Джеймс Ролинс
Короната на демона (27)

21.

8 май, 01:34

Атолът Икикауо

Отново в пълна екипировка, Грей нагази в застоялата вода.

На екипа му трябваха двайсет дълги минути да стигне през гъсто обраслите хълмове до източния бряг на езерото в средата на острова. Бяха принудени да вървят бавно и да използват мерниците за нощно виждане, като внимаваха да не подплашат ятата гнездящи птици. Прилепи летяха над тях под тъмния балдахин на гората.

Докато влизаше в езерото, Грей се надяваше прилепите да са единствените, забелязали присъствието им. Пред него Маке Луаваи се простираше на четиристотин метра ширина и около осемстотин дължина. Въздухът над езерото вонеше на солена вода, над тъмната му повърхност беше увиснал облак от малки хапещи мухи и досадни комари. Въпреки това в езерото имаше живот — от време на време някоя риба пляскаше с опашка и скачаше към облака насекоми.

— Внимавайте къде стъпвате — предупреди Грей, докато навлизаше в езерото. — Дъното се спуска стръмно.

Само след два метра навътре се озова до шия във водата. Дори през неопрена езерото се усещаше определено по-топло от океана около тях. Но това не го правеше по-приятно — Грей имаше чувството, че е нагазил в хладка супа. Странното чувство се засилваше от високата соленост на езерото. То бе три пъти по-солено от морето и водата неестествено изтласкваше тялото му към повърхността.

Преди да се гмурне, Грей огледа за последен път отсрещния бряг. Очилата му за нощно виждане различиха смътна светлина отвъд линията на хълмовете, бележеща старата станция на Бреговата охрана.

Там всичко изглеждаше притихнало.

Грей се плъзна под повърхността и след като всички го последваха, поведе групата. Плуваха петдесетина метра навътре, след което продължиха с приглушеното бръмчене на двигателите „Скуба Джет“. Този път обаче Грей се придържаше на по-малка дълбочина, само на три метра под повърхността. На тази дълбочина все още достигаше светлината на звездите, която беше достатъчна за очилата за нощно виждане.

Не че Грей се нуждаеше от слабата светлина. Лично той можеше да преплува разстоянието, като се ориентира само по компаса и преценява разстоянието по загребванията си, но трябваше да се съобразява с цивилните в групата. Слабата светлина им позволяваше да не се губят от поглед, което можеше да намали шансовете някой да изпадне в паника.

За съжаление тази предпазна мярка беше единствено в полза на цивилните.

Грей погледна през рамо. По време на прехода към езерото Сейчан се беше опитвала да скрие болката, която изпитваше, но Грей бе забелязал лъсналата й от пот кожа, несигурната й походка и тежкото й дишане. Състоянието й като че ли непрекъснато се влошаваше. Когато стигнаха езерото, мускулите на челюстта й се бяха стегнали, сякаш стискаше зъби, за да не закрещи от болка.

Не успя да я забележи и се разтревожи още повече. Знаеше, че е последна в групата с Палу, но очевидно беше изостанала още повече.

„Трябваше да проявя повече твърдост и да настоя да остане на Мауи“.

Грей обаче я познаваше и знаеше, че тя щеше да намери начин да ги последва. В Хана бе разпознал онова нейно упорито изражение. Беше го виждал достатъчно често в миналото. Но в този случай долови и една още по-силна решимост, дължаща се може би на новия живот, който тя пазеше в себе си.

Грей — знаеше, че тя ще се бори до последен дъх — отново се обърна напред… и едва не се блъсна в нещо. Успя да завие в последния момент. Пречката се оказа стърчащо крило на стар самолет. Докато минаваше покрай останките, двигателят на гърдите му докосна метала и остърга пласт водорасли.

След като самолетът остана зад него, Грей изключи двигателя и се обърна. Останалите бяха забелязали разминаването му на косъм с препятствието. Кен и Аико го заобиколиха от двете му страни и се изгубиха в мътната вода.

Грей изруга наум и даде знак на Ковалски, като го бутна в посоката на Аико и му посочи да плува натам, а самият той се насочи след Кен. Беше сигурен, че ще може да го настигне, но за всеки случай запали и ултравиолетовото фенерче.

Кен се появи пред него. Беше се сетил да изключи двигателя и бе забелязал светлината. Грей доплува до него, попита го със знаци как е и той му отговори с вдигнат палец. Очите му обаче бяха станали огромни зад маската.

Заедно заплуваха в посоката, в която бяха изчезнали Аико и Ковалски. Грей напредваше предпазливо, защото ултравиолетовата светлина разкриваше около тях същинско гробище. Лъчът осветяваше останките на четири или пет самолета, парчета от които бяха разхвърляни къде ли не. Половин перка стърчеше от пясъка, подобно на кръст в гробище. На дъното лежаха сцепени фюзелажи. Пречупени криле сочеха във всички посоки или бяха почти заровени в тинята.

Всички останки бяха покрити с водорасли.

Въпреки това Грей разпозна дизайна им, най-вече по характерния кръг на едно от крилата и по носа на черно торпедо, надничащо под един от самолетите. Останките бяха на ескадрила японски бомбардировачи от Втората световна война „Накаджима B5N“, излитащи обикновено от намиращи се недалеч самолетоносачи.

Грей си представи яростния сблъсък над този остров, част от четиридневната битка при Мидуей. Решителното морско сражение беше нанесло смазващ удар на японския имперски флот, от който той така и не се бе възстановил напълно.

Докато се взираше към гробището, от сумрака се появиха тъмни фигури.

Едната дребна, другата едра.

Аико и Ковалски.

Двамата се насочваха към светлината на Грей.

Когато приближиха, Грей се завъртя в кръг.

„Къде са Сейчан и Палу?“

В суматохата ги беше изгубил от поглед. Дали още се намираха зад останалите от екипа? Или се бяха разминали и бяха продължили напред?

Нямаше как да знае, но резервният план при евентуално разделяне беше да се срещнат на предварително определени координати на западния бряг или ако бъдат открити, да се оттеглят при пещерата.

Грей нямаше друг избор освен да даде знак да продължат напред. Все пак за всеки случай нареди този път да останат близко един до друг. Нямаше намерение да губи още някого.

След малко дъното отново пропадна и изчезна в мрака, който лъчът на фенерчето не можеше да разпръсне. Групата сякаш се носеше в някаква огромна бездна.

Чувството, че е изложен на открито, накара Грей да изгаси фенерчето, но не и преди да насочи лъча назад с надеждата, че ще послужи като последен ориентир за Сейчан и Палу.

„Разбира се, стига да са зад нас“.

Накрая се предаде и изключи светлината.

Сякаш по даден сигнал бездната под тях блесна ослепително. Стреснат, Грей моментално изключи нощното виждане на маската, но претоварените му ретини останаха заслепени. Трябваше да мине известно време, докато успее да различи нещо.

Далеч под тях някакъв голям комплекс светеше на дъното на езерото. Приличаше на гигантска платка, която внезапно е оживяла. Грей различи прозрачни тунели, свързващи структури със стъклени куполи на различни нива. Други по-тъмни места маркираха местоположението на помещения със стоманени стени.

Разбра какво вижда.

Подводна лаборатория.

Можеше да се досети за предназначението й: „Какъв по-добър начин да опазиш и държиш под карантина работа върху опасен организъм?“

Но сияещата лаборатория не беше основният източник на ярката светлина. Тя идваше от носа на подводница, насочен нагоре към групата и хвърлящ ослепителен конус пред себе си.

Нямаше начин да избягат от бързия съд и Грей събра останалите. Всички бяха в различна степен на шок и паника — или в случая с Ковалски, на мрачно примирение.

Грей им даде знак да се насочат към повърхността.

Там също се виждаха светлини, които ги приближаваха от западния бряг. Приглушеното ръмжене на мотори отекваше във водата.

„Моторници…“

Бяха попаднали в капан отдолу и отгоре.

Грей стигна повърхността и свали маската си. Останалите последваха примера му. Три плоскодънни лодки ги приближаваха. Бойците в тях държаха автомати.

Грей изпита известна утеха, че не откриха веднага огън, но не беше изненадан. Очакваше, че собствениците на острова ще искат да разпитат неканените гости.

Но очевидно имаше и други, които не представляваха интерес за тях.

От югоизток се разнесе силна експлозия.

Всички се обърнаха и видяха огнено кълбо, издигащо се в тъмното небе.

Ковалски се намръщи. И той като Грей много добре разбираше откъде е дошла експлозията.

Катамаранът.

Грей изпита облекчение, че Палу не е тук, за да види това. Погледна към тъмното езеро, като се питаше отново къде са изчезнали останалите двама. Отсъствието им преди го беше разтревожило, но сега му вдъхваше малко надежда.

„Поне те не попаднаха в този капан“.

Някакво движение привлече вниманието му надолу.

Ярка светлина се отдалечи от групата им, маркирайки минаването на подводницата. Но вместо да се спусне обратно, тя продължи към гробището на японските самолети, като сновеше наляво и надясно, претърсвайки водите.

Грей се замоли другите двама да са в безопасност и да са се скрили добре.

Особено след като онази светеща акула сега патрулираше тъмните води.

 

 

01:52

Сейчан се долепи до фюзелажа. При падането си японският бомбардировач се беше разцепил на две. Тя се намираше зад пилотската кабина: скелетът на пилота все още беше овързан в гниещите предпазни колани.

Името на езерото — Смъртоносният кладенец — се беше оказало много подходящо за този летец.

„Да се надяваме, че това няма да важи и за нас“.

Загледа се през двата метра вода, които я отделяха от опашната част на самолета. Палу се беше наврял там и едрото му тяло бе свито на две. Поради тъмнината тук Сейчан можеше само да си представи напрегнатото му изражение под маската.

Преди секунди двамата бяха навлезли в пределите на гробището. Бяха изостанали от екипа — или по-точно тя беше изостанала. Палу беше останал до нея, вероятно по заповед на Грей.

Сейчан имаше трудности със своя „Скуба Джет“. Не можеше да превключи на максимална скорост, което я беше принудило да компенсира с крака, за да не изостава от другите.

При нормални обстоятелства това нямаше да е проблем.

Но сегашното й положение изобщо не можеше да се нарече нормално.

Дори в този момент острите ножове на болката пробождаха мускулите й. Ръцете й трепереха, докато се подпираше с длани в корпуса. Всяка фибра по гърба й гореше, превръщайки гръбнака й в огнен шиш.

Тя използва момента да се възползва от обучението си в Гилдията. Успокои ума си, затваряйки дискомфорта зад студени стени. Вдиша дълбоко кислород от бутилката. Бяха я учили, че болката е системата за ранно предупреждение на тялото. Не беше задължително тя да означава поражение или изваждане от строя — и сегашният случай като че ли беше точно такъв. Докато тялото й гореше от болка, Сейчан усещаше, че като цяло силата й си остава.

„Засега“.

А настоящето беше единственото, което имаше значение.

Грей и останалите бяха в беда…

Докато двамата с Палу плуваха през гробището, светът пред тях безмълвно експлодира в ослепителна светлина. Покритите с водорасли останки се очертаха рязко на сиянието. Нощното виждане на маската й го усили и за момент я заслепи напълно.

Въпреки това тя остави нощното виждане включено и инстинктивно се насочи към сенките — там, където бе живяла през по-голямата част от живота си. Затърси най-близкото прикритие, като поведе Палу със себе си, докато не попадна на разбития самолет на дъното на езерото…

Бяха извадили късмет, че го откриха толкова бързо.

Тъкмо стигнаха до скривалището, когато една двуместна подводница се издигна от дълбините. На ярката светлина на прожекторите й Сейчан различи тъмни петънца, издигащи се към повърхността.

„Грей и другите“.

Малко след това се появиха лодки, които летяха по покрива на този воден свят. След като жертвите им бяха влезли в капана, подводницата зави към гробището и пое към Сейчан и Палу. Светлините й шареха насам-натам.

„Знаят ли, че сме тук, или просто са предпазливи?“

Така или иначе, не можеше да им избяга.

Огледа противника, когато той влезе в гробището. Подводницата беше всъщност двуместна шейна, тоест от така наречените „мокри подводници“, като пътуващите в нея бяха с водолазни костюми. Носът беше покрит със стъкло, но задната част на кабината бе отворена към водата. Пилотът седеше зад пулта за управление, а вторият беше клекнал зад него със свити под тялото крака и се държеше за долната част на шейната. Стъкленото покритие на носа го предпазваше от течението, докато се движеха във водата.

Подобни подводници се използваха от военните за незабелязано проникване на вражеска територия. Тази беше проектирана с подобна цел; Сейчан забеляза и харпун, стърчащ над раменете на возещия се отзад.

Не по-малко обезпокоително бе, че други две остриета стърчаха от носа. Очевидно подводницата беше добре въоръжена.

Щом машината навлезе сред останките, возещият се се оттласна настрани и се спусна надолу, а подводницата продължи под ъгъл към повърхността. Водолазът очевидно възнамеряваше да претърси гробището и да елиминира евентуалните жертви или да ги принуди да излязат от скривалището си.

За съжаление в езерото се бяха разбили само четири самолета, така че броят на скривалищата беше ограничен. Водолазът със сигурност познаваше тези места. Той се насочи право към съседния самолет и насочи лъча на фенера, закрепен за харпуна, към прозореца на кабината. Фюзелажът се освети отвътре, светлината проникваше през пукнатините на корпуса.

След като се увери, че там няма никого, водолазът се насочи към техния самолет. Лъчът на фенера му освети пространството между двете половини на корпуса. Сейчан и Палу се отдръпнаха по-навътре. На допълнителното осветление Сейчан можеше да различи лицето на хаваеца и му направи знак, като свали ръце и имитира мечешка прегръдка.

Палу присви очи зад маската и носът му се сбърчи неразбиращо.

Трябваше да го остави сам да се сети.

Докато водата между тях ставаше все по-ярка, тя приготви двете си оръжия, по едно във всяка ръка, като намери по-добра опора за краката си. Изчака черният връх на харпуна да се появи в полезрението й — и хвърли първото оръжие в процепа.

Инерцията на водолаза го отнесе напред и той се озова лице в лице с шокиращото нещо, което бе излетяло от фюзелажа.

Черепът на пилота.

Бялата кост улучи маската на врага.

Водолазът реагира по напълно естествен начин на неочакваната атака и на нещото, което се взираше мъртвешки в него, и се извърна настрани. Насочи харпуна към половината корпус, където беше Сейчан, като в същото време се оттласкваше назад към другата половина.

Преди да успее да стреля, яки ръце го сграбчиха отзад и го издърпаха в опашната част, сякаш някакъв паяк се беше хвърлил от засада върху жертвата си.

Явно Палу се беше досетил.

Сейчан се оттласна от седалката в кабината и се понесе напред. Рискува да погледне нагоре. Прожекторът на подводницата претърсваше останките от лявата й страна.

„Добре“.

Сейчан се хвърли напред, блъсна хванатия водолаз и опря дулото на пистолета си в гърдите му. Насочи оръжието под ъгъл нагоре и стреля. Гърмежът беше притъпен, но все пак силен. Сейчан се надяваше, че бръмченето на двигателя на подводницата ще го заглуши. Стрелянето с пистолет под вода беше проблематично. Повечето можеха да стрелят веднъж, преди да станат негодни. Но дори и тогава поразяващият обхват беше ограничен до не повече от половин метър. Сейчан разчиташе, че това ще задържи куршума в тялото на убития.

Ножът беше по-логичното оръжие при близък бой под вода, но Сейчан се боеше, че жертвата й ще се мята прекалено много. След като се увери, че водолазът е мъртъв, тя остърга водорасли от стената и запуши дупката от куршума. След това свали фенера от харпуна, даде го на Палу и посочи към подводницата.

„Преструвай се, че си водолазът“.

Палу кимна, че е разбрал, оттласна се и заплува ниско над дъното, като осветяваше пред себе си. Беше едър горе-долу колкото водолаза. Сейчан се надяваше, че измамата ще издържи достатъчно дълго.

След като Палу се отдалечи, Сейчан свали маската на убития, която покриваше цялото му лице. Той имаше и радиостанция. Сейчан свали и нея и размени маските. Когато издиша, за да махне водата, над останките от самолета се спусна мрак — подводницата и „търсачът“ се отдалечаваха.

Сейчан излезе от скривалището си и се издигна в тъмната вода.

Въпреки болката, разкъсваща цялото й тяло, тя се чувстваше по-спокойна в обичайната си стихия — като сянка в мрака.

В ухото й прошепна глас. Говореше на японски. Пилотът на подводницата се свързваше с партньора си.

— Някакви следи от целта?

Сейчан знаеше, че трябва да отговори. Мъртвият водолаз приличаше на японец, затова тя отговори на този език, кратко и рязко.

— Орукурия. — „Всичко е чисто“.

Продължи да се издига, докато не се изравни с бавно отдалечаващата се подводница, след което заплува след нея. Болката я пронизваше при всяко движение, но тя остана съсредоточена върху целта си, като бавно я приближаваше.

Долу Палу продължаваше представлението си, като от време на време спираше да огледа останките, с което задържаше подводницата.

Пилотът пред нея седеше под стъкления похлупак, очертан на светлия фон на лъча на прожектора. Сейчан заплува по-бързо, с което раздуха тлеещите въглени на болката в корема и краката си.

Накрая прошепна в радиостанцията на японски, който владееше безупречно от младежките си години в Югоизточна Азия:

— Движение на пет метра пред мен. Виждаш ли нещо?

— Оттук нищо — отвърна пилотът.

Като разчиташе, че вниманието на пилота е насочено надолу, Сейчан зае позиция зад опашката, прицели се с отнетия харпун и стреля.

Копието се понесе през отворената задна част на стъкления похлупак и прониза пилота във врата, като едва не му отряза главата. Кръвта бързо изпълни купола. Останала неуправляема, подводницата се понесе надолу, оставяйки след себе си алена диря.

Сейчан не се страхуваше, че някой ще забележи точно този сигнал, но въпреки това забърза след него. Когато настигна подводницата, се хвана за една дръжка на долната й част и се набра напред. Вдигна пилота от седалката и изхвърли тялото му назад. Плавателната му жилетка не беше надута и тежката екипировка повлече трупа към очакващото го гробище.

Сейчан пое управлението. Имаше известен опит в карането на подобни подводници, но беше позабравила. Все пак след няколко неуспешни опита насочи подводницата по спирала надолу към Палу. Хаваецът беше забелязал кървавата диря на падащия към дъното пилот и чакаше недалеч от тялото.

„Сигурно е отишъл да се увери, че не съм аз“.

Щом тя се приближи, той се оттласна от дъното и зае мястото отзад.

Посочи напред и я погледна въпросително.

Сейчан поклати глава и посочи надолу.

„Време е да навестим местните“.

Преди да потеглят, направи мислена инвентаризация. Разполагаше с различни ножове, скрити по цялото й тяло, както и със стрелялия вече под вода „ЗИГ Зауер“. Пистолетът можеше да се изсуши и да бъде отново годен за ползване. Макар да не разполагаше с голяма огнева мощ, можеше да се справи. Щеше да разчита на едно умение, което не беше научила от Гилдията, а от бащата на нероденото й дете — човек, който беше майстор на непрякото мислене и импровизациите.

„Ако искам да спася Грей, по-добре да действам като него“.

Докато завърташе кормилото и включваше дюзите, през крайниците й сякаш премина огън. Зрението й се стесни до точка. Сейчан се преви над кормилото с ръка на корема и заповяда на болката да се махне — не от нейното тяло, а от онова, което пазеше вътре в него.

Задиша тежко и забеляза, че стрелката на датчика за кислород е в червената зона.

„Времето ни изтича“.

Седна по-изправена. Това важеше за всички.

Особено за един.

Докато насочваше подводницата надолу, даде обещание — на Грей, на себе си и най-вече на нероденото си дете.

„Няма да те разочаровам“.

Въпреки това един мрачен въпрос се надигаше все по-настоятелно в нея през последните часове.

„Колко съм готова да жертвам, за да спазя това обещание?“