Джеймс Ролинс
Короната на демона (35)

29.

9 май, 05:05

Фуджикавагучико, Япония

— Съжалявам, джонин Ито.

Такаши беше коленичил до своята масичка котацу. Вече не чувстваше топлината на въглените под старата покривка. Сутрешната му чаша зелен чай с кафяв ориз изстиваше забравена в ръцете му.

Главата му бе сведена и той не обръщаше внимание на лицето на бледата жена на екрана на лаптопа. Думите й отпреди малко още пронизваха като нож сърцето му.

„Тези кучи синове убиха внука ви“.

Трябваше да остави чувството да достигне до костите му, да се утаи там, преди да заговори. Тя му беше разказала за нощната атака срещу базата на острова, за храбростта на Масахиро, за коварността на мъжа, отнел живота на внук му. Подробностите нямаха значение — само резултатът.

„Прокълнат ли съм?“ — запита се той, както бе правил много пъти през дългия си живот.

Беше изгубил любимата си Миу в престрелката в един тъмен тунел. Много години по-късно новата му съпруга — мила жена със сладки устни — си отиде, докато раждаше единствения му син. Кръсти момчето Акихико, което означаваше „ярък принц“, с надеждата, че благословеното име ще уравновеси трагичната му поява на този свят. И колко беше обичал младия мъж, в който се превърна синът му, строен като тръстика и с интелект, който изненадваше баща му. Накрая Акихико даде на Такаши единствения му внук — и след като изпълни този си дълг, умря година по-късно заедно с жена си в автомобилна катастрофа.

Такаши беше отгледал Масахиро като собствен син. Но у момчето от самото начало имаше една горчивина, мрак в кръвта му, сякаш трагедията на фамилията беше пуснала корен в сърцето му. Въпреки всичките му усилия, както нежни, така и сурови, двамата така и не успяха да изградят истинска връзка помежду си. Резервите и сдържаността така и не изчезнаха.

И все пак един факт не можеше да се отрече.

Той наистина обичаше внука си.

Накрая вдигна чашата и отпи. Всяка сутрин се будеше в четири и използваше ранните часове да медитира с чай, да гледа от кабинета си как слънцето изгрява над Фуджи. Ритуалът го подготвяше за предстоящия ден.

„Дори за този“.

— Ичи-го ичи-е — прошепна той над ръба на чашата.

Старата фраза се приписваше на майстора на чайната церемония от шестнайсети век Сен но Рикю и означаваше приблизително „един път, един шанс“. Това бе напомняне да се оценяват онези, които пресичат пътя ти, тъй като може никога да не го направят отново. Свидетелство за временния характер на живота.

Урок, който Такаши знаеше много добре.

След като чаят разкваси устните и отвърза езика му, той се загледа над ръба на чашата. Ранната пролетна утрин беше студена, склоновете на Фуджи искряха от скреж. Слънчевите лъчи се отразяваха от тънкия лед, превръщайки го в огън.

И двете отекваха в сърцето му.

Лед и огън.

Остави сърцето си студено, докато яростта сгорещи кръвта му.

— Кучият син, който е убил внук ми — проговори той с чаша пред устните си. — Къде е той?

— Не зная — призна жената.

Погледът му се стрелна към екрана и огънят проблесна в очите му.

Валя Михайлова отвърна на гнева му със свеждане на глава.

— Но знам къде ще бъде. Държа жена му. — Тя вдигна поглед и очите й също проблеснаха. — И нероденото му дете.

Такаши остави чашата на масата. Представи си усмивката на Миу, ръката й на бузата си, устните й върху неговите.

— Той ще дойде за тях.

— Хай. — Устните на Валя се свиха в сурова линия. — Освен това е болна, заразена от онова, което Масахиро пусна на Хаваите.

Той се поизправи; намираше удовлетворение в това малко отмъщение.

Валя продължи:

— Така че да, ще дойде за нея и за детето си — но също и за лек за заразата й.

— И тогава ще се провали.

Такаши се загледа в изстиващия си чай. Докосна леда в сърцето си и призна една тайна, която не бе споделил дори с Масахиро. Въпреки десетилетията проучвания едно нещо беше станало ясно.

Той го каза на глас.

— Не съществува лек.