Джеймс Ролинс
Короната на демона (6)

Пролог

11:07

31 декември 1903 Генуа, Италия

Времето беше налегнало тежко върху плещите на пътниците. Файтонът, който се изкачваше от заснежената Генуа, с рязък подскок внезапно зави по една тясна улица.

Седящият отзад Александър Греъм Бел изстена. Още се възстановяваше от треската след презокеанското пътуване с жена си. На всичкото отгоре от пристигането им в Италия преди две седмици нищо не вървеше гладко. Италианските власти спъваха на всяка крачка плановете му да се добере до останките на Джеймс Смитсън — човека, основал Смитсъновия институт. За да улесни ограбването на гроба, той беше принуден да действа като шпионин и посланик едновременно и да прибягва поравно до подкупи и измами. Това беше игра за много по-млад човек, не за мъж в средата на петдесетте. И напрежението беше взело своето.

Жена му стисна китката му.

— Алек, няма да е зле да кажем на кочияша да кара по-бавно.

Той потупа ръката й.

— Не, Мейбъл, времето се разваля. А и французите ни дишат във врата. Сега или никога.

Преди три дни, точно когато си беше осигурил всички разрешителни, някакви далечни френски роднини на Смитсън бяха изпълзели от някаква дупка да предявят претенции върху останките му, без изобщо да имат представа какъв е залогът. Преди френската пречка да стане непреодолима, Бел беше посочил пред италианските власти, че тъй като Смитсън е оставил цялото си състояние на Съединените щати, подобно завещание несъмнено би трябвало да включва и тленните му останки. Затвърди позицията си с пачки лири в правилните ръце, като в същото време категорично заявяваше (напълно невярно), че президентът Теодор Рузвелт подкрепя мисията му.

Макар че дотук беше успял, не можеше да разчита, че хитрините му ще издържат още дълго.

„Наистина сега или никога“.

Докосна джоба на гърдите си, където държеше късче хартия с обгорели ръбове.

Мейбъл кимна към ръката му.

— Мислиш ли, че може още да е там? В онзи гроб, погребано с тялото му?

— Трябва да сме сигурни. Преди половин век някой е бил на крачка от разкриването на тази тайна. Не бива да допускаме италианците да довършат работата.

През 1829 г. Джеймс Смитсън бил погребан от племенника си в малко гробище на малък нос в Генуа. По онова време гробището било собственост на британците, но италианците запазили правата си върху земята под него. През последните няколко години една съседна каменна кариера бавно прояждаше пътя си към възвишението и сега компанията искаше да го изравни цялото, включително и гробището.

Когато научиха за заплахата за костите на основателя на Смитсъновия институт, членовете на музейния съвет започнаха да обсъждат дали да спасят останките му, преди да бъдат взривени и да изчезнат в морето. Точно по това време в ръцете на Александър попадна едно старо писмо. То беше написано от първия секретар на института Джоузеф Хенри, който ръководел построяването на Замъка и който по-късно бе умрял между стените му.

— Хенри не беше глупак — промърмори той под нос, като поглаждаше гъстата си брада.

— Знам колко много му се възхищаваше — утеши го Мейбъл. — И ценеше приятелството му.

Той кимна.

„Достатъчно, за да следвам инструкциите му до това гробище в Италия“.

В писмото, написано през годината преди смъртта му, Хенри разказваше история, продължаваща назад до Гражданската война, когато събитията започнали да се развиват в ущърб на Юга. В един от старите дневници на Смитсън Хенри попаднал на странен запис. Натъкнал се на него съвсем случайно, докато търсел допълнителни документи за дарението на Смитсън и се опитвал да разбере защо той е бил толкова щедър към страна, в която никога не е стъпвал. По време на проучванията си попаднал на едно-единствено изключение в завещанието — предмет, който не бил дарен на Съединените щати. Цялата минерална колекция на дарителя била запазена в Замъка без един артефакт, който по волята на Смитсън бил погребан с тялото му.

Странната подробност събудила интереса на Хенри. Той започнал да се рови в дневниците и записките на Смитсън и накрая попаднал на едно споменаване за предмета, наричан Короната на демона. Смитсън изразявал съжаление, че го е открил по време на проучването на някаква солна мина край Балтийско море. Според него находката му можела да отприщи нещо ужасно.

— „Пълчищата на ада на тази земя…“ — прошепна Александър, цитираше думите от дневника на Смитсън.

— Наистина ли вярваш, че е възможно? — попита Мейбъл.

— По времето на Гражданската война някой е вярвал достатъчно, за да опожари Замъка.

„Или Хенри си е мислил така“.

След като открил тайната на Смитсън, Хенри я обсъдил с някои членове на съвета и дори се запитал открито дали артефактът не може да се използва като оръжие. Три дни по-късно в Замъка избухнал мистериозният пожар, който сякаш имал за цел да унищожи наследството на Смитсън — както архива му, така и колекцията минерали.

Поради времето на пожара Хенри предположил, че някой в института е предал страховете му на Конфедерацията. За щастие той запазил дневника на Смитсън със споменаването на артефакта в собствения си кабинет и така го спасил от пламъците, макар че корицата изгоряла и някои части били изгубени. Въпреки това Хенри решил, че е най-добре да запази спасяването му в тайна, и съобщил само на най-доверените си съмишленици. Те образували затворена група в музея и през следващите години били пазители на най-тъмните тайни на Смитсъновия институт, за които не знаел дори директорът.

Пример за тази информация бил загадъчният символ, татуиран върху китката на един негодник, когото Хенри най-сетне успял да свърже с пожара. Мъжът умрял преди да бъде разпитан, като прерязал собственото си гърло. Хенри беше скицирал символа в писмото си като предупреждение за бъдещите поколения.

Приличаше на вариант на масонския символ, но никой не знаеше на коя конкретна група принадлежи. Десетилетия по-късно, когато гробът на Смитсън беше заплашен от унищожение, групата се обърна към Александър и му показа писмото на Хенри. Привлякоха го за своята кауза, защото си даваха сметка, че за извършването на подобно мошеничество на италианска земя ще им е необходим човек с неговата известност.

Макар да не беше сигурен какво ще открие в гроба на Смитсън — ако изобщо откриеше нещо — Александър се бе съгласил да изпълни задачата и дори използва собствени средства за финансиране на мисията. Не можеше да откаже, независимо какъв щеше да бъде резултатът.

„Дължа го на Хенри“.

Файтонът зави с друсане на последния завой и се озова на върха на носа. От него се откриваше просторна гледка към Генуа и пристанището й, което бе пълно с натоварени с въглища шлепове — толкова много, че сякаш човек можеше да прекоси залива, като прескача от един на друг. По-наблизо малкото гробище сякаш ги приканваше, заобиколено от бели стени, върху които имаше натрошени стъкла.

— Да не би да сме закъснели? — попита Мейбъл.

Александър разбираше загрижеността й. Единият ъгъл на гробището вече липсваше, изяден от съседната мраморна кариера. Докато слизаше от закрития файтон на хапещия вятър, Александър зърна нещо, което можеше да бъде единствено останки от ковчези, разбили се на дъното на кариерата. Потръпна, но не от студа.

— Не бива да се бавим — каза той.

Поведе жена си през портала на гробището. Отпред видя групичка мъже, сгушени в дебелите си палта — неколцина лакеи на местната власт и трима работници. Бяха се събрали около биещ на очи саркофаг, заобиколен от ограда от железни пръти. Александър забърза към тях, наведен срещу вятъра и прегърнал жена си през кръста.

Кимна на американския консул Уилям Бишъп, който също беше тук. Бишъп се обърна към него и почука часовника си.

— Чух, че един френски адвокат е тръгнал от Париж с влака. Трябва да побързаме.

— Съгласен. Колкото по-скоро се качим на борда на „Принцеса Ирен“ с костите на видния ни колега и отплаваме за Америка, толкова по-добре.

Започна да прехвърча сняг. Александър пристъпи към саркофага. Върху сивия мраморен пиедестал имаше прост надпис:

Бишъп отиде до един от италианските представители и му каза нещо. След секунди двама работници се заеха да повдигнат с лостове мраморния похлупак на саркофага. Недалеч трети подготвяше цинков ковчег. След като прехвърлеха костите на Смитсън в него, сандъкът щеше да бъде запечатан за презокеанското пътуване.

Докато мъжете работеха, Александър отново се загледа в надписа и сбърчи чело.

— Странно.

— Кое? — попита Мейбъл.

— Тук пише, че Смитсън е бил на седемдесет и пет, когато е умрял.

— И какво от това?

Александър поклати глава.

— Роден е на пети юни хиляда седемстотин шейсет и пета. По сметките ми излиза, че трябва да е умрял на шейсет и четири. Надписът греши с единайсет години.

— Това важно ли е?

Той сви рамене.

— Нямам представа, но предполагам, че племенникът му би трябвало да знае истинската възраст на чичо си, особено като се има предвид, че той е поръчал надписа.

Бишъп даде знак на Александър да приближи саркофага, чийто похлупак най-сетне беше свален.

— Честта би трябвало да е ваша.

Макар да оценяваше жеста, Александър се замисли дали да не откаже, но вече беше стигнал твърде далеч за подобни колебания.

„Ако е гарга, рошава да е“.

Застана до Бишъп пред отворения саркофаг и надникна вътре. Дървеният ковчег отдавна беше изгнил на постелка плътна прах върху костите. Той протегна благоговейно ръка, разчисти прахта и вдигна черепа, който беше изненадващо добре запазен. Беше очаквал едва ли не да се разпадне при първото докосване.

Отстъпи назад и се загледа в празните очници на основателя на Смитсъновия институт.

Както се казваше в надписа, Смитсън беше бил член на Британското кралско дружество, една от най-уважаваните научни организации на света. Бил поканен да постъпи в него в годината, в която завършил колежа. Дори на тази млада възраст научният му талант вече правел впечатление. По-късно като химик и минералог той прекарал по-голямата част от живота си в пътувания из Европа и събиране на проби от руди и минерали.

И в същото време много неща около този човек си оставаха неизвестни.

Например защо беше завещал богатството и колекцията си на Съединените щати?

Но все пак един факт беше неоспорим.

— Дължим ти толкова много — тихо каза Александър на черепа. — Щедрият ти дух е променил завинаги младата ни страна. Твоето завещание е научило най-големите умове на Америка да загърбят дребните амбиции и да работят заедно за общото благо.

— Добре казано — отбеляза Бишъп и протегна облечената си в ръкавица ръка. Времето се разваляше все повече и консулът очевидно искаше да приключат колкото се може по-бързо.

Александър нямаше нищо против. Даде му черепа, който бе положен в цинковия ковчег, и отново насочи вниманието си към гроба. Вече беше забелязал правоъгълния предмет в единия ъгъл.

Посегна отново, махна прахта и видя малка метална кутия.

Наистина ли това беше източникът на целия онзи ужас?

Наложи се да напрегне всичките си сили, за да извади кутията. Оказа се невероятно тежка. Той я подпря на един надгробен камък наблизо. Бишъп нареди на работниците да прехвърлят останалите кости и отиде при него заедно с Мейбъл.

— Това ли е? — попита жена му.

Александър се обърна към консула.

— Искам да ви напомня отново. Не бива да има никакво официално споменаване за това нещо. Разбрахте ли ме?

Бишъп кимна и погледна останалите, които бяха заети с работа.

— Платихте добре за мълчанието им.

Удовлетворен, Александър дръпна резето и отвори кутията. Вътре имаше подложка от пясък, в която беше поставено нещо с размерите и цвета на тиква. Той впери поглед в него, затаил дъх.

— Какво е това? — попита Мейбъл.

— Ами… прилича ми на буца кехлибар.

— Кехлибар ли? — В гласа на Бишъп се долови алчност. — Ценен ли е?

— Донякъде. Макар че не е нищо особено. В общи линии, това е вкаменена дървесна смола. — Александър се намръщи и се наведе към предмета. — Бишъп, бихте ли помолили онзи работник да ви даде фенера си?

— Защо…?

— Просто го направете. Нямаме цял ден.

Бишъп забърза да изпълни нареждането.

Мейбъл застана до мъжа си.

— Какво мислиш, Алек?

— Като че ли виждам нещо. Вътре в кехлибара.

Бишъп се върна с фенера.

Александър го взе, усили пламъка и го поднесе към прозрачната буца. Кехлибарът засия като мед и нещото в него се видя по-ясно.

Мейбъл ахна.

— Това кости ли са?

— Така ми се струва.

Явно гробът на Смитсън съдържаше не само неговите тленни останки.

— Но на какво са? — попита Бишъп.

— Нямам представа. Но несъмнено от нещо праисторическо.

Александър се наведе още повече и присви очи. В сърцевината на буцата имаше малък триъгълен череп с размерите на юмрук и с редица остри зъби. Определено приличаше на череп на влечуго, може би на някакъв малък динозавър. В сияещия камък се виждаха и по-дребни кости. Александър си представи как древната смола покрива гроба на създанието, като размества костите му и ги запечатва завинаги в това положение.

По-тънките кости образуваха над черепа страховит ореол.

„Като корона“.

Хвърли поглед към Мейбъл, която рязко си пое дъх, когато видя приликата. Тя също разбираше, че това трябва да е нещото, за което е писал Смитсън — и което беше нарекъл с подходящото име Короната на демона.

— Невъзможно — прошепна жена му.

Александър кимна. В джоба му се намираше обгорена страница от дневника на Смитсън, на която той беше записал за артефакта нещо забележително.

Трябваше да е невъзможно, както бе казала жена му.

Представи си думите, написани от Смитсън за предмета.

„Предупреждавам ви, че онова в Короната на демона е съвсем живо…“

Побиха го ледени тръпки на ужас.

„… и готово да отприщи пълчищата на ада на тази земя.“

 

 

20:34

3 ноември 1944

Вашингтон, окръг Колумбия

— Внимавай за плъхове — предупреди Джеймс Риърдън при входа на тунела. — Долу в тъмното има истински зверове. Миналия месец един отхапа върха на палеца на един работник.

Арчибалд Маклийш потисна тръпката на отвращение, докато окачаше сакото си на куката до вратата. Не беше облечен точно за екскурзии под земята, но беше дошъл късно, тъй като вечерната среща в Библиотеката на Конгреса се беше проточила.

Впери поглед в петте стъпала, които водеха към стария тунел, свързващ Смитсъновия замък със съседната сграда от другата страна на Националната алея. Природонаучният музей беше завършен през 1910 година, след което десет милиона експоната били прехвърлени с конски каруци от Замъка до сегашния си дом. В продължение на десетилетие след това двете сгради имаха общи сервизни помещения в дългия над 210 метра тунел, но при по-късните преустройства подземният проход беше затворен и се използваше много рядко, най-вече от работници по поддръжката.

„И явно от доста едри гризачи“.

Въпреки това Арчибалд смяташе, че изоставеният тунел може да намери ново приложение. Като главен библиотекар на Библиотеката на Конгреса и председател на Комитета за запазване на културното наследство в началото на Втората световна война той беше натоварен със задачата да намери убежище за националните съкровища. Понеже се страхуваше от бомбардировки като тези над Лондон по време на блицкрига, той лично бе ръководил прехвърлянето на безценни документи — Декларацията за независимост, Конституцията и дори едно копие на Библията на Гутенберг — във Форт Нокс. Националната художествена галерия също беше изнесла най-ценните си шедьоври в имението Билтмор в Северна Каролина, а Смитсъновият институт беше скрил най-ранното копие на химна „Знаме, обсипано със звезди“ дълбоко в националния парк Шенандоа.

Този безсистемен подход не се нравеше на Арчибалд и през 1940 той бе настоял за построяването на специално бомбоубежище под Националната алея, предназначено за тази цел. За съжаление Конгресът беше отхвърлил искането му поради недостиг на средства.

Въпреки неуспеха Арчибалд така и не се беше отказал от идеята си — поради което сега се намираше в подземията на Смитсъновия замък, където имаше временни бомбоубежища за служителите на музея. Преди три седмици беше наел двама инженери да направят проучване дали подобно хранилище може да се построи тайно и да е свързано с този тунел. Преди два дни по време на огледа инженерите бяха попаднали на странична врата под Националната алея, скрита зад някакви тръби и зазидана с тухли.

Арчибалд незабавно беше съобщил на Джеймс Риърдън, сегашния заместник-директор на Смитсъновия институт. Бяха приятели от много години и Джеймс беше подкрепял усилията на Арчибалд за построяването на убежище. Двамата се надяваха, че откритието може да поднови интереса към проекта, особено като се имаше предвид кой е скрил помещението. След махането на тухлите името му беше открито върху табела, закрепена за стоманената врата.

Александър Греъм Бел.

Към името вървеше и предупреждение:

Намиращото се зад тази врата е едновременно чудо и опасност, нямаща равна на себе си. То може да промени завинаги бъдещето на човечеството или да обрече всички ни на гибел, ако попадне в неподходящи ръце. Ние, долуподписаните, обявяваме този артефакт за прекалено опасен, за да излезе на бял свят, но не смеем да го унищожим, тъй като в него се крие възможният ключ към живота след смъртта.

Твърдението беше невероятно, но посланието се подкрепяше от подписите на петима членове на Управителния съвет на института. Джеймс беше проверил имената. Всички вече бяха покойници и не се намериха никакви записи за обстоятелствата, накарали Бел и другите петима да скрият нещо под Националната алея, както и да запазят в тайна действията си от останалите членове на съвета.

С оглед на този стремеж към поверителност Арчибалд беше съобщил за откриването на вратата единствено на приятеля си Джеймс. Двамата инженери бяха положили клетва да пазят тайна и сега чакаха долу, готови да разбият ключалката и да видят с очите си онова, което е изисквало такава потайност преди цели четири десетилетия.

— Трябва да побързаме — каза Джеймс: поглеждаше джобния си часовник.

Арчибалд го разбираше. Вече бяха закъснели с цял час заради неговото забавяне.

— Води.

Джеймс мина приведен през вратата и заслиза надолу. Движеше се пъргаво, за разлика от Арчибалд, на когото му трябваше повече време да слезе по стръмните тесни стъпала. Но пък, от друга страна, Джеймс беше петнайсет години по-млад и прекарваше доста часове на крак по време на теренната си работа като геолог. Арчибалд беше четирийсет и четири годишен поет, придуман от Рузвелт да заеме поста си — или както беше описал назначението си навремето, „президентът реши, че искам да съм главен библиотекар на Библиотеката на Конгреса“.

Тунелът беше осветен от електрически крушки в метални решетки по ниския таван. Някои бяха счупени или липсваха и имаше дълги участъци мрак.

Джеймс включи един голям фенер и тръгна напред.

Арчибалд го последва. Тунелът беше достатъчно висок, за да върви изправен, но въпреки това се прегърбваше, за да не си удари главата в тъмните тръби по тавана — още повече че чуваше шаването на плъхове и драскането на ноктите им по тях.

След няколко минути Джеймс внезапно спря.

Арчибалд едва не се блъсна в него.

— Какво…?

В тунела пред тях отекнаха резки трясъци.

Джеймс погледна назад и тревожно смръщи вежди.

— Стрелба. — Той изгаси фенера и извади пистолет „Смит и Уесън“, скрит в кобур под работното му сако. Арчибалд нямаше представа, че приятелят му е въоръжен, но като се имаха предвид гадините тук, наличието на оръжие изглеждаше логично.

— Връщай се. — Джеймс тикна фенера в ръцете му и вдигна пистолета. — Извикай помощ.

— Откъде? Замъкът вече е пуст. Докато вдигна тревога, ще е късно. — Арчибалд вдигна дългия фенер като сопа. — Продължаваме заедно.

Приглушена експлозия реши въпроса.

Джеймс се намръщи и тръгна напред, като се придържаше плътно до едната стена. Арчибалд последва примера му.

Бяха направили само няколко крачки, когато ги обгърна облак прах, вдигнат от взрива. Арчибалд се помъчи да не се закашля. За щастие въздухът бързо се разчисти. За самия тунел обаче не можеше да се каже същото. Някакви тъмни неща тичаха по пода и по тръбите над тях.

„Плъхове… стотици плъхове“.

Арчибалд си пое дъх и се долепи до стената. Нещо падна от тавана върху рамото му и отскочи с цвърчене. Други плъхове прескачаха обувките му. Няколко се закатериха по краката му, сякаш беше дърво във внезапно придошла река.

Пред него Джеймс изглеждаше абсолютно невъзмутим: продължи напред, без да обръща внимание на плъховете.

Арчибалд стисна зъби, изчака основната част от пълчищата да отмине и забърза да го настигне.

Когато стигнаха един тъмен участък със счупени крушки, отпред се появи сиянието на два фенера, оставени на пода. В кръга светлина лежеше тяло.

Един от инженерите.

От лявата стена се отделиха тъмни фигури.

Трима маскирани мъже.

Джеймс приклекна и стреля. Арчибалд подскочи от трясъка, ушите му писнаха.

Единият мъж залитна и се блъсна в стената.

Джеймс скочи, стреля отново и затича напред. Арчибалд си пое дъх и се втурна след него. В последвалата суматоха, осветена от внезапните проблясъци на стрелбата, видя как един от маскираните се опита да вдигне ранения си другар, но Джеймс продължаваше да дърпа спусъка, докато тичаше напред. Куршумите рикошираха с искри от тръбите и бетонните стени.

Третият нападател се втурна през тунела с тежка торба в едната ръка, като стреляше слепешком през рамо. Куршумите летяха напосоки — човекът очевидно беше съсредоточен най-вече върху бягството си. Другарят му го последва, принуден от Джеймс да пусне третия на земята.

Докато Джеймс и Арчибалд наближаваха, нова експлозия ги отхвърли назад. От отвора в лявата стена изригнаха пламъци и осветиха прохода.

Арчибалд прикри лицето си с ръка.

Щом пламъците угаснаха, Джеймс отново поведе напред.

Когато стигнаха вратата, Арчибалд бързо огледа пораженията. Инженерът на прага беше застрелян в тила. Другият лежеше мъртъв в съседната стая, дрехите му се бяха подпалили от взрива. В дъното на малкото помещение бушуваха пламъци и го превръщаха във фурна, подхранвана от един библиотечен шкаф и томовете в него. Горящи страници се рееха в изпълнения със задушлив пушек въздух.

Джеймс клекна до падналия нападател. Угаси горящите му дрехи и го огледа.

Вниманието на Арчибалд беше изцяло приковано към малката стая. В центъра й се издигаше висок до кръста постамент. До него на пода имаше малка метална кутия с отворен капак, вероятно повалена от взрива. Беше празна и около нея се беше посипал пясък.

Арчибалд си спомни за тежката торба в ръката на бягащия крадец. Сърцето му се сви, когато осъзна, че онова, което е било скрито от Бел и другарите му, е изчезнало. Въпреки това закри устата и носа си с ръка и пристъпи към стената от жега, привлечен от нещо, което бе забелязал да стърчи от пясъка.

Заобиколи мъртвия инженер, за да стигне до кутията. Приклекна, хвана нещото и го издърпа от пясъка. Приличаше на стар полеви дневник. Кожената подвързия беше почерняла от огън, много по-стар от онзи, който бушуваше в момента. Бърз преглед установи, че повечето страници са изгорели или липсват — но не всички.

Явно крадците не бяха забелязали стария дневник, скрит в пясъка на дъното на кутията. Арчибалд го взе: беше сигурен, че в него има нещо важно.

— Виж — каза Джеймс, когато Арчибалд се върна в тунела.

Беше дръпнал маската от лицето на трупа.

Арчибалд погледна и застина.

— Боже мой… та това е жена!

Но това не беше единствената изненада. Жената имаше черна коса и широки скули, а формата на мъртвите й очи не оставяше съмнение за произхода й.

— Японка — промълви Арчибалд.

Джеймс кимна.

— Най-вероятно шпионка. Но не това имах предвид. — Вдигна безжизнената ръка и посочи татуировката върху вътрешната страна на китката. — Какво мислиш за това?

Арчибалд се наведе и се намръщи.

— Някаква представа какво може да означава? — попита Джеймс.

Арчибалд хвърли поглед към горящата стая. Вратата й висеше накриво, избита от пантите от взрива. Металната табела с надписа блестеше на светлината на пламъците, сякаш за да наблегне върху предупреждението за онова, което доскоро е било скрито тук.

…_опасност, нямаща равна на себе си_.

— Не — каза той. — Но трябва да разберем. Заради страната… а може би и заради целия свят.