Джеймс Ролинс
Короната на демона (43)

37.

9 май, 06:18

Величка, Полша

Елена клекна до гигантския блок кехлибар. Фенерчето на Сам все още лежеше върху него и го караше да сияе.

— Какво е това? — попита тя, докато се взираше в блока.

Сам обиколи групата, сякаш търсеше физическо решение на загадката.

— Какавида — каза след малко. — Пашкул.

Това беше ясно на Елена. В блока беше запазена голяма плътно изплетена маса, която очевидно беше някакъв пашкул. Кехлибарът около него беше по-тъмен и го обгръщаше като ореол, сякаш се опитваше да скрие ужаса вътре.

Някакво създание с размерите на малко куче сякаш се мъчеше да излезе през една разкъсана част на пашкула. На приведената му глава имаше дълги навити антени. Огромни очи на черни фасети се взираха в събралата се група. Влажните на вид криле с дълги жилки си оставаха завинаги прибрани над извития гръб. Два членести предни крака стърчаха от пашкула.

Елена си представи как създанието се е мъчело да излезе от пашкула, преди смолата на някакъв праисторически бор да го улови завинаги.

Очевидно беше изгубило битката.

Кат кимна към чудовищното същество.

— Сам, мисля, че Елена питаше какво излиза от пашкула.

Той ги погледна, сякаш отговорът би трябвало да е очевиден.

— Това несъмнено е одокуро. Погледнете характерната шарка на корема. Черно и червено. Дори челюстите, които са уникални като пръстови отпечатъци в света на насекомите, го бележат като представител на вида. Генетичен анализ би го потвърдил, но лично аз вече съм сигурен.

Монк потърка четината по брадичката си с пластмасовата си протеза.

— Четох досието на професор Мацуи за одокуро. В него не се споменава нищо подобно.

— Защото това въплъщение никога не се е появявало в лабораторията му.

— Но какво е това? — отново попита Елена.

Сам я погледна извинително.

— Простете. Мисля, че това пред нас е невижданата досега царица на одокуро.

— Чакай малко. — Монк се намръщи. — Професор Мацуи твърди, че одокуро нямат царица.

— Не и такава, за която да е знаел. Той вече е определил, че одокуро са преходен вид между древните оси единаци и техните по-социални потомци, които са се научили да образуват рояци и са развили работници, изпълняващи различни цели.

— Но професор Мацуи смята, че размножаването на одокуро се основава на поведението на по-старите оси единаци. Че видът се размножава благодарение на група снасящи женски, а не на една царица.

— Но явно греши — рече Кат.

— Може би не съвсем. — Сам продължи да обикаля кехлибарения блок и да оглежда създанието от всеки ъгъл. — Професор Мацуи е прав, че видът наистина има общи характеристики както с единаците, така и със социалните оси. Просто никога не му е хрумвало, че съществува версия на царица на рояка. Може би подобно създание се появява само в естествена среда, а не в лаборатория.

— Но защо? — не разбираше Елена. — Каква би могла да е ролята й в рояка?

— Не знам, но сто на сто е важна. Може би това е отговорът на всичко.

Елена подозираше същото. Тя се изправи — не я свърташе на едно място. Коленете й запротестираха и тя едва не изгуби равновесие.

Сам обаче тутакси се озова до нея, хвана я за ръката и я подкрепи.

Тя се обърна към него.

— Благодаря за…

Той я дръпна пред себе си, като я стресна с рязкото движение. Задържа я през кръста и опря във врата й студеното дуло на пистолет.

— Никой да не мърда.

Наклони глава и заговори бързо на японски.

Зад тях блеснаха светлини. Тъмни сенки нахлуха в залата. Тежки обувки затрополиха по камък. Тънки червени лъчи пронизаха мрака — лазери, монтирани на автомати. Алените копия затанцуваха и бързо се спряха върху зашеметената група, стояща до блока от кехлибар.

— На колене — нареди Сам. — Ръцете на тила.

Елена зяпна новопоявилия се отряд, после погледна останалите. Един по един те се отпуснаха на колене, вдигнаха ръце и ги сложиха на тила си.

Кат остана последна и изгледа убийствено Сам.

После също бавно коленичи на каменния под.

 

 

06:22

— Защо? — попита Кат, след като й отнеха оръжието.

„Ще науча поне това“.

Вече се беше сетила, че седемчленната щурмова група е чакала скрита сред богомолците на полунощната литургия, изпратена предварително от предателя, докато групата им беше преглеждала старите карти в историческия музей. Ако се съдеше по начина, по който бе наклонил глава и бе повикал отряда, Сам явно разполагаше с модерна радиостанция, скрита дълбоко в канала на дясното му ухо и позволяваща както да поддържа връзка, така и да бъде следен.

— Защо ли? — повтори Сам, обърна се и тръгна към нея между хората си. След като отрядът ги държеше на мушка, той бе бутнал Елена напред при останалите. — Наричам го отплата. Срещу правителство, готово да отнеме наследството на един работлив американец. Покрай данък наследство и купищата данъци върху собствеността ранчото, притежавано от семейството ми в Монтана четири поколения наред, ще бъде поставено под възбрана от банка — банка, която по време на кризата беше спасена с моите пари като данъкоплатец. Какво дължа на такова правителство?

Двама от хората му вдигнаха блока кехлибар. Изглеждаше, че за подобно нещо е необходима огромна сила, но после Кат си спомни колко ниска е плътността на кехлибара. Двамата помъкнаха блока през залата с очевидното намерение да го изнесат.

Тя се загледа намръщено след тях.

Очевидно мъртвият миньор на пода не беше единственият крадец тук.

Сам забеляза накъде се е загледала.

— „Феникусу“ ми се обадиха след като Мацуи ми прати имейла за откритието си в Бразилия. Те вече го наблюдаваха. Много малко неща избягват вниманието и дългата ръка на Такаши Ито. Той уреди всичките ми дългове само срещу обещанието да държа корпорацията в течение за евентуален напредък в работата на Мацуи. — Сам сви рамене. — После ме потърсихте вие и предложението стана много по-изгодно.

Кат кимна към кехлибарения блок.

— И какво се надяваш да постигнеш с всичко това?

— Като се има предвид какво е планирал Такаши Ито, достатъчна отплата ще ми бъде да запазя благоразположението му.

— Какво е планирал?

Сам се разсмя и заотстъпва след двамата мъже с блока.

— Повярвайте ми, ще бъдете благодарни за бързата смърт. — Обърна се към един от другите петима и заговори бързо на японски. Очевидно владееше отлично езика — също като Кат. — Щом излезем, застреляйте ги и взривете входа на излизане. Не искаме телата им да бъдат открити прекалено рано. Не че ще има някакво значение в близко бъдеще.

Водачът на щурмовата група кимна.

— Хай.

Кат се наруга, че не е проучила по-обстойно ентомолога, преди да го включи в мисията. В бързината, притисната от липсата на време, се бе доверила твърде много на учения от Националната зоологическа градина, която беше част от Смитсъновия институт.

Гледаше как Сам излиза с двамата, които носеха блока. Когато светлините им осветиха водещата навън рампа, Кат забеляза тялото, проснато в подножието й.

„Пьотър…“

Боеше се, че същата участ е сполетяла Герик и Антон на брега на езерото.

Погледна към Клара, която също бе видяла тялото на брат си. Младата жена трепереше, очите й бяха пълни със сълзи. Обикновено киселото лице на Сласки бе станало мораво от ярост. Елена изглеждаше зашеметена и шокирана както от ситуацията, така и от предателството. Кат знаеше, че библиотекарката беше започнала да си пада по лицемерния ентомолог.

Накрая погледът й се спря върху Монк.

И тя му кимна.

Сам може и да я беше заблудил по-рано, но преди малко неволно се беше издал покрай шока от откриването на царицата одокуро. „Професор Мацуи греши… Всички грешат“ — беше казал той. Изборът му на думи се беше сторил странен на Кат. Кои бяха тези „всички“? Сам беше контактувал единствено с Кен във връзка с осите.

Въпреки това не можеше да е сигурна, така че премълча с надеждата да разчита на експертното му мнение за откритието, преди да повдигне въпроса. Разбираше, че това невиждано досега въплъщение на вида трябва да е важно. Макар че погледнато сега, може би трябваше да прояви повече предпазливост. Не беше очаквала Сам така внезапно да сграбчи Елена.

„Не че нямам резервен план“.

 

 

06:34

Елена седеше на земята, подвила крака под себе си. Отчаянието и съжалението я бяха изпразнили. Ръцете й трепереха върху тила й. Искаше да свали едната и да докосне двата кръста на верижката на очилата си, да отправи последна молитва за дъщеря си и внучките си, да им пожелае дълъг и пълноценен живот.

Откри, че й е трудно да се съсредоточи върху тази последна молба към Бог — не и с петте автомата, насочени към групата. Видя как Кат кима едва забележимо на съпруга си, последен мълчалив израз на обичта и привързаността, които двамата бяха демонстрирали неведнъж през това пътуване. Знаеше, че имат две деца, и включи момичетата в молитвата си.

След като се спогледа с жена си, Монк се обърна към екзекуторите им, все така с ръце на тила. Елена примигна, осъзнала грешката си. На тила му имаше само една ръка. Пръстите й опипваха титановия накрайник на китката, към който обикновено беше закрепена протезата.

Която беше изчезнала.

Когато беше наредил на хората си да вземат оръжията на групата, в суматохата Сам бе забравил да ги предупреди за скритата заплаха. Елена подозираше също, че Кат нарочно беше задържала вниманието му върху себе си с въпросите, така че Монк да успее незабелязано да свали протезата си и да я пусне.

„Но къде и как…?“

И тогава забеляза движение зад краката на въоръжените мъже — блед пластмасов паяк, бягащ по пода от изгорен кехлибар.

Спомни си как в централата на „Сигма“ във Вашингтон Монк бе демонстрирал способността да контролира протезата дистанционно. Очевидно беше доста умел в това. Ръката танцуваше на върховете на пръстите и приближаваше зад редицата мъже.

Елена си спомни и случилото се в библиотеката в Талин.

Монк прошепна една-единствена дума:

— Бум.

При този сигнал Кат скочи към Елена, а Монк се метна към Сласки и Клара.

Експлозията я оглуши; яркият проблясък в почти пълния мрак я заслепи. Тя падна тежко настрани, закривана от Кат.

Експлозията още не беше заглъхнала, а Кат вече не беше върху нея.

Елена остана на пода, примигваше. Пред нея Кат се плъзна по камъка и грабна автомата на единия от мъжете, в чийто гръб зееше голяма димяща дупка. Без да се изправя, тя стреля почти от упор в следващия, който тъкмо се изправяше. Той рухна по гръб на земята.

Намиращият се най-далеч противник, който почти не беше засегнат от взрива, бе паднал на колене. Той вдигна оръжието си към Кат — и от гръдния му кош щръкна върхът на кирка. Тялото му политна напред и Елена видя стоящия зад него Монк, хванал вкаменената от солта дръжка на кирката на миньора.

Другите двама, които бяха най-близо до взрива, вече бяха мъртви.

Монк бързо взе два автомата и тикна единия на Сласки.

— Знаеш ли как се използва това?

Сласки отстъпи назад и поклати глава.

Елена вече се беше изправила и пристъпи напред. Взе оръжието, провери го набързо и кимна.

— Няма проблем. Отраснала съм в испанския квартал на Източен Лос Анджелис.

Монк се ухили.

— Библиотекарка с многостранни умения.

Кат остана хладнокръвна и сериозна.

— Последвайте ни, но останете близо до рампата.

— Какво ще правите? — попита Елена.

Кат кимна към съпруга си и отвърна:

— Ще работим.

 

 

06:39

Мината около тях стенеше. Земята трепереше под краката им. Чупливи сталактити от сол се откъсваха от тавана и се пръскаха на парчета. Експлозията очевидно беше дестабилизирала тази част на мината. Половината от мидената черупка се беше срутила в някакъв момент в миналото и сега другата половина се канеше да направи същото.

Кат спря в края на рампата, колкото да провери Пьотър. От тила на горкия млад мъж стърчеше дръжка на нож. Монк придърпа Клара настрани, за да й спести гледката.

Кат стисна зъби и се изправи.

— Добре, промяна на плана. Махаме се оттук, аз и Монк ще водим. Следвайте ни на няколко метра зад нас.

Не изчака потвърждение. Стисна здраво автомата и тръгна по прохода, по който бяха дошли. Наложи бързо темпо — Сам и хората му несъмнено бяха чули експлозията. Но дали щяха да си помислят, че другарите им са взривили входа на пещерата, както бе наредил Сам?

Нямаше как да знае, но не можеше и да позволи онзи предател да се измъкне с откраднатото съкровище. Ако отговорът наистина се намираше в онзи кехлибарен къс, трябваше да си го върнат.

Трусовете продължаваха и дори се засилваха. Взривът беше дал начало на ефекта на доминото — една част събаряше съседната, тя следващата и така нататък. Въздухът се изпълни с фини солни кристали, които блестяха като диаманти в лъчите на лампите им.

Земята внезапно се разлюля под Кат и я отхвърли към стената. Останалите също залитнаха, но поне останаха на крака. Зад тях се вдигна облак от дим и още солна прах.

Тунелът явно се беше срутил.

— По-бързо — викна Кат.

Продължиха почти на бегом. Кат усещаше, че наближават изхода — и тогава лъчът й освети нападали камъни, които блокираха прохода. Тунелът пред тях вече се беше срутил.

Монк спря до нея.

— И сега какво?

— Не… — Тя поклати глава, беше на ръба да се отчае.

Монк я прегърна през кръста.

— Напъни големия си мозък и ни изкарай оттук.

Кат се загледа в краката си — не в знак, че е победена, а заради водата, която течеше по пода. Потокът беше бърз и силен.

Погледна назад. По-ранният трус очевидно беше срутил тунела зад тях, но щом водата продължаваше да тече…

— Назад — каза тя. — Трябва да се върнем обратно.

Подкара всички назад по тунела.

След по-малко от минута стигнаха срутването. Вместо да блокират напълно прохода, камъните бяха разбили стената на съседния тунел. Водата под краката им изтичаше от него.

— Бързо, бързо, бързо — завика Кат.

Докато влизаха в съседния тунел, тя благодари на старите миньори за инженерните им способности.

Най-сетне стигнаха основата на мидената черупка. Кат излезе предпазливо, с насочен напред автомат — възможно беше Сам да е оставил някой от хората си. Огледът й обаче не откри скрит стрелец, само пуста зала. Недалеч от канала, водещ към езерото, лежаха две тела.

Герик и Антон.

Пръстите й се стегнаха около оръжието.

Джетът още беше при телата, но плоскодънната лодка беше изчезнала — Сам я беше взел, за да откара плячката си. Кат забеляза купчината захвърлени кислородни бутилки — вече беше ясно как противникът се беше приближил незабелязано и беше изненадал братята на Клара.

Кат махна на останалите.

— Елена, остани с Клара и доктор Сласки. — Кимна към автомата в ръцете на библиотекарката. — Скрийте се. Ако някой от онези се върне…

Елена вдигна оръжието.

— О, кучите синове ще съжаляват.

„Добре“.

Кат се обърна и тръгна към джета. Мислено се извини на Герик, докато вземаше ключовете от елека му. След миг двамата с Монк избутаха джета в тъмната вода и бързо го яхнаха. Неспособен да управлява без протезата си, Монк се качи отзад. В истинската си ръка държеше пистолета, който си бе върнал от похитителите.

Кат се настани зад кормилото и сложи автомата на коленете си.

Монк се наведе напред.

— Скъпа…

— Знам. Нямаме елемента на изненада.

След като излезеха в езерото, сблъсъкът щеше да е челен.

— Не, просто исках да ти кажа, че те обичам.

— О. — Тя се обърна и го целуна по бузата. — И аз те обичам.

Монк се облегна назад.

— А сега да изпозастреляме малко лоши.

Тя се наведе над кормилото.

„Точно затова те обичам… винаги сме на един акъл“.

Завъртя ключа, даде газ и джетът се понесе в канала. Кат изобщо не намаляваше на завоите, увеличаваше скоростта. Когато стигнаха езерото, джетът летеше над водата, като едва докосваше гладката й повърхност.

Забеляза целта пред тях — самотна светлина, носеща се през черното езеро. Вече беше изгасила лампата на каската си и управляваше джета без включени светлини. Другите вече приближаваха отсрещния бряг, но като че ли се движеха бавно, вероятно защото трябваше да държат товара си.

Кат нямаше подобни пречки и ускори още повече — стрелката на спидометъра приближаваше шейсет километра в час. Светлото петно пред нея бързо растеше. Макар че се движеше на тъмно, нямаше как да заглуши рева на двигателя на джета.

Изтрещяха изстрели и Кат предприе серия бързи завои, за да избегне куршумите.

Монк отвърна на огъня и трясъкът на пистолета му почти я оглуши. За щастие Монк имаше много по-голяма и осветена мишена. Свали единия стрелец и принуди другите двама да залегнат. Когато пълнителят на пистолета се изпразни, той се пресегна и взе автомата от скута на Кат.

Вдигна го с една ръка, подпря го на чукана си и изстреля автоматичен откос. Куршумите разкъсаха единия борд на надуваемата лодка и тя бързо забави скорост и започна да се върти около повредената страна.

Вторият стрелец се опита да ги отблъсне, но изгуби равновесие, когато пробитият отсек потъна и повлече лодката. Монк се прицели и пусна два куршума в гърдите му — прощален подарък, който да го отнесе на дъното на езерото.

Но стрелецът не беше единственият изгубил равновесие.

Кат видя как кехлибареният блок се накланя и се плъзга. Инерцията го претърколи през спукания отсек и той цопна в черната вода на езерото.

Паникьосан от загубата му, Монк тикна автомата в ръцете й и скочи от носещия се към лодката джет.

Кат нямаше време да му извика, че прави глупости.

Вместо това се наведе над кормилото и продължи към брега. В началото на атаката беше забелязала пръски при носа на лодката. Един плъх напускаше потъващия кораб — Сам.

Междувременно той вече беше стигнал брега и сега тичаше към тунела. Кат се понесе след него, но той бе проявил съобразителността да изгаси лампата на каската си. Фигурата му едва се различаваше — просто малко по-тъмно петно на фона на почти непрогледния мрак.

Стигнеше ли тунелите, нямаше как да го пипнат.

Джетът стигна брега на почти максимална скорост. Кат продължи напред по камъка, стиснала здраво седалката с бедра. Вдигна автомата и изпразни пълнителя му с един последен откос — но не си направи труда да се цели в такава малка мишена.

Вместо това стреля по многобройните сталактити от сол, които висяха от тавана, и те заваляха като порой от копия.

Последва писък.

Кат скочи от седалката и се втурна към вероятното местоположение на Сам. Остави лампата на каската си угасена, тъй като знаеше, че той е въоръжен. Тичаше приведена, като се мъчеше да определи къде е. Натрошените солни сталактити хрущяха под подметките й.

Отпред отново се разнесе вик, изпълнен с мъчителна болка.

Кат спря до гърчещото се на земята тяло и включи лампата. Едно отчупено солно копие беше пронизало врата на Сам, друго рамото, а трето се беше забило в лявото му бедро. Движенията му ставаха все по-слаби, кръвта бликаше на тласъци от раненото му гърло.

Писъците му отекваха в залата.

Кат знаеше какво го измъча — нещо отвъд сигурността на приближаващата смърт.

„Сол в раните“.

Обърна му гръб и го остави да страда. Когато стигна до езерото, последните му задавени стонове затихнаха.

„Прав ти път“.

Видя Монк да плува около почти потъналата лодка.

— Не мога да открия блока! — извика той. — Ще ни трябват водолази.

Кат вдигна длани като фуния пред устата си.

— Изчакай!

— Какво?

Кат огледа водната повърхност. След секунда нещо голямо изскочи на повърхността, стряскайки Монк, и се заклатушка до него.

— Кехлибарът е лек и плава! — извика му тя.

Плътността на кехлибара беше по-малка от тази на солената вода. Именно това беше причината толкова много кехлибар да се открива по балтийското крайбрежие, където вълните изхвърляха парчетата на плажовете.

— Я гледай ти — измърмори Монк.

Доплува до блока и го забута към нея.

Кат въздъхна и сложи ръце на кръста си. Наградата беше в ръцете им, но какво всъщност бяха постигнали? Тя си представи замръзналата в кехлибара царица.

„Какво означава това?“