Джеймс Ролинс
Короната на демона (44)

38.

9 май, 16:18

Токио, Япония

Два часа след като се спасиха от унищожаването на Ледения замък, Грей крачеше нервно в една конферентна зала в Агенцията за разследване и обществена сигурност. Централата й се намираше в центъра на Токио, в Чиода, еквивалент на Националната алея във Вашингтон. През прозореца се откриваше изглед към императорския дворец. В същия квартал се намираха Върховният съд и официалната резиденция на министър-председателя на страната.

Грей чакаше видеоконференция с Пейнтър Кроу. Вече беше направил пълен доклад за случилото се пред директора. И после дойде внезапното искане за нова връзка. Опасяваше се, че ще чуе най-лошите новини. Преди да го извикат беше работил с Аико и човек от вътрешния й кръг. Малко след пристигането им в Токио Валя беше изпълнила обещанието си и бе пратила кода за отварянето на флашката. Аико беше пратила отряд да отцепи склада и бяха открили огромен запас от пестицида, разработван от „Феникусу“.

Товар с тези варели — както и ескадрила японски танкери, които да разпръснат пестицида — вече пътуваше за Хаваите. Химикалът щеше да унищожи възрастната популация на осите, но не обещаваше никакво облекчение за онези, които вече бяха заразени — били те хора, животни или насекоми.

Аико беше превела и някои изследвания и токсикологични доклади на корпорацията, намерени сред документите, до които се бяха добрали. Според документите пестицидът беше силно канцерогенен и отровен за широк спектър други членестоноги. Използването му щеше да предизвика пълна катастрофа в деликатната екосистема на острова. Но най-лошото бе, че Хаваите щяха да останат завинаги заразени и трябваше да се наблюдават постоянно и третирането да се повтаря след появата на всяко следващо поколение зрели оси.

„Може би ще е по-добре направо да пуснем бомбата“ — мрачно си помисли Грей.

И той не беше единственият на това мнение.

Аико беше споделила поверителна комуникация между американските военни и различни разузнавателни агенции. Пестицидът беше като пословичния пръст, запушващ дупката, но заплахата от разпространението на заразата си оставаше. Рискът оставаше прекалено висок за много страни.

А после дойде внезапното обаждане на Пейнтър.

Грей погледна останалите в помещението. Директорът беше помолил да присъстват професор Мацуи, Сейчан и Палу. Хаваецът още изглеждаше шокиран, след като бе научил какво мрачно бъдеще очаква родината му. Сейчан се държеше стоически, но ако се съдеше по очите и стиснатите й устни, знаеше, че й остават най-много часове, преди болката да се върне десетократно по-силна с началото на третия инстар, който щеше да разкъса тялото й. Кен непрекъснато поглеждаше към нея, сякаш се опитваше да открие във всяко трепване и вдишване някакъв признак за предстоящия край.

Накрая големият екран на стената оживя и привлече вниманието на всички. Грей се вцепени, изненадан. Беше очаквал да види лицето на директора. Вместо това кристалната картина показваше стройна фигура, облегната на нещо като маса в малка лаборатория.

— Кат? — Грей пристъпи към екрана. — Къде си? Какво става?

— В Краков съм, в един музей на кехлибара. Пейнтър уреди връзката, защото е спешно.

— Защо?

— Открихме нещо. Нещо, в което няма никаква логика и което е извън нашата компетентност. Единственият, който би могъл да помогне… ами, убих го. Така че се надявах, че професор Мацуи ще може да хвърли известна светлина върху проблема.

Грей сбърчи чело.

— Какво сте открили?

Кат бързо разказа какво се беше случило в Полша — за солната мина, огромния депозит кехлибар и блока с уникалния екземпляр в него.

— Ще ви покажа. — Тя махна на оператора. — Монк, доближи камерата до масата.

Картината се разлюля, вдигна се и после се спусна към широката маса, върху която лежеше огромен куб сияещ кехлибар, осветен от много ъгли, за да разкрие скритото вътре.

Някакъв стол падна с трясък зад Грей.

— Боже мой… — Кен се втурна покрай масата към екрана. Наведе се напред и вдигна ръце, сякаш искаше да грабне предмета. — Това е праисторическа какавида. Уловена в момента на излюпването си.

Кат отново се появи в края на екрана.

— Професор Мацуи, възможно ли е това да е раждането на царица одокуро?

— Какво? Не. Няма… — Той отново пристъпи напред. — Чакайте малко.

Загледа се отново в образа, след което помоли Монк да покаже находката от различни ъгли и да сменят местата на светлините.

— Кен — подкани го Грей. Искаше ученият по-скоро да стигне до някакво заключение. — Царица ли е, или не?

Кен облиза устни.

— Да… — каза приглушено. — Да, трябва да е. — Замълча за момент. — Кажете ми отново по-подробно какво сте видели. За състоянието на мъртвите оси.

Кат повтори разказа си, като в същото време отговаряше и на въпросите му.

— Сам си мислеше, че кървят — завърши тя. — Или че поне нещо изтича от телата им.

— Разтворени отвътре — промърмори Кен.

Кат го чу.

— Нещо от този род.

Кен отстъпи назад и седна тежко на един стол.

— Грешах. През цялото време съм грешал.

— За това, че одокуро нямат царица ли? — попита Грей.

Той кимна.

— Това със сигурност, но подозирам, че подобна царица никога не би се появила в лабораторни условия. А само при установен рояк, намиращ се в естествена среда.

— Но защо? — попита Кат. — Какво означава това?

Кен я погледна.

— Означава, че съм грешал и за проучванията на екип Гама. Те са разполагали с отговора от самото начало. Имали са ключалката, но не и ключа.

— Какви ги говориш? — попита Грей. — Проучвания на какъв екип?

— Една от научните групи на „Феникусу“ проучваше серия гени за липсващ белтък, който наричаха призрачен пептид. Наричаха го „призрачен“, защото бяха намерили гените, но не и протеина, който кодират те. Анализът на секвенцията предполагаше, че той е силен биолитичен агент, способен да разтвори тъканите на жертвата.

Кат погледна блока кехлибар.

— Отвътре навън.

Кен кимна.

— Аз си помислих, че е част от стар код, наследен отпадък от времето, когато одокуро са убивали приемниците си. Сметнах, че след като са се развили повече и са изоставили това поведение, осите са престанали да използват токсичния пептид, като са го изолирали с епигенетични маркери. Мислех си, че екип Гама си губи времето, че и след един милион години няма да намерят ключа за тази ключалка.

— А сега? — попита Грей.

Кен сви рамене.

— Поне се оказах прав в едно отношение. Ключът е всъщност на двеста милиона години. — Той посочи царицата. — Тя е ключът.

— В какъв смисъл? — Кат отново погледна блока. — За какво говорите?

— Трябваше да го видя или най-малкото да заподозра нещо такова. — Кен поклати глава. — Усещах, че пропускам нещо. И се оказа, че съм забравил едно основно поведение на ципокрилите, били те оси или пчели.

— Какво поведение? — попита Грей.

— При социалните оси царицата е единствената, която оцелява през зимата. Гнездото на рояка умира през студения сезон. Единствено тя хибернира и изчаква, докато топлината не я събуди отново. Вече оплодена, тя започва да възражда кошера.

Грей си спомни, че Кен беше обяснил това поведение в къщичката в Хана, когато им разкри истинския ужас, който представлява този вид.

Кен отново стана и приближи екрана.

— Затова никой досега не е виждал подобна царица. Тя се появява само когато условията са сурови, когато колонията е застрашена. Тя е средството на колонията за преместване в нов дом. — Той се обърна към Грей и останалите. — Но само след като се погрижи преди това да заличи старата колония. Ако зимата не го направи, тя поема нещата в свои ръце.

— Как? — попита Кат.

— Още не съм сигурен, но подозирам, че отделя някакъв силен феромон. Не споменахте ли, че кехлибарът около извадения блок е бил по-тъмен от останалия? Дори в блока виждам, че районът около царицата е с няколко нюанса по-плътен.

Грей го разбра.

— Смяташ, че потъмняването на кехлибара се дължи на вещество, което е отделила.

— Вещество, което според мен е ключът, който задейства гените на призрачния пептид. При наличието на ключа гените ще започнат да произвеждат този биолитичен протеин. Преди си мислех, че той е бил използван като оръжие срещу други жертви. — Кен поклати глава. — А вместо това се оказва самоубийствено хапче за този вид. Изложени на това вещество, всички въплъщения на одокуро, които носят тази секвенция гени, умират.

— И всички ли оси носят тези гени? — попита Кат.

Кен я игнорира и се обърна към Сейчан.

— Дори ларвите им.

Грей изпита лек прилив надежда. Много лек обаче.

На екрана Кат се обърна към някого извън обектива.

— Доктор Сласки, доколкото си спомням, вашата лаборатория е една от двете в Полша, оборудвани с модерен масспектрометър за анализ на автентичността на кехлибарени артефакти.

— Точно така. Можем да преценим качеството, да анализираме включения и дори да датираме образци.

— Значи ако вземете проба от замърсения кехлибар, ще можете да определите какъв е химикалът в него?

— При достатъчно време и ресурси, със сигурност.

— Мога да ви осигуря всички ресурси, за които си помислите, но време… това е нещо, което не мога да ви дам.

Човекът извън кадър явно я разбра.

— В такъв случай ще направя всичко по силите си. Грей се обърна и видя, че Сейчан е застанала до него.

Тя хвана ръката му.

„Майната му“.

Той стисна пръстите й и с цялото си сърце си позволи да изпита надежда.

За нея, за себе си, за нероденото им дете.

 

 

20:37

— Това е — обяви Кен и поклати глава, загледан в диаграмата на молекулата на екрана на лаптопа.

„Разбира се, че това е съединението“.

Още бяха в конферентната зала. Никой не си беше тръгнал. Всички се скупчиха около лаптопа. На стената връзката с Полша продължаваше да е включена. Лабораторията в Краков беше пълна с всякакви експерти, извикани от Кат — молекулярни биолози, генетици, органични химици. Имаше също и ново оборудване.

Въпреки това сериозният като гробар д-р Сласки дирижираше хаоса с желязна ръка — докато четири часа по-късно групата най-сетне изтръгна отговора от кехлибара.

— Сигурен ли си, че това е съединението? — попита Грей. — А не някакво друго включение?

— Сигурен съм.

— На какво основание? — упорстваше Грей, тревогата му си личеше.

— На това, че разпознавам органичната му съставка. Това е дериват на деветкетодвудеценоична киселина. — Кен забеляза обърканата физиономия на Грей и обясни: — Известна е също като субстанцията на царицата.

Грей погледна създанието в светещия кехлибар.

— Така че да, съвсем съм сигурен — с уморена усмивка каза Кен. — Съединението много прилична на ароматния кетон, отделян от цариците на пчелите. Много други видове ципокрили също отделят някакъв вариант на същия феромон.

— Как действа той на пчелите?

— Когато отлита, за да създаде свой рояк, новата царица разпръсква веществото над стария кошер и стерилизира всички работнички, които остават в него.

— Защо?

— Така царицата гарантира запазването на своето генетично наследство, като го заличава след себе си. — Кен кимна към екрана. — Онова, което прави царицата одокуро, не е много по-различно. Но тъй като този вид има множество подцарици, способни да снасят яйца — като голямата оса, атакувала Сейчан, — се използва по-агресивна тактика, един вид ядрена опция. Когато роякът бъде застрашен, тя заличава генетичната дъска и продължава нататък, за да даде начало на следващото поколение въз основа на собствените си гени. — Кен сви рамене. — Изглежда безсърдечно, но от еволюционна гледна точка е напълно оправдано. Когато средата е заплашена, най-добрият шанс за един вид е негов представител да си събере багажа, да заличи всички следи от съществуването си и да се премести в по-добри условия с нов генетичен набор. Безброй хилядолетия някаква версия на тази стратегия е работила за какви ли не оси, чиито рояци измират всяка зима. Или в случая с пчелите, те проправят пътя на новото генетично наследство чрез стерилизация.

— И този феромон? Ще бъде ли ефективен като лекарство?

— При това изключително ефективен. Съединението не само че би трябвало да е безопасно, но и насочено конкретно към одокуро. Не би трябвало да навреди на нито един друг вид. Освен това ароматната природа на кетона ще привлече рояка към феромона. Досущ както пламъкът привлича нощните пеперуди. А най-хубавото е, че всяка лаборатория би могла лесно да произвежда огромни количества от съединението. Разпръсне ли се то във водата, тревата и пръстта, всяко заразено създание, което пие, яде или се заравя, ще поеме съединението в организма си и то ще унищожи ларвите.

— Ами хората? — Грей се пресегна и отново хвана ръката на Сейчан.

Кен забеляза, че очите й блестят, сякаш всеки момент ще се напълнят със сълзи — не от връщащата се болка, а от агонията на надеждата.

— Ние не сме по-различни от всички останали организми — увери ги той. — Обзалагам се, че проста венозна или мускулна инжекция ще е достатъчна. Макар че бих препоръчал за всеки случай повтаряне на процедурата през следващите няколко дни.

Грей си пое облекчено дъх.

— Значи това е лекарството.

Палу сграбчи Кен за рамото. Усмивката на хаваеца показваше, че разбира какво означава това за родните му острови.

— Приятелю, това не е просто лекарство. А шибаното ни спасение.

Кен му се ухили.

„Няма да чуеш възражения от мен“.