Джеймс Ролинс
Короната на демона (25)

19.

8 май, 00:02

Северозападни Хавайски острови

Грей стоеше сам на предната палуба на тънещия в мрак катамаран. Лунният сърп беше увиснал ниско над среднощните води и хвърляше съвсем малко светлина. Той погледна водолазния си часовник, стоманен „Ролекс Събмаринър“.

„Почти е време“.

Въпреки това стисна юмрук и жилите на ръката му изпъкнаха, отразявайки нетърпението му. Екипът му пътуваше вече близо седем часа към целта си. На Мауи бяха използвали корпоративния „Хондаджет“ на „Танака Фармасютикълс“, за да прелетят през архипелага до Мидуей. Там се бяха срещнали с братовчедите на Палу, които имаха рибарски катамаран „Калкута 390“ с два допълнително сложени дизелови двигателя „Къмингс 550“, и продължиха на югоизток със скорост четирийсет възела към тези води.

Грей вдигна бинокъла и го насочи към целта. От три километра разстояние остров Икикауо приличаше на покрита с гора гърбина, издигаща се от вълните. Няколко светлинки примигваха на западната му страна и отбелязваха местоположението на изоставените сгради на Бреговата охрана. До тях имаше малка писта от натрошен корал.

По-рано, докато катамаранът приближаваше острова, на пистата се беше приземил малък самолет.

„Което със сигурност означава, че някой си е у дома“.

Наясно с това, те продължиха да се преструват на туристи, излезли да ловят риба. Държаха се на разстояние от острова. Палу и двамата му братовчеди, които бяха по-ниски и закръглени версии на пожарникаря, бяха нагласили въдици по дължината на лодката и се преструваха на отдадени на нощния риболов.

Останалите се криеха в малката каюта под палубата. Планът беше да изчакат луната да залезе, да се спуснат във водата с водолазни костюми и да доплуват до брега. Трябваше им доказателство, че островът е послужил като предмостие за атаката, и трябваше да се опитат да разберат кой стои зад нея.

„Трудна задача… особено на вражеска територия“.

Грей свали бинокъла и се обърна към сателитната карта, закачена на една дъска при кормилото на катамарана. Островът с площ четиристотин хектара беше всъщност атол с почти кръгла форма, ограден от всички страни от рифове. Но най-необичайната му черта беше продълговатото езеро в средата му, заобиколено от ниски хълмове, покрити с гъста джунгла. Според старите записи на Бреговата охрана езерото беше дълбоко почти трийсет метра и много солено, което означаваше, че вероятно е свързано с океана.

Шляпане на боси крака го накара да се обърне.

Палу се качи от задната палуба при Грей в малката рубка. Едрият хаваец явно беше забелязал накъде гледа Грей и посочи картата.

— Затова наричаме острова Икикауо. Означава Малкото яйце. Той почука с пръст езерото. — Ето го.

— Ясно.

— Наричаме го така и заради живота, който се излюпва от него. Сипки, патици, чайки, албатроси. А и водата тук… само загребваш с кепчето и винаги хващаш риба. — Той се ухили. — Е, може и да не е чак толкова лесно, но горе-долу.

Грей подозираше, че Палу казва това като поредното напомняне за всичко, което беше изложено на риск. Пожарникарят се загледа замислено и тъжно към морето.

— Според нашите митове — промърмори той — братът на Пеле Кане Милохаи пази тези острови. — Той погледна Грей. — Но понякога дори боговете се нуждаят от малко помощ.

— Ще направим всичко по силите си — обеща Грей.

— Знам, знам. — Палу отново насочи вниманието си към картата. — Но това място е заплашено отдавна. Всички тези острови. — Той направи жест, обгръщащ родината му, после посочи на югоизток. — Намират се на ръба на Голямото тихоокеанско боклучено петно.

Грей се загледа към морето. Беше чел за галактиката боклук, образувала се в недалечния водовъртеж от течения, известен като Тихоокеанската спирала. С площ, надминаваща два пъти тази на Тексас, петното се състоеше от милиони малки острови от боклук насред супа от плаваща гума, разлагаща се пластмаса, стари рибарски мрежи и други отпадъци.

Палу поклати глава.

— То бавно отравя земите ни. Морето изхвърля все повече боклуци по плажовете. Затрива птици, убива морски костенурки. И никой не обръща внимание. — Той сви рамене. — Монументът Папаханаумокуакеа помага, но това не е достатъчно.

Грей разпозна името на защитения морски резерват около Северозападните Хавайски острови.

Палу кимна към картата.

— За съжаление това островче, Икикауо, се намира извън резервата, както и много други.

Грей кимна.

— Вероятно затова онази корпорация е успяла да го наеме. Извън юрисдикцията на Службата за опазване на рибата и дивите животни могат да правят на това място каквото си поискат.

— Може би, но островът си остава важен за моя народ. — Палу посочи с палец към братовчедите си. — Макайо и Туа казват, че от източната страна на острова има пещерни убежища със стари петроглифи и дори развалини на хайау, древен хавайски храм.

Грей ценеше културното наследство на хаваеца, но Палу споделяше всичко това поради друга причина.

Той показа на картата източния бряг на атола.

— На онези канапапики може и да не им се налага да се безпокоят от Службата по рибата и животните, но не би трябвало да навлизат там. — Той погледна многозначително Грей. — Което означава, че там не би трябвало да има никого.

„Аха…“

Грей най-сетне го разбра.

— Искаш да кажеш, че трябва да се насочим натам, докато плуваме към брега.

Усмивката на Палу се появи отново.

— И ще ги спипаме със смъкнати гащи. — Той плесна Грей по задника. — И ще им наритаме добре околе.

Грей разтърка собствения си задник и погледна към луната.

Беше почти залязла.

„Време е да се размърдаме“.

Той тръгна към каютата.

— Да кажем на останалите.

 

 

00:12

Сейчан се преструваше, че спи на тясното легло.

В другия край на каютата Ковалски хъркаше така, сякаш някой го души. Звукът беше толкова силен, че тя едва чуваше какво си шепнат Кен и Аико на малката маса в кухненския бокс. Не че се опитваше да ги подслушва.

Вместо това беше сложила длан върху плоския си корем.

Опитваше се да прецени какво се случва в нея. Затвореше ли очи, веднага си представяше микроскопичните ларви, които дълбаят в нея като червеи в гнила ябълка. Нищо не показваше, че са там, определено нямаше никаква болка. Според професора това скоро щеше да се промени.

Дланта й търсеше признаци за друг живот в нея.

„Откога те има?“

По пътя насам Грей се беше опитал да я разпита за бременността, но тя отвръщаше кратко и с неохота.

„Може би от шест седмици“.

Представи си бебето на тази възраст. Според прочетеното то беше голямо горе-долу колкото семка на нар. Вече би трябвало да има пулс — прекалено слаб, за да се чуе със стетоскоп, макар че ултразвукът можеше да го долови. Точно сега мозъкът му би трябвало да се разделя на две полукълба и да започва да излъчва електрически импулси.

„Защо не ми каза?“

Сейчан разбираше наранения поглед на Грей, когато й зададе този въпрос. Само беше поклатила глава.

Тя самата не знаеше — или може би се страхуваше от отговора и избягваше да се замисля прекалено много върху него.

Грей бе опитал с друг въпрос.

„Искаш ли да задържиш…?“

Тя го беше прекъснала с изпепеляващ поглед и остър отговор.

„Точно в момента няма никакво значение какво искам“.

И това беше най-близкото до истината, което беше склонна да признае. Възможността за решение можеше да й бъде отнета във всеки момент — и може би вече й беше отнета. Как можеше да е сигурна след всичко, което й се бе струпало през последния ден?

По-добре беше да не храни надежди.

И дори да не взема решения, изискващи надежда.

Вместо това се придържаше към едно твърдо убеждение. Ръката й се сви в юмрук върху корема й.

Надеждата нямаше да спаси детето й.

По-добрият път напред беше онзи, който познаваше добре.

Отмъщение.

Ако имаше надежда да се излекува от заразата, да спаси себе си и бебето, тя нямаше да спре, докато начинът не бъде намерен и извършилите атаката не бъдат заловени или убити.

„За предпочитане второто“.

Мисълта накара пръстите й да се отпуснат. Тя поглади корема си, сякаш за да успокои онова, което спеше в нея.

„Моето бебе…“

Вратата на каютата се отвори. Не й беше нужно да поглежда, за да разбере кой е влязъл. Разпозна дишането му, миризмата му. Ръката й се спря под пъпа и за един съвсем кратък момент тя си позволи да изпита надежда.

„Нашето бебе…“

 

 

00:32

Грей скочи заднешком през парапета на десния борд. Той беше последният и остави тежката екипировка да го повлече надолу. За да прикрият потеглянето си, бяха скочили от страната на катамарана, която не беше обърната към острова.

Когато водолазният компютър на китката му отбеляза шест метра, Грей нагласи компенсатора за дълбочина. Докато се рееше между повърхността и дъното, включи системата DVS-110 за нощно виждане на маската си. На Мауи осигуряването на цялото необходимо оборудване за мисията беше координирано от Пейнтър. Водолазната екипировка бе изпратена от станцията на Бреговата охрана на Уайлуку и натоварена на корпоративния самолет. Всичко ги очакваше, включително оръжията и взривните материали.

Грей се огледа. Останалите петима членове на екипа бяха увиснали като неясни силуети в мрака. Той им даде сигнал, като включи ултравиолетовото фенерче и го насочи на запад към острова. Всички му отговориха с вдигнати палци.

Лично той предпочиташе да плува на тъмно, но поради цивилните реши, че използването на ултравиолетово фенерче е приемлив риск. Докато потегляше, погледна наляво и надясно, за да се увери, че Кен и Аико не са се паникьосали. За тази мисия екипът можеше да има нужда от познанията на професора по ентомология, а агентката категорично беше отказала да я оставят на борда и настоя, че е най-подходяща за събиране на уличаващи доказателства, които да задоволят японските власти.

Грей се беше съгласил с неохота. Времето беше твърде малко, за да проявява предпазливост. От Грей, Сейчан и Ковалски зависеше да защитават двамата, а Палу беше поел ролята на водач на групата. Хаваецът беше единственият от всички, който бе стъпвал на Икикауо.

Щом се увери, че са готови за тръгване, Грей посегна към закрепения на гърдите му „Скуба Джет“. Системата с форма на торпедо беше голяма колкото подлакътницата му, но бе достатъчно мощна, за да го задвижи устремно напред.

Увери се, че останалите са последвали примера му, и включи двигателя. Потегли бавно, докато другите се подредят като боен отряд, след което увеличи мощността и се понесе с десетина километра в час напред. При тази скорост би трябвало да изминат трите километра до брега за около двайсет минути.

Междувременно братовчедите на Палу щяха бавно да отдалечат катамарана, преструвайки се, че си отиват, за да не събуждат подозрения.

Докато се носеше към острова, Грей държеше под око останалите, което бе трудно поради гледката долу. Ултравиолетовият лъч превръщаше рифовете наоколо в електрически калейдоскоп от флуоресцентни цветове. Сякаш всичко в морето изведнъж беше развило собствена биолуминесценция. Корали светеха в нюанси на аквамарин и червено. Анемонии полюшваха жълти и светлозелени пипала. Алени нишки минаваха по черните гърбове на морските таралежи. Недалеч се промъкна омар, светнал ярко като лампа, а отпред една манта се плъзна по края на светлината, оставяйки след себе си блещукаща диря, преди да изчезне в сумрака.

Въпреки цялата тази красота Грей продължи напред.

От време на време се появяваха други признаци, неестествени неща за това място — котва, наполовина скрита от корали, нов риф, образувал се от скелетните останки на самолет от времето на Втората световна война, дори дулото на старо оръдие, стърчащо от пясъка. Всички те бяха призрачни напомняния за ожесточената битка при Мидуей, водена по тези острови след Пърл Харбър.

Постепенно тези знаци останаха назад и се стопиха в мрака. Изчезнаха дори кораловите хълмчета, за да се сменят с пясък. Скоро дъното започна да се издига под него и го принуди да излезе по-близо до повърхността.

Бяха стигнали плитчините около острова.

Грей изключи фенерчето и двигателя. Яркият свят около него изчезна, за да се смени с еднообразните нюанси на сивото. Докато плуваше напред, той използва компаса и джипиеса, за да се ориентира през последния отрязък от пътя до точните координати на брега. Даде знак на другите да останат под вода, а самият той се подаде на повърхността и огледа рушащата се каменна стена отвъд тесния плаж.

По-тъмна сянка бележеше една от пещерите, за които му бе казал Палу — там предците му намирали убежище, докато ловели риба и други животни на тези отдалечени острови.

Появата му не вдигна тревога и той даде знак на останалите да го последват към брега. Всички излязоха от водата, свалиха бутилките и жилетките и оставиха екипировката на малка купчина в сенките на пещерата. Останаха по водолазни костюми. Черният им цвят щеше да ги маскира по-добре.

— Беше изумително — задъхано каза Кен, който още се взираше в морето.

— А сега започва уморителното — каза Грей. — Старата станция на Бреговата охрана се намира на километър и половина на запад. Трябва да приемем, че наблюдават близкия бряг и района около нея. Най-добрият ни подход е да замъкнем екипировката си до съседните хълмове и да стигнем до източния край на езерото.

— Наричаме го Маке Луаваи — прошепна Палу, който стоеше с гръб към групата. — Означава Смъртоносния кладенец.

— Това не ми звучи добре — промърмори Ковалски.

Палу сви рамене.

— Означава просто, че водата е много солена. Не става за пиене.

Хаваецът стоеше в края на пещерата. Малко преди това с разрешението на Грей беше светнал със запалката си, като прикриваше пламъчето с длан. Меката светлина освети петроглифи по стената. В камъка бяха издълбани схематични фигурки с триъгълни тела. Някои седяха в груби силуети на кану, а други тичаха с харпуни в ръце. Между тях имаше пръснати концентрични окръжности и изображения на риби и морски костенурки.

Раменете на Палу бяха отпуснати тъжно.

Ковалски застана до едрия мъж и внезапно посочи с пръст един петроглиф и възкликна гордо:

— Вижте, кит!

— Коола, приятелю — каза Палу и се усмихна, отърсвайки се от меланхолията си. — Така го наричаме ние. Прояви уважение. Той е аумакула на рода ми, нашето лично божество. — Изду гърди и се тупна по тях. — Може би защото всички ние кейкиканеаре сме толкова големи.

Ковалски се обърна, чукна главата си в тавана и потърка удареното.

— Май няма да е зле и аз да обявя кола за лично божество.

— Коола, приятелю — поправи го Палу.

— Да де. Кола.

— Горе-долу, приятелю.

Грей им направи знак да се приближат и представи окончателния план.

— Щом стигнем езерото, отново продължаваме под вода. Само че този път съвсем на тъмно.

Погледна към Кен и Аико, за да се увери, че не са се смутили.

Двамата кимнаха, макар че Кен изглеждаше притеснен.

„Не мога да го виня“.

— Да се надяваме, че ще успеем да приближим достатъчно, за да разберем какво става тук.

Сейчан се изправи до него — и изведнъж се намръщи и се хвана за левия хълбок.

Той веднага хвана лакътя й.

— Добре ли си?

— Просто ми се схвана мускул. Нищо особено.

Разтревожен, Грей погледна към Кен, който изглеждаше още по-уплашен.

Първи инстар

Кремавата ларва се заравяше слепешком в мускула. Десетте й сегмента бяха покрити с шипове, които й позволяваха да се забива като тирбушон през сухожилия и тлъстини. Не бързаше и пируваше с кръв и тъкан. Мускулните контракции в гърлото изхвърляха навън остри хитинови челюсти. Тя отхапваше парче и го поглъщаше в търбуха си, който вече бе пълен.

Само часове след излюпването си — наред с няколкото други — тя вече беше пораснала десетократно. Вече достигаше половин милиметър. Сетивните мрежи по еластичната й кожа реагираха на бързия растеж. Хормони потекоха през тялото й. Под старата кожа започна да се образува нова в подготовка за предстоящото преобразяване — което щеше да й позволи отново да се уголеми десетократно.

Но първо се нуждаеше от повече храна — захар за енергията, нужна й да се задълбае по-дълбоко, протеини за растеж, мазнина за резерва за онова, което следваше.

Гладът й бе неутолим и бездънен.

Докато се заравяше по-дълбоко, шиповете й разкъсаха капиляр. Кръвта оплиска сегментите й. Отворите по тялото й поглъщаха кислород от хемоглобина. Заредена, тя продължи навътре — сляпа, но не и безчувствена.

По пътя си оставяше капчици, диря от химикали.

Някои от тях съдържаха антимикробни вещества, които трябваше да предпазят пътя й от инфектиране.

Храната трябва да остане жива.

Същите тези капчици пращаха и биохимични сигнали в кръвта на приемника. Ларвата използваше мрежата кръвоносни съдове на тялото, за да предава информация на другите като нея, като по този начин координираха преобразяването си и определяха териториите си.

Но най-важната роля на тази комуникация бе да ги предупреждава за местата, до които да не се доближават.

Нервите в старата кожа, която скоро щеше да бъде сменена, реагираха на звука, на тежкото туптене на мускула, който поддържаше приемника жив. Настоятелен и постоянен, той отекваше през тъканите.

Четирите хиляди ларви отговаряха на хилядолетния инстинкт да странят от източника му, да не се хранят от онзи звучен извор.

Храната трябва да остане жива.

Ларвата реагира и се отклони от туптящото сърце. Докато продължаваше все по-навътре, някои от сегментите й допряха тънък нерв. Електрическият контакт сви мускулите от тази страна. Ларвата се изви и се отдалечи от заряда. В същото време тялото й непрекъснато реагираше на подобна стимулация, но много по-голяма.

Огромни вълни електрически потенциал премина през приемника от горе на долу.

Ларвите знаеха да странят от източника му поради съвсем простата причина.

Храната трябва да остане жива.

Пътят й бе начертан и тя продължи да се заравя все по-дълбоко.

После, когато шиповете разкъсаха друг капиляр, се появи ново биохимично предупреждение. Други ларви бяха доловили ново мускулно туптене в приемника, различно от силното. Същото място беше обвито и от малки вълни неврологична активност.

Ларвата, подобно на всички останали, се подчини на новия сигнал и се отдалечи от района, водена от хилядолетните инструкции на генетичния си код.

Целта й бе проста и древна, управлявана от рудиментарни императиви.

Яж и расти…

Заедно с…

Храната трябва да остане жива.

Но последната инструкция беше само временна.