Джеймс Ролинс
Короната на демона (33)

27.

8 май, 05:28

Атол Икикауо

Оглушен от експлозията, Грей клекна в коридора до покритата с пяна стая за мъчения. Тя беше пълна с дим. Люкът към помещението на жътварите отхвърча от пантите си, профуча през стаята и разби прозореца за наблюдение от отсрещната страна.

Чист късмет беше, че Ковалски и братовчедите на Палу се бяха свестили достатъчно, за да изпълзят или изкретат в коридора преди експлозията. Тримата бяха на крака, но все още се налагаше да се подпират на стената, за да останат прави.

От крайниците им течеше кръв, но вече се съсирваше и спираше.

От другата страна на Грей Аико се облегна на стената. Притискаше автомата към гърдите си. Зад ъгъла двама мъже лежаха мъртви в съседния тунел.

Който беше единственият изход от тази секция.

Аико се беше показала като отличен стрелец. Тя беше единствената причина всички да са все още живи.

„Но колко още?“

Аико вдигна пръст, за да покаже, че й остава само един патрон.

Грей се молеше да е достатъчен. След взрива стрелбата от другия край на тунела беше спряла. Той не знаеше дали противниците са побягнали, или чакат удобен момент с надеждата, че експлозията ще накара мишените им да излязат на открито.

Веднага след експлозията Грей си беше помислил за тази възможност — смяташе, че са обречени, ако останат тук. И това определено си оставаше възможност. Помещението на жътварите се пълнеше с вода, която се процеждаше от тавана. Експлозията явно беше спукала стъкления покрив.

Нямаше да мине много време преди налягането на тази дълбочина да смачка купола и да наводни тази секция.

Аико го погледна. Не беше трудно да разчете изражението й.

„Какво ще правим?“

Тропот на крака привлече вниманието им към тунела. Противникът опитваше последна атака с всичко налично. Аико приклекна и надникна зад ъгъла, вдигнала оръжието си.

„Един куршум срещу колко?“

За да разбере отговора, Грей надникна, за да прецени заплахата. Двама души тичаха към тях на пет-шест метра един след друг. Онзи отпред се опитваше да извади пистолета си от кобура на кръста си.

Странно, че оръжието вече не беше в ръката му.

Може би забелязала същото, Аико не стреля, а предпочете да запази патрона.

Мъжът най-накрая издърпа пистолета, извърна се и го насочи назад. Преди да успее да стреля, нещо го удари в крака. Той се блъсна в стената и се извърна достатъчно, за да видят широкото стоманено острие, забило се в бедрото му.

Въпреки това мъжът запази достатъчно самообладание да задържи пистолета насочен към нападателя си. Преди да успее да стреля, автоматът на Аико изтрещя. Главата на мъжа се пръсна.

Вторият рязко спря и вдигна ръце, за да покаже, че не е въоръжен.

Беше Палу.

Аико и Грей изскочиха заедно от прикритието си. Вдигнатите ръце на Палу бяха окървавени. Грей позна острието в крака на убития. Беше от арсенала на Сейчан. Палу явно си беше пробил с бой път през малкото останали на станцията, използвайки елемента на изненада и експлозията, за да елиминира всички с изключение на последния, който се бе опитал да избяга.

Грей стигна до него.

— Къде е Сейчан?

Палу направи гримаса.

— Хванаха я. Докато се качвах, видях през стъклото как я мъкнат към изхода. Професорът също е в ръцете им.

Грей тутакси пристъпи напред.

— Да ги настигнем.

Палу препречи пътя му с яката си ръка.

— Не. Няма шанс да успеем.

Аико го подкрепи, като вдигна автомата си и му напомни:

— Патроните свършиха.

— Можем да намерим муниции или други оръжия. Ако побързаме преди да са затворили…

Прекъсна го силен гръм. Процеждащата се вода в съседното помещение се превърна в порой.

Времето за разисквания беше приключило.

Водата изблъска Ковалски и другите двама навън. Палу замръзна, когато видя братовчедите си — и състоянието им. Хаваецът очевидно не знаеше за нападението срещу катамарана на неговите хора.

Грей нямаше време да обяснява.

— Вече нямаме избор. Ще трябва да стигнем до изхода.

— Не натам — почти викна Палу.

— А накъде?

Палу посочи надолу.

— Чак до дъното на това проклето място.

— Защо? Какво има там?

Палу се обърна и ги поведе.

— Изход, ако имаме късмет.

 

 

05:30

Масахиро стоеше до отворената бронирана врата. Жената в безсъзнание най-сетне беше извлечена от станцията в изсечения в скалата тунел. Той погледна кръвта по лявото й слепоочие. Някой явно я беше фраснал с пистолет.

„Така й се пада“.

Искаше му се същата съдба да беше сполетяла бледата рускиня, която я беше заловила. Сякаш парадирайки с пленниците си, Валя беше извела групата си от станцията нарочно бавно.

Изгледа самодоволно Масахиро, докато минаваше покрай него.

Яростта пламна в него. Тази гайджин щеше да обере славата с пленниците си.

Отстъпи назад, когато пушекът от станцията нахлу в тунела, понесъл със себе си гневното бръмчене на освободените оси.

— Затваряйте — заповяда Масахиро, докато обръщаше гръб на станцията.

„Работата ми тук приключи“.

Грешеше.

Валя кимна на двамата охранители, които бяха от личния й екип.

Единият сграбчи Масахиро за реверите на сакото и го блъсна обратно през бронираната врата в станцията. Масахиро се препъна на прага и тупна по задник. Другият охранител натисна с рамо дебелата стоманена врата и започна да я затваря.

„Не…“

Той се опита да се изправи, но нещо кацна на бузата му. Масахиро замахна паникьосано. Ужилването беше като горящ въглен, опрян в кожата му. После цялата половина на лицето му пламна. Масахиро започна да се тупа с длан, сякаш се опитваше да угаси пламъците. Очакваше да усети как кожата на бузата му се топи.

С насълзени от болка очи гледаше как бронираната врата бавно се затваря. Преди да се затвори напълно, Валя го погледна от другата страна със студените си очи, блеснали от победата.

После изчезна.

В този последен момент Масахиро разбра най-големия си провал — беше подценил амбицията на тази жена.

Бръмченето зад него се засилваше, привлечено от уплашеното му дишане и разтуптяното му сърце. Докато роякът се спускаше към него, той затвори очи. Тялото му беше атакувано от всички страни все едно от градушката, която често се сипеше от Фуджи.

Само че този път вместо лед валеше огън.

От гърлото му се изтръгнаха писъци, които само го откриха още повече. Оси пропълзяха в устата му, проникваха по-надълбоко — и жилеха.

Броят им задави писъците му, превърна ги в скимтене.

Докато накрая огнената болка го прогони в небитието.

 

 

05:38

Грей тичаше презглава след другите по стълбите на централната секция. Спираха само колкото да вземат оръжия от мъртвите — кървав резултат от работата на Палу със сатъра.

Вече цялата станция се тресеше.

Слизането по стълбището се оказа опасно — то се беше превърнало във водопад. Явно се бяха разбили и други куполи по горното ниво. Езерото бързо изпълваше станцията. Грей усещаше как налягането в ушите му расте, докато оставащият въздух се свиваше от приближаващите водни стени. Беше трудно и да се диша заради сгъстения в тесните пространства пушек.

И не беше само пушекът.

Когато стигнаха до средното ниво, Грей перна една оса от косата си. Сякаш муле го ритна в главата, когато насекомото го ужили по ухото. Между тях и стъпалата за долното ниво в края на основния изходен тунел имаше черен рояк. Осите се рееха във въздуха и в затвореното пространство бръмченето им беше като бръмчене на далекопровод.

Нямаха друг изход и побягнаха покрай рояка.

— Не спирайте — викна Грей. — Бягайте.

Групата се придържаше към външната страна на офиса на Масахиро. Бръмченето на осите се засили — насекомите бяха открили цели, върху които да излеят гнева си.

— По-бързо! — извика Грей.

Знаеше, че иска невъзможното. Аико тичаше отпред с Палу, който поддържаше — или по-скоро мъкнеше — братовчеда си Макайо. Плътно след тях Ковалски се мъчеше да прави същото с Туа.

Роякът се приближаваше — черна вълна, която заплашваше да ги залее.

Грей правеше всичко по силите си да подкара останалите към стълбите за долното ниво. Чувстваше се ужасно уязвим само по бански. Кожата му беше настръхнала в очакване на още ужилвания.

Ковалски внезапно изпсува, рухна на колене и се плесна по врата.

Грей се втурна към него. Сграбчи Туа с едната си ръка и протегна на Ковалски другата.

Едрият мъж го изгледа кръвнишки и се изправи сам.

Втурнаха се отново след другите.

Грей усети ужилвания по десния си крак и лявата си ръка. Пареха като огън. Той се насили да продължи напред. Адреналинът се бореше с болката. По бузите му потекоха сълзи. Препъваше се.

Ковалски явно забеляза, че е в беда, и почти понесе и двамата с Туа. Грей беше изумен от издръжливостта му, особено като се имаше предвид колко много оси бяха накацали по раменете и гърба му. Мускулите му потръпваха при всяко ужилване.

Може би противоотровата или обезболяващото от инжекцията го поддържаше в движение, но Грей подозираше, че инатът на Ковалски играе не по-малка роля.

Пред тях Аико и другите стигнаха до стълбището и изчезнаха в пушека, който бълваше нагоре.

Подобно на бегач на дълги разстояния, видял финалната линия, Ковалски изпъшка и затича към стъпалата още по-енергично. Когато най-сетне влязоха в гъстия пушек, роякът остана зад тях.

Дори осите по телата им избягаха.

Грей бързо разбра опасното положение, в което се намираха. Закашля се от дима, който миришеше на гума. Усети привкус на горящо масло. Опита се да задържи дъх, но болката и изтощението го принуждаваха да продължава да гълта пушек.

Накрая стигнаха долното ниво. Водата беше до коленете им. Щом излязоха от стълбището, което извеждаше пушека като комин, въздухът стана по-чист. Пушекът се задържаше по тавана на тунелите, но ако държаха главите си приведени, можеха да дишат горе-долу нормално.

Освен това ледената вода облекчаваше болката от ужилванията.

— Натам — каза Палу и посочи тунела отляво.

Последваха го.

Водата беше пълна с боклуци и плътен слой удавени оси от всякакъв вид — малки разузнавачи, едрите, които снасяха, и други, които Грей не можеше да познае.

— Би трябвало да е в следващия тунел — каза Палу. — Ако все още е там…

Следващият тунел се оказа дълъг, сякаш безкраен.

Грей се замоли изолираността да е запазила тази част цяла.

Водата се покачи до кръста им. Вече беше по-лесно да плуват и да се оттласкват от стените. Но пък така оставаха по-далече от гъстия пушек над тях.

Тунелът свърши със запечатана врата.

Въздушен шлюз.

Точно както беше казал Палу.

Хаваецът им беше казал как двамата със Сейчан бяха забелязали малка подводница в този док. Вероятно я бяха използвали за доставка на провизии, може би дори по времето, когато е била изграждана станцията.

Сега тя беше единствената им надежда за спасение.

И не само тяхна надежда.

Трима работници трепереха пред шлюза. Приличаха на давещи се плъхове. Изглежда, тяхната група не беше единствената, останала в капан в наводнената станция.

Аико насочи автомата към тях и заговори бързо на японски. После се обърна към Грей.

— Това е екипажът на подводницата. Получили са заповед да я изкарат от станцията.

Вълна на облекчение заля Грей. Досега беше мислил как точно ще успее да задвижи подводницата. Сега този проблем отпадаше.

Аико обаче не изглеждаше радостна и обясни защо.

— Опитали се да влязат, но механизмът на въздушния шлюз е повреден. Няма начин да се мине през него.

Грей даде знак на екипажа да се дръпне и пристъпи напред. Надникна през двойния прозорец към сухия док. Коничната кула на малката подводница стърчеше от басейна.

Паднал духом, той опря чело в стъклото.

„Толкова близко и така недостижима“.

 

 

05:49

Тъй като пистата беше къса, самолетът ускори бързо и излетя под стръмен ъгъл.

Ако се съдеше по надписите на кирилица по корпуса, самолетът вероятно беше бил руски, а може би сръбски. Военен. Дизайнът му беше прост. Пилотската кабина беше отделена с врата. Останалата част представляваше куха черупка. Покрай стените имаше тесни седалки.

Товарният отсек беше пълен с контейнери, кутии и варели, завързани и покрити с предпазна мрежа. Това беше всичко, което бяха успели да спасят от станцията.

Когато самолетът се наклони да направи завой, главата на Сейчан се люшна настрани. Кръвта на слепоочието й беше засъхнала, но тя оставаше в безсъзнание. Въпреки това похитителите им нямаха намерение да рискуват с нея. Китките и глезените й бяха закопчани с белезници и вериги и беше привързана с колан в седалката си. До нея седеше охранител с пистолет в ръка. Друг беше заел мястото срещу нея с автомат в скута.

Валя излезе от кабината и посочи двама мъже. Кен чу думите й.

— Ти и ти. При мен.

Двамата бързо скочиха да я последват.

Кен знаеше, че целият екипаж е верен. Никой не беше възразил, когато тя бе изоставила Масахиро в станцията. Освен това Валя беше взела допълнителни мерки да потули всичко. Когато групата им стигна до бившите сгради на Бреговата охрана, Кен откри, че мястото е превърнато в кланица. Други нейни хора бяха издебнали всички, които се бяха евакуирали с товарния асансьор, и ги бяха избили. Труповете бяха замъкнати настрани и нахвърляни един върху друг в езеро от кръв.

Валя им бе хвърлила един-единствен безстрастен поглед.

Кен не беше военен, но разбираше, че това е преврат.

Силна експлозия разтърси самолета и Кен погледна през люка зад седалката.

Ръждясалият ламаринен покрив на сградата на Бреговата охрана се взриви в стълб пушек и огън.

„Определено заличава следите си“.

В товарния отсек внезапно зави вятър. Кен трепна, уплашен, че някое парче е ударило самолета. Вместо това видя, че рампата в опашната част се отваря.

Валя застана там и посочи надолу.

Щом рампата се отвори докрай, двамата мъже изтъркаляха до нея оранжев варел и го избутаха навън.

Кен отново погледна през прозореца. Погледът му проследи падащия варел. Той удари кея на острова, където беше привързан хидропланът на станцията. При удара към небето се устреми огнена гъба и пламъците пометоха дървения кей и хидроплана.

Самолетът кръжеше над острова. Хвърлиха още запалителни бомби. Пушек и огън покриха целия атол. Гледката много приличаше на унищожението, на което Кен беше станал свидетел на бразилския остров Кеймада Гранде.

„Ще изгорят целия остров“.

Валя отново посочи и завика, за да я чуят през рева на вятъра. Кен не успя да разбере какво казва, но различи думата мицуми.

Трепна. Подозираше какво предстои.

Самолетът полетя над океана, после зави за последен заход. Само че този път варелите нямаше да се използват, за да предизвикат пожар.

Вместо това щяха да послужат като импровизирани дълбочинни бомби.

Мицуми означаваше езеро.

 

 

05:55

— Това е извратено — отбеляза Ковалски и на лицето му се появи гадна усмивка.

Грей не можеше да му възрази. Но ако им беше писано да умрат през следващите няколко секунди, Ковалски щеше да го направи с радост. Нямаше нищо на света, което специалистът по експлозиви на „Сигма“ да обича повече от взривяването на разни неща.

Грей и останалите се скриха зад една откъртена част от стоманения под. Намираха се на двайсетина метра от повредения въздушен шлюз. По-рано Ковалски и Палу бяха заложили блокче С4 с таймер. Беше последното от запасите им, които бяха получили на Мауи.

Планът или щеше да проработи, или всички щяха да умрат.

Планът беше да взривят въздушния шлюз и да стигнат до дока. Но много неща можеха да се оплескат. Ако зарядът беше твърде слаб, нямаше да успеят да взривят и двете врати. Ако беше прекалено силен, рискуваха да повредят подводницата и дори цялата секция от станцията.

Трябваше да поемат този риск.

Докато двамата подготвяха заряда, Грей се беше вслушвал в експлозиите, отекващи през водата от повърхността. Ако се съдеше по мътната светлина горе, врагът хвърляше запалителни бомби върху острова, преди да се оттегли.

— Пригответе се — предупреди Ковалски. Погледна часовника на Палу и отброи последните секунди, като свиваше разперените си пръсти.

Водата вече стигаше до гърдите им — което беше добре.

Грей знаеше, че докът трябва да е под налягане, за да удържа езерото да не нахлуе през басейна. С взривяването на вратите от рязката промяна в налягането водата отвън моментално щеше да изпълни дока. Единствената им надежда беше, че уловеният в тази наводнена част на станцията въздух също ще бъде под налягане.

„Има още едно нещо, което може да се обърка…“

Пръстите на Ковалски се свиха в юмрук.

Грей беше предупредил всички да отворят уста и да издишат, за да издържат на ударната вълна. Това изобщо не помогна. Експлозията едва не спука тъпанчетата му и притисна с такава сила гръдния му кош, че за момент не беше сигурен дали ще може отново да си поеме дъх.

После всичко приключи.

Грей рязко вдиша заедно с останалите.

Двете врати пред тях бяха изчезнали.

Водата около коничната кула се надигна срещу водата, която нахлуваше от тунела в дока.

Грей въздъхна.

Налягането засега като че ли издържаше.

„Дотук добре“.

Пуснаха откъртената част от пода и се оставиха течението да ги отнесе в дока. В същия миг от купола над тях полетяха струи. Силата на взрива беше напукала стъклото.

Грей гледаше как пукнатините се разпростират и разширяват.

Посочи коничната кула и викна:

— Вътре! Веднага!

Един от екипажа заплува към стълбата на кулата и се покатери. Клекна и завъртя заключващия механизъм, за да отвори люка.

Останалите го последваха. Щом люкът се отвори, членът на екипажа помогна на всички да се спуснат един по един в малката подводница. Грей слезе последен, за да се увери, че всички са се качили на борда.

Погледна ужасения човек на кулата.

Бяха изправени заедно срещу това изпитание и помежду им нямаше вражда.

Някакво движение от другата страна на стъклото привлече вниманието му. Голям оранжев варел полетя надолу към тях.

„Не, не, не…“

Грей се хвърли напред, сграбчи члена на екипажа и го запрати с главата напред през отвора. После се спусна по стълбата и затръшна люка в мига, в който експлозията разлюля подводницата.

Коничната кула се удари в ръба на басейна.

Грей се вкопчи с една ръка в стълбата и завинти люка, след което се смъкна долу. С облекчение видя, че човекът, когото бе хвърлил пред себе си, не е пострадал.

— Да се махаме! — извика Грей.

Двигателите забоботиха. Явно другите двама членове на екипажа вече бяха заели позиции.

Грей тръгна напред, приведен под ниския таван.

Подводницата беше клас „Уна“, построена от югославския военен флот и проектирана да разполага мини и да доставя специални части във води, които са прекалено плитки за по-големи плавателни съдове. Очевидно преди време беше бракувана и модифицирана за частна употреба. Плътният конус на носа беше сменен с полимерно стъкло.

Пилотът вече я спускаше, за да се махнат от дока.

Грей стигна до него навреме да види окончателното разрушаване на станцията. Сътресението на дълбочинната бомба беше пръснало едната й страна. Въздухът бълбукаше на огромни мехури нагоре, разбитите тръби на коридорите потъваха към дъното на езерото. Всичко останало ги последва като на забавен кадър. Аварийното осветление примигна за последен път и угасна. В езерото се възцари мрак.

Вторият член на екипажа завъртя един превключвател и лъчът на прожектора освети тъмното око на тунел, водещ към океана. Беше толкова тесен, че подводницата едва можеше да мине през него. Но все пак уверено се насочи натам.

Разтревожен, Грей се обърна към Аико, която беше дошла при него.

— Кажи им, че могат да използват прожектора в тунела, но след като излезем от него, ще трябва да го изключат и да продължим на пасивен сонар, за да не ни засекат.

Тя кимна и преведе нареждането му.

Грей погледна напред. Носът на подводницата вече влизаше в тунела. Онези, които бяха пуснали дълбочинните бомби, вероятно още бяха във въздуха и наблюдаваха морето около острова.

Къде беше Сейчан?