Джеймс Ролинс
Короната на демона (24)

18.

8 май, 12:09

Талин, Естония

— Май сме попаднали в приказка — каза Монк.

Кат напълно разбираше съпруга си. Талин беше една от най-старите европейски столици, съществувал още през тринайсети век. Въпреки превратната история на завладяваната от множеството си съседи страна, по-голямата част от средновековното й наследство се беше запазила като по чудо.

Особено тук, в Стария град.

Докато Монк караше, тя се взираше в калдъръмените улици и лъкатушещи алеи, покрай които се издигаха старомодни постройки с червени керемиди, боядисани в пастелни тонове, повечето построени още през Средните векове. Над всички тях се издигаше камбанарията на църквата „Св. Олаф“, най-високата сграда на света почти до края на шестнайсети век.

И в същото време от другата страна на колата ги приканваше съвременният град със своите стъклени небостъргачи и праволинейна архитектура. През новото хилядолетие Талин бе преоткрил себе си. Някогашният пристанищен град на Балтийско море с неговите фабрики за хартия и кибрит се беше превърнал в Силициевата долина на Европа. В Талин имаше повече стартови компании на глава от населението, отколкото където и да било другаде по света. Дори „Скайп“ беше основана тук.

Въпреки това хората се гордееха с историята си и я почитаха — например с фестивала, който течеше в момента. Групата на Кат беше предупредена на летището за Талина Ваналина Паевад, или Старите дни на Талин. Мъже и жени в традиционни костюми изпълваха средновековните улици. Някои крачеха на кокили сред множеството. Един мина покрай заседналата им в задръстването кола на пръти, високи два етажа. Навсякъде около тях откритите сергии допринасяха за блъсканицата и предлагаха местна храна и какви ли не ръчно изработени изделия.

Едно момче мина покрай пъплещия им седан и почука на прозореца. Повдигна кошница с шоколади и сладкиши, произведени в Естония. Беше облечено в традиционна широка ленена риза и панталони с разноцветни бродерии.

— Няма да е зле да вземем малко сладки за момичетата — каза Монк.

Кат повдигна вежда.

— Искаш да ги тъпчеш с още повече захар ли?

Подозираше, че мъжът й всъщност иска сладкишите за себе си. Монк изпитваше непреодолима страст към сладкото — и очевидно не беше единственият.

— Всъщност не бих отказала малко шоколад — каза д-р Бенет от задната седалка; беше зяпнала празненството отвън.

— Аз също — каза Елена и се ухили.

Кат отстъпи пред мнозинството и свали прозореца. Ароматът на печените сладкиши и цвъртящо месо събуди и нейния апетит. Тя купи няколко сладкиша и торбичка карамелени бонбони. Запази торбичката за себе си — с чисто научна цел, разбира се, за да оцени качеството на естонското сладкарство.

Излязоха от Стария град и движението най-сетне се нормализира. Въпреки забавянето им беше отнело по-малко от половин час да стигнат от летището до центъра на града. Целта им се появи отпред — Eesti Rahvusraamatukogu, или Националната библиотека на Естония.

— Впечатляващо — каза Елена, загледана в огромната сграда.

Осеметажната тухлена постройка заемаше цялата площ между четири улици. Фасадата й приличаше на гробница от епохата на Сталин: безлични сиви варовикови плочи, украсени с един-единствен прозорец във формата на розета, и увенчана с мрачна на вид пирамида. Утилитарният стил имаше известна логика, тъй като строежът на библиотеката започнал, докато Естония още била в желязната хватка на Съветския съюз, но бил завършен след като страната бе обявила независимост през 1991 година.

Сега сградата се издигаше като свидетелство на естонската сила на духа.

Но за тяхната малка група библиотеката беше мястото, от което щяха да тръгнат по стъпките на Арчибалд Маклийш.

По време на осемчасовия полет Кат бе прочела дневника на някогашния главен библиотекар на Библиотеката на Конгреса. Маклийш пристигнал в Талин в напрегнат и горчив период, когато руснаците окупирали града, след като изтласкали нацистите със серия жестоки бомбардировки. Много цивилни, включително деца, били убити при атаката. Маклийш беше записал думите, изписани от непокорните местни жители върху почернелите развалини на Националния театър на Естония: „Varemeist tõuseb kättemaks!“ или „Отмъщението ще се надигне от руините!“. Маклийш бил поразен от жилавостта на местните хора. Дори днес естонците си оставаха яростни националисти, твърдо решени никога вече да не бъдат окупирани, особено от руснаците.

Именно тук Маклийш беше завършил своето търсене на произхода на артефакта на Джеймс Смитсън — в деня, в който бомбата била хвърлена над Хирошима. След като победата над Япония изглеждала пълна, Маклийш зарязал търсенето си.

„И го оставил на нас да го продължим“.

Докато Монк паркираше, Кат се взираше в извисяващата се над тях сграда, за момент обезкуражена от изглеждащата непосилна задача. Как биха могли да се надяват да открият къде Смитсън се е сдобил с артефакта… при това за по-малко от три дни?

Елена явно долови отчаянието й и се опита да й вдъхне кураж.

— Националната библиотека е най-голямата във всички балтийски държави. Освен това, което се вижда над земята, има две подземни нива, където се пазят най-ценните книги. Колекцията на библиотеката съдържа над пет милиона тома, грижливо пазени при оптимални условия. Така че ако са останали някакви следи от Смитсън, те със сигурност ще са там.

Докато слизаха, д-р Сам Бенет погледна нагоре към огромната фасада и почеса наболата си четина.

— Но откъде да започнем да търсим?

Ентомологът беше на шейсет и пет, макар че със светлорусата си коса, сините си очи и загорялата си от слънцето кожа изглеждаше с двайсет години по-млад. Кат знаеше, че той все още държи семейно ранчо в Монтана. И определено приличаше на каубой. За пътуването беше обул джинси и ботуши и беше облякъл карирана риза, върху която носеше сако.

Кат бе забелязала, че Елена го поглежда с немалък интерес. Сега библиотекарката докосна лакътя на Сам и посочи входа.

— Директорът Грегор Там би трябвало да ни очаква. Беше така добър да мобилизира хората си да съберат всичко свързано със Смитсън и особено за времето, което е прекарал тук. Да се надяваме, че ще намерим някаква насока къде да продължим търсенето си.

— Чудесно. — Сам се усмихна. — Няма нищо по-добро от това да задействаш връзки, за да ускориш нещата.

Елена сви рамене и леко се изчерви.

— Една от малкото привилегии, вървящи с поста главен библиотекар на Библиотеката на Конгреса.

Кат подкара всички нагоре по дългото стълбище към главния вход.

Монк я хвана за ръката.

— Ах, любов… — прошепна й и кимна към двамата пред тях.

— Ш-ш-ш — сгълча го тя, но не успя да скрие усмивката си.

Щом влязоха през високата врата, към тях пристъпи спретнат мъж на средна възраст с черен костюм и протегна ръка на Елена. Черната му коса и тънките му мустаци бяха прясно намазани с помада. Спокойно можеше да мине за иконом в някакъв аристократичен дом.

— Tere tulemast, доктор Делгадо, добре дошли. — Мъжът докосна с длан гърдите си. — Аз съм директор Там, разговаряхме по телефона.

Елена поизправи рамене и стисна ръката му.

— Да, благодаря. Съжалявам, че ви се обадих посред нощ и че създадох толкова работа на хората ви.

— Няма проблем, уверявам ви. За нас беше изключително удоволствие да съберем онова, за което помолихте. Последвайте ме. Запазили сме за вас специална читалня.

След кратко представяне мъжът ги поведе покрай няколко витрини с редки книги към асансьора. Натъпкаха се в кабината. Когато стигнаха седмия етаж, Там ги поведе по дълъг коридор с библиотечни рафтове от двете страни. Отвътре мястото приличаше на средновековен замък с просторните си галерии, високи арки и тухлени сводове. Статуи на митични създания украсяваха пиедестали и ниши.

Вниманието на Кат бе привлечено от една статуя на мъж с тяло на плъх, но тъкмо да попита каква е, директор Там се обърна и каза:

— Доколкото разбирам, Смитсъновият институт се надява да научи нещо повече за благодетеля си по случай предстоящия празник на музея.

— Точно така — неуверено отвърна Елена, която очевидно не беше свикнала да лъже колеги.

Кат я спаси от това бреме.

— Смитсън е бил запален колекционер на минерали и е обиколил цяла Европа в търсене на необичайни образци. Както може би знаете, колекцията му била изгубена по време на пожар през деветнайсети век. Надяваме се да я възстановим за изложба в чест на основателя на Смитсъновия институт.

Поне такъв беше предлогът, под който бяха тук.

— Изключително амбициозен проект — каза Там. — И великолепен начин да почетете делото му. От онова, което успях да науча през нощта, достойнствата на господин Смитсън като химик и минералог са избледнели в историята, затъмнени от дарението му за основаването на вашия институт.

— Точно това се опитваме да поправим — каза Елена, която като че ли започваше да се отпуска. — Да покажем учения зад благодетеля.

Там кимна и ги поведе към засводена дървена врата с железен обков, която сякаш бе взета от някой стар естонски замък.

— Тази читалня обикновено е запазена за учени от университетите в Талин. Ще ви оставя да прегледате онова, което намерихме. Или може би бих могъл да ви помогна, тъй като си позволих лично да събера повечето материали.

— Определено ще сме ви благодарни за помощта ви — отвърна Кат.

— За мен е чест.

Там отвори вратата и ги въведе в помещение, приличащо на средновековен манастир. В един ъгъл имаше дори потъмнели доспехи, охраняващи високите рафтове покрай четирите стени, пълни с прашни томове. Една-единствена дървена маса разделяше помещението. Пред всеки стол имаше лампа за четене над наклонена поставка, на която можеше да се сложи отворена книга.

Кат почти очакваше да види някой прегърбен монах, работещ върху илюстрован ръкопис. Вместо това една млада жена с руса плитка стоеше до работна станция при единствения прозорец на стаята.

Там я представи.

— Това е Лара. Една от най-новите ни изследователи. — Той й се усмихна. — И моя дъщеря.

Монк се засмя.

— Значи върви по стъпките на татко си.

— И това ме прави изключително щастлив.

Кат забеляза, че мъжът сияе от гордост, докато дъщеря му изглеждаше леко смутена. Предположи, че Лара предпочита да разчита на собствените си умения. Или това бе просто характерното смущение на дъщерите на тази възраст от техните преливащи от обич бащи. Запита се кога ли нейните собствени дъщери ще започнат да се чувстват по същия начин.

Монк имаше други тревоги.

— Да се надяваме, че момичетата няма да тръгнат по нашите стъпки — прошепна й той. — Мисля, че няма да е зле да ги насочим към по-безопасни кариери. Може би да бродират възглавници.

— Като ги знам, ще си избодат очите с иглите.

— Май си права — съгласи се Монк. — Тогава може би към счетоводство.

Без да вземат решение за бъдещето на дъщерите си, Кат и Монк последваха Там до масата. На нея на прилежни купчини бяха подредени стотици книги, периодични издания и вестници.

Кат започна да се изпълва с отчаяние от броя им.

— Както виждате, двамата с дъщеря ми бяхме доста заети — каза Там. — Но може би ако ми кажете какво точно търсите, ще успея да ви насоча в правилната посока.

Кат кимна.

— Правим всичко по силите си да следваме пътуванията на Джеймс Смитсън през Европа, докато е събирал образците си. Надявахме се да научим защо е идвал в Талин.

— А… — Там се обърна към масата и даде знак на дъщеря си да му помогне. — Значи сте тук да научите за metevaigutee, тоест кехлибара.

Кат се радваше, че директорът е с гръб към нея и не забеляза изненаданата й физиономия. Елена и Сам я погледнаха също толкова изненадани. Монк изглеждаше просто разтревожен, сякаш очакваше нещо гадно.

Там пропусна мълчаливата им размяна на погледи.

— Виждате ли, знам точно защо Джеймс Смитсън е идвал в Талин. — Той се обърна. — Заради тайна, която е пазел и която е свързана с кехлибар.

 

 

13:03

„Откъде е възможно да знае това?“

Озадачена, Елена отстъпи крачка назад и се блъсна в д-р Бенет. Сам я подхвана за лакътя и я задържа. Яките му пръсти й дадоха сила да се обърне към директора.

— Какво искате да кажете?

Там вдигна от масата един пожълтял подвързан с велен ръкопис.

— Това е един от научните трудове на господин Смитсън. Темата му е доста езотерична, но пък е свързан с историята на региона.

Елена внимателно взе ръкописа и прочете на глас изписаното на ръка заглавие. „Отчет за експерименти с Духа на кехлибара“. От проучванията си върху Джеймс Смитсън знаеше, че той е провел и описал множество химични експерименти, но това й беше напълно непознато.

— Не разбирам. Какво се е опитвал да постигне?

Отговори Лара, със срамежливо сведени очи.

— Позволих си да проуча темата. Духът на кехлибара е бил известен по онова време и като „кехлибарена киселина“. — Тя посочи пожълтелите страници. — Дори господин Смитсън го нарича така в бележките си и обяснява как е създал собствен запас, като загрял кехлибар и го дестилирал в белезникава киселинна прах. Днес тя ни е известна като сукцинова или янтарна киселина.

Монк прочисти гърлото си, с което привлече вниманието на Елена. Тя знаеше, че той има обширни познания по медицина благодарение на обучението си в „Сигма“.

— Това означава ли нещо? — попита Кат съпруга си.

Монк протегна изкуствената си ръка и Елена му даде ръкописа.

— Определено искам да прочета това. Но знам за янтарната киселина. Произвежда се в митохондриите на клетките ни и е част от енергийната система на тялото. Именно тя ни поддържа живи.

— Но защо му е било на Смитсън да експериментира с този дух на кехлибара? — попита Елена.

Кат се обърна към директора и попита:

— Смитсън правил ли е опити в Талин?

— Да, но се боя, че ако прочетете бележките му, ще видите, че не е научил нищо съществено. Вероятно именно затова е оставил тези книжа тук и никога не ги е публикувал официално. Смятам, че е запазил всичко това в тайна.

Елена знаеше, че директорът е прав. Това беше тайната, която Смитсън бе отнесъл в гроба си. Въпреки това тя се запита дали не е оставил някакви насоки в дневниците си, унищожени при пожара в Замъка по време на Гражданската война.

„И ако е така, възможно ли е да е скрил насоки и другаде?“

Преди да успее да обмисли това, Монк се обърна към жена си.

— Кат, определено мога да кажа, че си попаднала на нещо.

Тя сниши глас и обърна гръб на Там и дъщеря му.

— Според разказа на Маклийш Смитсън е разказал пиянската история за катастрофата в мината тук, в Талин. Което означава, че би трябвало да се е сдобил с артефакта преди да дойде в града.

— Има логика — съгласи се Монк. — Но защо му е било да прави тези експерименти?

— Може да се е опитвал да разбере как нещо, попаднало в кехлибар, може да се върне към живот. Като едното нищо може да е вярвал, че самият кехлибар има някакво свойство за запазване на живота, и е искал да разбере какво е то.

— Но се е провалил, разбира се — намеси се Сам. — Физичните свойства на кехлибара нямат нищо общо със запазването на криобиотичните кисти в костите. Това чудо вече е било част от генетиката на осите.

— Но той не би могъл да знае това — доста остро каза Елена, решила, че трябва да влезе в ролята на адвокат на Смитсън. — И въпреки неуспеха си е бил достатъчно проницателен да разбере, че артефактът е твърде опасен, за да бъде завещан на Съединените щати — и в същото време прекалено чудодеен, за да бъде унищожен.

— Постъпил е като истински учен — призна Кат. — Едновременно е скрил и запазил знанието за бъдещите поколения.

Елена кимна.

— И със същата цел, само че в по-голям мащаб, е финансирал основаването на Смитсъновия институт.

Сам се намръщи.

— Но защо в Америка? Винаги съм се питал това.

Тя сви рамене. Можеше само да предполага какви са били мотивите на Смитсън.

— Бил е роден в аристократично семейство, но тъй като родителите му имали финансови затруднения, никога не е бил истински приет от обществото. Мисля, че това го е настроило срещу кастовата структура в Европа и е разбрал, че най-добрата му надежда за една нова епоха на просвещението е в Новия свят, където идеите не могат да бъдат задушени от ограниченията на положението и класата.

Елена лично беше изпитала даровете на такова свободно общество, издигайки се от семейство на имигранти работници до главен библиотекар на Библиотеката на Конгреса.

„Дали Смитсън не си е представял и копнял за подобен свят?“

Монк насочи вниманието им обратно към важната тема.

— Всичко това е чудесно, но ако Смитсън е разполагал с артефакта преди да дойде тук, къде го е намерил?

Там и дъщеря му определено се бяха опитвали да ги оставят насаме, но въпросът на Монк привлече директора към групата им. Ако се съдеше по подозрително присвитите му очи, той започваше да се пита каква ли е истинската цел на посещението им.

— Не искам да се натрапвам — предпазливо рече той, — но както вече споменах, зная защо господин Смитсън е дошъл в Талин. Може би ще мога да ви помогна да откриете онова, което търсите.

Елена погледна Кат. Засега директорът изглеждаше склонен поне да им сътрудничи. Подозираше, че положението й като главен библиотекар на Библиотеката на Конгреса има нещо общо с това.

„Както и с идването ми тук“.

Кат явно мислеше същото. Тя кимна на Елена — предпочиташе тя да продължи нататък от авторитетната си позиция.

— Директор Там, ще бъда честна с вас — каза Елена. — Опитваме се да установим произхода на един образец от колекцията на Смитсън. Става въпрос за голямо парче кехлибар. С тегло около седем и половина или осем килограма.

Тя разпери ръце, за да покаже приблизителните му размери.

Очите на Там се разшириха.

— Какъв невероятен образец. Разбирам защо бихте искали подобно нещо в новата ви колекция.

— В идеалния случай — добави Кат — бихме искали да се сдобием с образец от същото място, от което Смитсън се е сдобил със своя… за да потвърдим автентичността му.

— Напълно ви разбирам. Но балтийският кехлибар е най-добрият на света — с известна гордост каза Там. — През праисторията тези земи и дори морето са били покрити от огромни борови гори. Именно от тяхната смола са се образували богатите находища, които се откриват тук. Оттогава морето непрекъснато изхвърля парчета кехлибар на брега, но по-старите находища са дълбоко под земята и някои достигат дебелина до няколко метра. — Той ги погледна. — Представете си само.

Елена откри, че гледа в краката си и се мъчи да си представи тези огромни златни потоци.

— Така че какво чудно има — продължи Там, — че господин Смитсън е дошъл тук, за да търси идеалния си образец? Още от древността хората са идвали на тези брегове да събират кехлибар. Ценели са го както като скъпоценен камък, така и заради магическите му свойства.

Елена се намръщи.

— Магически ли?

— Точно така. През цялата история кехлибарът е бил ценен заради лечебните си свойства и като пазител срещу зло, начин да се държат зверове и чудовища настрана.

Елена и Кат се спогледаха. Питаха се дали и Смитсън не е чувал същите истории. Ако беше, това щеше да подкрепи предположението на Кат, че Смитсън е провеждал експериментите си с конкретна цел и че може би е искал да провери тези твърдения научно. Възможно бе да не е търсил просто запазващото живота вещество, но и да е изследвал кехлибара, за да види дали той може да предпазва от зло.

„Дали с експериментите си не се е опитвал да намери лек срещу онова, което е било скрито вътре?“

Там продължи, привличайки вниманието й:

— Въпреки че не мога да ви кажа къде господин Смитсън е открил подобен изключителен образец, зная пътя, по който е минал, за да стигне тук. — Той се обърна. — Елате да ви покажа.

 

 

13:27

Кат последва директора, който отиваше при дъщеря си.

„Да се надяваме, че това ще ни даде някакви насоки“.

Там се обърна и попита:

— Запознати ли сте с Пътя на коприната?

Кат се намръщи от внезапната промяна на темата.

— Имате предвид древния търговски маршрут между Европа и Китай, по който е била превозвана коприна и други стоки ли?

— Именно. Има обаче и друг търговски маршрут, много по-стар, който е съществувал още преди пет хиляди години.

„Какво иска да каже?“

Там се обърна към дъщеря си и заговори бързо на естонски. Лара кимна, затрака на клавиатурата и зареди карта на източната половина на Европа.

Всички се събраха пред екрана.

Там посочи пунктираната линия на картата.

— Това е така нареченият Път на кехлибара. По този маршрут товари със скъпоценния кехлибар са пътували от Санкт Петербург, където има богати залежи, чак до Венеция. Оттам корабите са превозвали тези съкровища през Средиземно море. — Той погледна групата. — Знаете ли, че нагръдникът на Тутанкамон е украсен с балтийски кехлибар?

Лицето на директора сияеше от гордост, докато разказваше за славната история на природното богатство на региона.

— Дори древните гърци ценели високо балтийския мрамор, най-вече заради мистичните му свойства — продължи той. — Преди две хиляди и петстотин години Талес от Милет потъркал парче кехлибар с вълна и получил искра. Нарекъл тази странна нова сила електричество. Тя произлиза от старогръцката дума електрон, с която са наричали кехлибара.

— Всичко това е много интересно — каза Монк, — но какво общо има с Джеймс Смитсън?

— Всичко. — Очите на Там проблеснаха и той кимна към картата. — Господин Смитсън е започнал пътуването си от Венеция и е продължил на север по Пътя на кехлибара. Възнамерявал е да стигне чак до Санкт Петербург, но прекъснал пътуването си в Талин. Само че не зная защо е спрял.

Кат можеше да се досети. Опитите му не бяха дали полезни резултати и той сигурно се бе отказал от начинанието си.

Там посочи Талин на картата и проследи с пръст пътя назад.

— Предполагам, че господин Смитсън е открил образеца си някъде по този маршрут.

Елена погледна Кат.

— Така трябва да е.

Кат изгледа намръщено картата с дългия Път на кехлибара.

„Ако е така, как ще успеем да открием източника за по-малко от три дни?“

Лара предложи отговор.

— Баща ми не е съвсем прав. — Тя погледна извинително директора. — Господин Смитсън е следвал маршрута на север от Венеция, но след като стигнал Балтийско море, продължил с кораб покрай брега до Талин.

— Откъде знаеш? — попита я изненаданият Там.

Тя затрака на клавиатурата.

— Тази сутрин прегледах електронните копия на корабните записи от времето, през което господин Смитсън е бил в града ни. Открих името му в пътническия манифест на кораб, пристигнал от Гданск в Полша.

Кат се наведе към монитора и проследи пътя обратно до полския град. Той се намираше на брега на Балтийско море.

Монк се наведе до нея.

— Щом е отплавал от Гданск, това би трябвало да стесни значително района на търсене.

— Само до половината от Пътя на кехлибара — каза Кат. — Но пак ни остава огромно разстояние.

Монк опря рамо в нейното.

— Постигали сме много повече с много по-малко.

„Вярно е“.

Кат се изправи и се обърна към Лара.

— Успяхте ли да научите още нещо за пътуванията на Смитсън?

— За жалост не. — Лара скръсти ръце на гърдите си. — Но Гданск векове наред е бил център на световната търговия с кехлибар. Преди няколко години градът откри голям музей на кехлибара. Имат архивни записи, достигащи до основаването на първата гилдия майстори на кехлибар през хиляда четиристотин седемдесет и седма. Може би музеят ще разполага с някакви сведения за господин Смитсън.

Монк сви рамене.

— Струва ми се малко вероятно.

Кат кимна.

— Но както сам каза, постигали сме повече и с по-малко.

 

 

14:01

Докато вървяха подготовките за заминаването им, Елена крачеше покрай масата в читалнята и гледаше записите на живота на основателя на Смитсъновия институт. Сякаш тялото му беше положено на масата.

„Това ли е всичко, което остава от нас, след като си отидем?“

Смитсън никога не се бе женил и нямаше деца и макар че името му беше изписано с големи букви върху камък на Националната алея, малцина знаеха нещо за самия човек. Единственото, което можеше да се направи, беше да се съберат отделните късчета от живота му. Тя взе пожълтелия ръкописен трактат, искаше да разбере човека, опитвал се да направи света по-добър чрез науката.

Върна ръкописа на масата.

„Заслужавал си нещо по-добро“.

Сам пристъпи към нея.

— Добре ли сте?

Тя се обърна. Сам се извисяваше една глава над нея и беше малко по-близо, отколкото Елена намираше за приемливо.

— Просто съм уморена — отвърна тя. — И може би се чувствам малко странно.

— Напълно ви разбирам. — Сам хвърли кос поглед към другите. — Онези двамата май не позволяват под краката им да порасне мъх.

Тя се усмихна.

„Определено“.

Монк най-сетне приключи разговора с пилота на самолета и се обърна към жена си.

— Ако побързаме, можем да излетим след час.

Кат кимна.

— Тогава да тръгваме. И да се надяваме, че фестивалът няма да ни забави.

Директор Там забеляза загрижеността й.

— Мога да ви покажа маршрут до летището, с който да избегнете най-тежките задръствания. — Пристъпи към дебелата врата. — В лобито има карта.

Монк и Кат го последваха, Сам и Елена тръгнаха след тях.

Докато вървяха към изхода, Сам повдигна вежда към Елена.

— Сега разбирате ли какво имах предвид?

Там отвори вратата.

— Празничният парад е насрочен за…

Рязък гръм го прекъсна.

Вратът на директора експлодира и кръвта опръска Кат. Тялото на Там полетя назад в стаята.

Времето сякаш спря.

Лара изпищя. На Елена й се стори, че викът й идва някъде отдалеч.

Сякаш бяха репетирали, Кат тутакси хвана Там и го завлече настрани, а Монк натисна с рамо обкованата врата и я затръшна.

Последва рязко чукане — още куршуми се забиха в дървото.

Сам подхвана Елена през кръста и я дръпна назад.

Монк — продължаваше да натиска вратата — извика:

— Лара, има ли друг изход?

Дъщерята на директора стоеше вцепенена с ръце на гърлото и облещени очи.

Кат притисна с длани раната на Там в опит да спре кръвотечението.

— Лара, нямаме време.

Младата жена се взираше в растящата локва кръв. Отговорът й бе тих стон.

— Не…