиро“.

Почувствал се внезапно още по-стар, той отвори дебелата врата и извади единственото нещо, което пазеше вътре. В плексиглас беше запечатано отчупено парче кехлибар, затворило в себе си костите на праисторическо влечуго. Създанието беше идентифицирано като млад Aristosuchus, малък динозавър с глава като на крокодил от началото на кредата. Беше установено, че костите и черепът му са пълни с кисти на осите.

Такаши обаче предпочиташе оригиналното, по-елегантно име на реликвата.

Короната на демона.

Опря бастуна на стената — трябваше да използва и двете си ръце, за да отнесе съкровището до бюрото си. Макар и тежко, то беше само част от оригиналния артефакт, откраднат от тунелите под Вашингтон. Останалото беше свършило през десетилетията, минали в изучаване на смъртоносните му тайни.

Милееше за запазеното: беше пролята кръв и бе изгубен живот, за да може то да се озове в Япония. Най-накрая едно направено много отдавна обещание, замръзнало в кехлибар, беше изпълнено. Операцията от последните дни беше както лично отмъщение, така и отдавна закъснял национален триумф.

Стигна до бюрото си и погледна през рамо към изоставения бастун.

Загледа се във феникса, символа на вечната природа на осите, на способността на одокуро да възкръсват от собствената си пепел, безсмъртни и вечни.

„Каквато ще бъде и новата Японска империя“.

Това беше неговият дар за Миу, за нейната жертва, за любовта й.

Дори от кабинета си високо горе той можеше да чуе продължаващата битка долу, докато японските части се опитваха да щурмуват Ледения замък. Експлозиите и стрелбата отекваха до него, но звучаха много далечни, дребни и незначителни.

Вместо това той се взираше през прозореца към върха на Фуджи. Светкавиците танцуваха там, осветявайки огромните купове черни облаци. Силата на бурята сякаш се подиграваше с немощната схватка долу.

Все пак не беше умно да се застоява още дълго тук.

Извади телефона си и направи едно последно обаждане, преди да тръгне към личния си хеликоптер на покрива на пагодата, който очакваше да го откара до безопасното убежище. Беше приключил тук. Не се нуждаеше от нищо повече от това място с изключение на онова, което лежеше на бюрото му и символизираше разкъсаното сърце на Миу.

Постави ръка върху Короната на демона.

„Свърши се, любов моя“.

Чу характерното прещракване при осъществяването на връзката. Шефът на охраната на комплекса отговори отсечено. Мъжът очакваше това обаждане, готов да получи последната заповед на Такаши. Той я даде — да се задействат фугасните заряди, вградени в цялата структура на пагодата.

Време беше Леденият дворец да изгори.