Джеймс Ролинс
Короната на демона (23)

17.

8 май, 17:03

Фуджикавагучико, Япония

Такаши Ито пренебрегна мълчаливия си посетител и коленичи пред ниската маса. Беше традиционна котацу от дървена рамка над ниша, покрита със стара дебела покривка. Под покривката имаше пясък, който изпълваше вдлъбнатината в пода и поддържаше малък мангал на въглища.

Кльощавите му артритни колене почиваха под ръба на масата, стопляни от топлината на мангала. Макар че вече бе пролет, поради надморската височина на курортното градче по бреговете на езеро Кавагучи въздухът още беше хладен. Езерото се намираше на осемстотин метра височина на северния склон на планината Фуджи.

Кавагучи беше едно от петте езера около свещената планина, но бе най-прочуто поради великолепните гледки, които предлагаше. Векове наред художници бяха идвали тук да уловят прелестта на издигащия се заснежен връх, отразен в гладките като огледало води.

„И никога не са успявали“.

За да оцени наистина красотата, човек трябваше да дойде на поклонение тук.

Такаши се загледа през стъклената стена към върха. Именно затова беше избрал това място на няколко километра от шума на множеството хотели и ресторанти в градчето, за да построи най-новия изследователски комплекс на „Феникусу“.

Гледката беше невероятна.

Сияйният връх на Фуджи, съвършено симетричен конус, сякаш беше увиснал безметежно в небето. През деня, докато слънцето изминаваше пътя си, той се преобразяваше от диамант до пурпурна и после лилава сянка. Според митологията на шинтоизма върхът беше дом на безсмъртния бог Кунинотокотачи. Дори името му, Фуджи, означаваше „безсмъртен“.

Такаши оценяваше и дихотомията на планината — спокойна и в същото време буйна. Фуджи беше активен стратовулкан, опустошавал околните райони неведнъж през историята. При последното си изригване през 1707 година изхвърлил горяща сгурия и камъни, които унищожили домове и храмове и покрили Токио с пепел, причинявайки глад, продължил цяло десетилетие.

И в същото време върхът беше и основният източник на вода за тези земи, вода, която напояваше оризищата и нивите.

Именно този сблъсък на темпераменти правеше Фуджи душата на Япония и представляваше способността на народа й на велика мъдрост и спокойствие, като в същото време демонстрираше готовността му да унищожи всичко около себе си, когато е разбунен или заплашен.

В миналото древните самураи използвали планината като място на големите си тренировъчни лагери. Земята, на която се намираше тази изследователска лаборатория, навремето била собственост на шогуните Токугава — същите воини, които загинали в храма Канейджи в Токио. Такаши си представи каменния мемориал зад храма, където всяка година изгаряше благовония в памет на любимата си Миу.

„Как бих могъл да не избера това място?“

За избора му имаше и по-практична причина. Градчето Фуджикавагучико се намираше само на стотина километра от Токио, където беше основната централа на корпорацията. Близостта на комплекса до столицата беше удобство и в същото време му осигуряваше уединение.

„Както и трябва да бъде“.

Работещите тук бяха подбрани специално заради тяхната вярност, дискретност и научни познания. Средното заплащане бе над шейсет милиона йени и също гарантираше, че хората ще си затварят устата — наред с мерките за сигурност, изискващи наблюдение на всеки човек и всеки квадратен сантиметър в сградите и периметъра им.

Разбира се, подобни мерки не спираха слуховете за това място, разнасяни както от конкуренцията, така и от хората, успели да надникнат зад портала на оградения със стена комплекс.

„Може би трябваше да бъда по-консервативен в дизайна му“.

Макар да имаше много съпътстващи постройки, основната сграда бе чудо от стъкло и стомана, изваяна във формата на пететажна пагода — годжуното.

Той беше чувал прозвището на сградата, казвано понякога с присмех, друг път с уважение.

Кори но Широ.

Ледения замък.

Оценяваше името и го приемаше присърце. Особено в разгара на зимата, когато снегът се спускаше от върха на Фуджи и покриваше земите около него. Стъклената сграда отразяваше замръзналия ландшафт, превръщаше се в част от него, ледено привидение, излязло от древното минало на Япония.

Като се оставеше настрана красотата, дизайнът и изпълнението на сградата имаха и съвсем практична цел. Стъклото и стоманата нямаше да се подпалят, ако Фуджи се разгневеше и започнеше да запраща жупел по града. Освен това, макар повечето да не го знаеха, сградата беше нещо повече от фасадата си. Комплексът имаше пет подземни нива — толкова, колкото бяха и блестящите над повърхността. Лабораторният бункер долу криеше най-голямата тайна на корпорацията, като най-долният етаж можеше да издържи и на ядрена експлозия.

Скоро тази потайност щеше да бъде възнаградена.

Целта му беше на път да се осъществи. Ужасите, които щяха да сполетят планетата, щяха да са отмъщение за убийството на любимата му съпруга Миу, да накарат света да страда така, както бе страдал той. И в същото време, точно в този храм, щеше да се възроди една съвършена Японска империя.

Докато седеше и чакаше с мълчаливия си гост в личния си апартамент на най-горния етаж на стъклената пагода, той запълваше времето си с хобито от младостта си. Върху покривката на котацу беше поставено стъкло, което му служеше за работна маса. До лакътя му беше отворен лаптоп в очакване на обаждане от внука му, но в този момент вниманието на Такаши беше съсредоточено върху сгъването на хартията.

Много грижливо той направи още две гънки и притисна листа. Беше се запалил по оригами като момче, преди да бъде прокуден от фамилията си, и никога не беше обърнал гръб на това изкуство. То беше връзката му с миналото, лична и културна едновременно — назад до времето, когато оригами се появило за първи път в императорския двор. Страстта му към това изкуство се разпали по времето, когато беше с Миу. Създаваше цели менажерии и градини от хартиени цветя само за да спечели усмивка от нея. Вярваше, че това умение е част от причината да я спечели.

Сега продължаваше да го практикува заради успокояващия му ефект и за да упражнява артритните си пръсти, дори заради математическото предизвикателство да държи ума си остър като гънките на хартията. През десетилетията беше седял в краката на майстори на оригами и бе усъвършенствал уменията си. Акира Йошидзава беше един от учителите му, преди да си отиде преди няколко години на деветдесет и четири годишна възраст.

„Възрастта, на която ще бъда и аз в края на тази година“.

Навлажни пръсти в гъбата и приложи техниката за мокро сгъване на Йошидзава, за да направи последната гънка на творението си. Щом приключи, го постави внимателно на хартиените му крака върху стъклото.

Богомолка.

Както обикновено, не беше имал представа какво ще направи, когато бе започнал. Оставяше пръстите му сами да определят формата според блуждаенето на медитиращия му ум. Но сега, след като приключи, можеше да разбере защо е избрал точно тази фигура.

Погледна над масата към жената, която бе коленичила мълчаливо в официалната сейдза поза. Тя беше с бяло кимоно, затъкнато в червена хакама, тръстикови сандали и чорапи таби с разделени пръсти. Черната й коса беше сплетена и прибрана на темето й с изкусно поставени декоративни игли. Облеклото й бе типично за мико, храмова прислужница в шинтоистките храмове.

Но Такаши знаеше, че религията, която практикува тя, е религия на кръв и смърт.

Загледа се в богомолката и разбра кое е вдъхновението за тази форма. Беше коленичило срещу него. Подобно на Такаши, жената бе обучена от каге да бъде убийца. През последните няколко години Такаши и внук му тайно събираха оцелелите след чистката, изграждаха и обучаваха малка армия, съвременна версия на шиноби, воините сенки на феодална Япония.

Тази жена обаче сама го беше намерила и вече бе доказала достойнствата си. Тя бе осигурила информацията, потвърдена от връзките му в японското разузнаване, за групата американци, тръгнали за Естония. Те търсеха източника на кехлибарения артефакт, който бе струвал живота на Миу. Разтревожен от необичайната цел на пътуването им, Такаши вече беше изпратил екип, който да ги пресрещне. Възнамеряваше да открие причината зад това странно пътуване и да елиминира всяка евентуална заплаха.

Лаптопът му издаде мелодичен звън, обявяващ входящо повикване. Екранът оживя.

Такаши се пресегна и щракна върху иконата с телефон, за да приеме обаждането от Масахиро. Лицето на внук му изпълни отворилия се прозорец. Под лъщящото от пот чело тъмните очи на Масахиро пламтяха, но бяха наведени засрамено. Внук му вече беше докладвал за събитията на Мауи. Като цяло операцията бе минала по план, но с един позорен провал.

Двамата агенти на „Сигма“, отговорни за унищожаването на каге, бяха все още живи.

— Коничиуа, софу — каза Масахиро и очите му се стрелнаха нагоре. Внук му явно беше забелязал гнева на лицето на Такаши и заряза неофициалното поведение. Масахиро трябваше да си спечели отново уважението на Такаши, преди да започне да се обръща отново към дядо си със софу.

— Джонин Ито — започна отново Масахиро и се поклони ниско, докато изговаряше подобаващата титла.

— Какво е положението на базата?

След като бе избягал от Мауи, внук му беше отлетял до остров Икикауо. Базата им се намираше на малък атол недалеч от Мидуей, където японският имперски флот бе претърпял унизително поражение през Втората световна война. Беше напълно уместно новата атака да започне от същите онези води.

— Хай. — Масахиро се поклони отсечено. — Данните са събрани. Размножителните ясли се демонтират. До довечера би трябвало да сме готови за опожаряването.

Такаши забеляза как жената от другата страна на масата едва забележимо поклати глава. Тя вече беше казала мнението си. Той я погледна и попита:

— Сигурна ли си, че ще отидат там?

Тя кимна. Изглеждаше уверена, че американците — и по-точно двамата, които бяха оцелели при опитите да бъдат убити — ще проследят Масахиро до Икикауо. Изглеждаше малко вероятно, но Такаши се беше научил да й се доверява.

Масахиро явно забеляза споглеждането и каза разтревожено:

— Джонин Ито, всичко върви по план. Можем да…

Такаши вдигна ръка, за да го накара да млъкне.

— Изгуби един добър войник. Генин Джиро. Първият ти помощник. Изпращам ти негов заместник.

Очите на Такаши се стрелнаха към коленичилата жена.

Масахиро се намръщи.

— Но за това няма време.

Такаши пое дълбоко дъх.

„Какво знаят младите за времето?“

— Ще продължиш операцията според плана — нареди той. — Но имаш нова мисия на Икикауо. Шанс да възвърнеш честта си.

Такаши продължи с подробностите. Жената чакаше. Пръстите й докосваха камата, скрита във възела на нейната хакама. Наричаше я атаме, оръжие за тъмни цели. Имаше свои лични причини да иска американците да бъдат подлъгани в този капан.

Докато инструктираше внука си, Такаши забеляза малкото изображение в ъгъла на компютърния екран. Показваше лицето на жената, но то нямаше нищо общо с тъмнокосата красавица с черни очи и съвършена кожа, която седеше срещу него.

Снимката показваше призрак. Бледа като смъртник жена с ледени сини очи и коса с цвета на току-що навалял сняг. Сякаш в отговор на липсата на пигментация върху лявата страна на лицето й беше татуирано черно колело. В момента символът беше прикрит с пудра и заличен, толкова добри бяха уменията й. През десетилетията си в каге тя се беше научила да превръща бялото платно на лицето си във всякакви образи, да бъде майстор на маскировката и уловките.

„Нищо чудно, че е оцеляла при чистката“.

Въпреки това Такаши беше научил всичко за нея.

Прочете руското име под снимката: Валя Михайлова.

Но дори името не описваше коя в действителност е тя.

Той побутна богомолката по стъклото. Знаеше, че пръстите му инстинктивно са уловили скритата природа на жената.

„Това е истинската тя“.