Джеймс Ролинс
Короната на демона (18)

12.

7 май, 11:49

Хана, о-в Мауи

Грей гледаше как професор Мацуи вади снимки от една папка с надпис Одокуро и ги реди на дървената маса. Всяка снимка показваше различни оси — някои дребни, други доста едри.

Грей се помъчи да проумее какво вижда.

— Всички те са варианти на един и същи вид — обясни Кен, докато подреждаше снимките. — Нивото на диференциация у възрастните е изумително. Анатомията им диктува техните функции. Всяка изпълнява конкретна роля в рояка.

Малко преди това беше обяснил как е станало така, че е започнал да изучава осите, как е събрал ларви от змията, открита на бразилския остров, и как ги е отгледал в лабораторията в Киото. Там беше наблюдавал как образците преминават през различни етапи в развитието си, преди да се превърнат във възрастните на снимките.

Посочи една от снимките. На нея се виждаше дребна оса с издължени антени и тяло, покрито с малки власинки.

— Вземете например разузнавачите. Тяхната анатомия сякаш е изградена единствено за събиране на сетивни данни и предаването им на рояка. Предполагам, че те са групата, която разучава и преценява територията.

Грей разгледа снимката.

— Мисля, че видях куп такива мъртви във водата, докато със Сейчан бягахме от плажа.

— Наистина ли? — Кен потърка брадичката си. — Може би са изпълнили предназначението си, когато роякът е стигнал до сушата, и са умрели. Интересно.

„За теб може би“.

Въпреки това изненадата на професора беше напомняне колко малко знаят за противника си. Само за два месеца Кен беше постигнал значителен напредък, но много неща оставаха неизвестни, особено като се имаше предвид, че професорът беше извършвал проучванията си в лаборатория, а не на терен. Макар че като си помисли за станалото на бразилския остров, Грей реши, че може би е било по-разумно проучването да се проведе на закрито.

Кен потупа с пръст друга снимка. На нея се виждаше по-едра оса, прикована към дъсчица. До нея имаше малък мащаб. Бронираното тяло на черни и алени ивици беше дълго седем сантиметра и половина.

— Знам, че сте се натъкнали на тези — каза Кен.

Грей се намръщи и кимна.

— Тези стерилни женски съдържат богат набор токсини. За жалост нямах достатъчно време да проуча всичките им компоненти. Но предназначението на тези работнички е очевидно.

Грей можеше да познае отговора.

— Да разчистят пътя за рояка.

— И след това да защитават образувания лек.

Грей се намръщи.

— Вече ни предупредихте, че роякът търси територия за размножаване.

— Да. Трябва да разберете какъв е залогът. — Кен затърси сред снимките. — Първите две снимки показват онова, което вече споменах, тоест как видът действа като типични социални оси. Те демонстрират поведение на рояк, в който различните насекоми изпълняват различни функции. Някои са създадени да бъдат разузнавачи, други защитници. Има и други, които наричам жътвари и градинари. Това са все диференциации, характерни за един рояк.

Кен най-сетне намери каквото търсеше и бутна две снимки към Грей.

— Тези двете обаче са различни. Те показват, че вместо от една царица, управляваща целия рояк, размножаването при този вид се извършва от множество оси единаци. И след като се открие подходящ лек, размножаването ще започне.

Грей разгледа снимките. На едната имаше увеличено изображение на много малка оса, не по-голяма от мравка.

— Това е мъжкият — обясни Кен. — Чифтосва се с женската на другата снимка.

Ковалски подсвирна през зъби.

— Тя прилича на самолетоносач в сравнение с дребосъка.

Сравнението наистина беше уместно. Женската беше по-едра от жилещите нападатели от изминалата нощ — дължината й надхвърляше дванайсет сантиметра.

„За щастие никой от нас не е бил ужилен от това чудо“.

Следващите думи на Кен потвърдиха мисълта му.

— Тя е направо фабрика за яйца — обясни той. — Никога не съм виждал нещо подобно. Чифтосва се със стотици мъжки едновременно, за да събере достатъчно сперма в себе си. След това изяжда мъжките.

— Изяжда ли ги? — Ковалски поклати глава с отвращение. — Напомнете ми никога да не мърморя, когато Мария иска да се гушкаме след това.

— Прав си, приятелю, прав си — съгласи се Палу.

Професор Мацуи не им обърна внимание. На лицето му бе изписано научно любопитство, а не отвращение.

— Този вид не пилее ненужно ресурси. — Посочи задната част на тялото на женската. — Вижте жилото. Дълго е повече от сантиметър. Яйцата в коремчето са като на конвейер. Намери ли приемник, тя ще забие цялото жило в тялото и ще го инжектира с хиляди яйца. И обърнете внимание колко са дебели задните й крака. Изключително мощни са. Тя може да щрака с тях, както ние щракаме с пръсти. Когато го правят като група, създават странен дрънкащ звук. При това много силен, на децибели достига звука на цикадите.

— Защо го правят? — попита Сейчан.

— Ами… мисля, че това е някаква груба форма на сонар.

Сейчан присви очи.

— Сонар ли?

— Дори съвременните оси използват подобна техника. Използват ехолокатор за търсене на потенциален приемник за ларвите и за преценяване дали целта вече не е носител на яйцата на друга женска.

— Иначе казано, почуква, за да види дали има някой вкъщи — каза Грей.

Кен преглътна и за момент погледът му се премрежи.

— Звукът е смразяващ. И предвещава началото на края.

— Защо? — попита Сейчан.

— Защото не ви казах най-лошото. Не ми зададохте най-очевидния въпрос за този праисторически организъм.

— Какъв въпрос? — Сейчан се намръщи.

Грей се досещаше и го зададе на глас.

— Щом видът е толкова древен, откъде е дошъл? Защо тези оси са живи днес?

За съжаление Кен знаеше отговора.

— Защото не умират.

 

 

11:58

„И аз за малко да го пропусна…“

Кен знаеше, че ако не се беше натъкнал на тази последна подробност за жизнения цикъл на вида, вече щяха да са обречени. Никой нямаше да знае истинската заплаха, която представляваше колонизацията. Трябваше да накара местните власти да разберат размерите на опасността, като започне с тази разнородна група, свързана с АИОП.

Закрачи покрай масата в опит да се отърси от безпокойството си.

— Вече ви предупредих колко ефективно са еволюирали осите от първата им поява по време на юрския период, как различните видове са развили хитри стратегии за оцеляване и са завоювали свои уникални ниши в природата. Някои избират само един конкретен приемник, в който да отлагат яйцата си, докато други се насочват към първия попаднал им организъм. Много съвременни оси могат дори да се размножават без чифтосване. Съществуват дори няколко вида, в които няма познати ни мъжки.

— Звучи ми приемливо — промърмори Сейчан.

— А тези оси? — попита Грей.

— Одокуро използват няколко стратегии за размножаване. Също като при някои съвременни оси, от всяко яйце се излюпват множество ларви. Всяка от тях изглежда плурипотентна, което означава, че може да се превърне в който и да е от зрелите екземпляри. — Той махна към пръснатите по масата снимки. — Още не разбирам какви точно сигнали или фактори карат ларвата да се насочи към една зряла версия, а не към друга. Но този метод е много надежден за бързото увеличаване на рояка. За преминаването от яйце до зрял екземпляр са необходими около две седмици. И видът се размножава непрекъснато. Според преценките ми роякът би трябвало да се увеличава експоненциално и размерите му да се ограничават единствено от количеството храна и броя жизнени приемници за яйцата.

Кен се опита да наблегне върху значението на това.

— Обикновено размерът на дадена колония се определя от единствената й царица. Когато средата стане враждебна, като през зимата например, колонията измира. Оцелява само царицата. Тя се заравя в земята и прекарва студения период в хибернация, но с идването на пролетта се появява отново пълна с яйца и готова да даде началото на нова колония.

Физиономията на Грей стана мрачна.

— Но тук случаят не е такъв.

Кен поклати глава.

— Роякът одокуро просто ще продължи да расте.

— Но по-рано споменахте срок от три дни. Защо? Щом на осите им трябват две седмици, за да съзреят, защо крайният срок да е три дни?

Ковалски изсумтя.

— И казахте също, че гадините не умират? Смачках цял куп от тях. Изглеждаха ми съвсем мъртви.

Кен кимна.

— Отговорът и на двата въпроса е един. Това е другият начин, по който роякът гарантира оцеляването си. Подобно на видовете, съставени единствено от женски, одокуро могат да се размножават безполово. Процес, който правят постоянно по време на фазата на ларвата, и по-точно когато достигнат третия инстар, третия етап от развитието си.

— Което предполагам, че става на третия ден — каза Грей.

— И аз едва не го пропуснах. Нека обясня. Яйцето се излюпва почти веднага след снасянето и освобождава ларвите от първия инстар. Те са много гладни и ядат непрекъснато, като ден по-късно се освобождават от кожите си и преминават във втория инстар. Процесът се повтаря, докато не се стигне до третия етап. Тогава ларвите правят нещо уникално. Те са все още достатъчно малки, за да проникнат в костите на приемниците и да се загнездят в костния мозък.

Ковалски потръпна с отвращение.

— Знаех си, че историята няма да ми хареса.

— Трябва да разберете, че всички оси са много хитри в използването на ресурсите на приемника, за да скрият ларвите си, като понякога дори му позволяват да продължава да си живее, без да подозира за инфекцията, докато не стане прекалено късно.

— Какво става, когато ларвите проникнат в костите? — попита Грей.

— Отначало си мислех, че просто се хранят с костния мозък, но когато разгледах тъканта под микроскоп, открих странни отпадъци. Бях на път да ги отпиша като фрас, или изпражнения на ларви, но частиците бяха с прекалено правилни форми и многобройни. Ето, нека ви покажа.

Кен прерови снимките и намери една, направена с електронен микроскоп.

— Прилича ми на някакво смахнато яйце — каза Палу.

— С куп циреи по него.

Грей присви очи към снимката.

— Какво е това?

— Палу в общи линии е прав. Изсъхнала киста, около десет пъти по-малка от оризово зърно. И цялата е покрита с тези мехури. Повече от хиляда са. Всеки мехур съдържа миниатюрен генетичен клонинг на третия инстар, само че с малки нокти.

Кен им показа друга снимка с електронен микроскоп.

— Нали помните как ви казах, че понякога осите заимстват стратегиите на други видове насекоми? — Той чукна с пръст снимката. — Ето един пример за това.

— Не разбирам — каза Грей. — Какво странно има в заимстването?

— Чували ли сте за бавноходките?

Всички около масата поклатиха глави.

— Приличат много на това, което виждаме тук. Понякога ги наричат „водни мечки“ заради тромавия им вид, но са в общи линии микроскопични организми, достигащи до пет стотни от милиметъра.

— И какво общо имат те с осите? — попита Грей.

— Бавноходките са много по-стари от осите и са се появили някъде през камбрия. Но днес различни техни видове могат да се открият във всички среди, защото са рекордьори в оцеляването. Когато условията на средата станат сурови, те могат да изпаднат в подобна на смърт хибернация, известна като криптобиоза. Свиват се на сухо топче, известно като тун. В това състояние могат да издържат на температури от близки до абсолютната нула до сто и петдесет градуса по Целзий. Да не говорим за смазващи налягания или вакуума на открития космос. Могат да издържат дори на масивни дози радиация. На практика са неунищожими.

Кен посочи кистата на снимката.

— През 1948 година японски учени доказват, че туните могат да се върнат към живот след сто и двайсет години криптобиоза. А новите изследвания дават основание да се смята, че са в състояние да оцелеят много по-дълго, на практика вечно.

Грей взе снимката.

— И смятате, че тези оси са заимствали това умение за оцеляване от въпросните бавноходки?

— Защо не? — Кен сви рамене. — Дори бавноходките са научили този номер от друг вид. Почти осемнайсет процента от генетичния им код идват от праисторически растения и гъби. Включително така наречената тъмна материя на живота.

— Тъмна материя на живота ли?

Кен кимна.

— Терминът се отнася за бактерии, съществуващи на границата между живота и смъртта. Бяха идентифицирани неотдавна и се описват като Лазарови микроби. Като Natronobacterium, която се съживява, след като е била част от кристал в продължение на сто милиона години. Или колониите Virgibacillus, които се съживяват, след като са прекарали в скални формации двеста и петдесет милиона години. И тези са само два примера. Може би ще бъдат открити още много подобни.

— И смятате, че тези оси са възприели някои от тези древни стратегии за оцеляване — каза Грей. — Защо? С каква цел?

— Смятам, че като еволюционна предпазна мярка. Те оставят след себе си тази неразрушима генетична диря, скрита и защитена в костите на мъртвите си приемници. Може би за да изчакат, докато костите се превърнат в прах и кистите бъдат разпръснати и евентуално бъдат вдишани или погълнати от някое неподозиращо животно. Щом попаднат в подходящ приемник, те ще се излюпят и ще продължат жизнения си цикъл през четвъртия и петия инстар, като изяждат приемника, докато не се появят като зрели индивиди и роякът не се прероди отново.

Аико Хигаши се обади за първи път:

— Подобно на феникс, възкръсващ от пепелта.

Кен забеляза умисления тон на изказването й, сякаш тази подробност й се стори важна. Тя обаче не обърна внимание на въпросителния му поглед и затова той продължи:

— На третия ден рояците на тези острови ще се установят здраво в средата, в самите й кости, без да могат да бъдат заличени. И това съвсем не е всичко.

— Какво искате да кажете? — попита Грей.

— Запомнете, че тези оси запазват приемниците си живи. Така птиците, заразени с ларвите, ще могат да ги разпространят. Гризачите ще ги отнесат под земята. Животните ще ги разнесат при миграциите си.

— Както и хората, докато пътуват — кисело добави Грей.

— Ако не сложим край тук — предупреди Аико, — те бързо ще се разпространят по целия свят.

— И ще предизвикат екологична катастрофа. — Кен се опита да обясни какво предстои. — По време на краткото ми запознанство с тези оси проверих дали показват придирчивост към приемниците, върху които паразитират.

Сейчан се наведе напред.

— И проявяват ли?

— Не. — Кен побутна снимката на пълната с яйца женска. — Това жило се е развило през юрския период. Освен че е голямо, то има бронирана структура, яка почти като стомана. Било е предназначено да пробива дебели кожи и дори бронираните плочи на динозаврите. В сравнение с праисторическите създания днешните живи същества са лесна плячка. И най-лошото е, че ние нямаме естествена защита срещу този древен вид.

— Което означава, че сме открити мишени — каза Ковалски.

Грей бавно кимна, осмисляйки чутото.

— Определено има предостатъчно съвременни примери за пораженията, предизвикани от инвазивни видове. Питони в Евърглейдс. Европейски зайци в Австралия. Азиатски шарани в нашите езера.

— И това са просто видове, пренесени от един континент на друг. А в случая става дума за създание, което не е било виждано на този свят от милиони години. — Кен беше отчаян от неспособността си да предаде истинските мащаби на заплахата. — Видях какво беше останало на Кеймада Гранде. Тези оси ще попилеят всичко, което ходи, пълзи и лети. Няма да им пука дори ако цялата местна среда бъде изгорена.

— Защото си имат резервен план за оцеляване. — Грей хвърли снимката на кистата. — Значи трябва да спрем това преди да се е случило.

Кен въздъхна.

„По-лесно е да се каже, отколкото да се направи“.

Грей стана.

— Кажете какво трябва да се направи.

Той се обърна към прозореца и ярката слънчева светлина в градината.

— Първо трябва да открием къде се е установил роякът.

Грей отиде до бюфета и извади топографска карта на острова.

— Имате ли представа откъде трябва да започнем?

— Според краткото ми проучване одокуро не строят гнезда като социалните оси. Подозирам, че в това отношение приличат повече на единаците. Ако съм прав, ще се насочат към горите и ще си създадат подземни убежища.

Палу се наведе над картата.

— Пасатите духат в тази посока. — Той очерта линия от Хана към горите по склона на Халеакала. Загледа се за един дълъг момент, после постави пръст върху картата и се обърна към другите с широка усмивка. — Мисля, че знам къде може да са ситните гадини.