„Витяз“ заминава
— Спуснете знамето — каза Маклай на Олсен. — „Витяз“ е вдигнал вече котва.
Олсен се приближи до дървото, безсилен да вдигне ръце. Колената му трепереха, на очите му блестяха сълзи.
— Изглежда, че вие се страхувате? — попита го Маклай. — Е, какво пък — не е още късно. „Витяз“ е още тук. Ако искате, можете да отпътувате. Аз ще остана заедно с Бой. Само побързайте. Имате само няколко минути.
Олсен направи две-три крачки и се спря. Решителният глас на Маклай го успокои. Той изправи глава и погледна Николай Николаевич.
Маклай стоеше при дървото, на върха на което се развяваше знамето. Лицето му беше спокойно, движенията уверени. Ръцете дръпнаха умело въжето, и знамето бавно пропълзя надолу, като поздравляваше отпътуващия кораб.
— Прощавай, „Витяз“! Сбогом!
Бяла лента дим се проточи над океана. Корабът ставаше все по-малък и по-малък. Също като че се топеше в гълъбовата мъгла на морето.
Очите боляха от слънцето и ослепителния блясък на водата, но Маклай гледаше, без да мига, към заминаващия, топящ се в далечината кораб.
— Прощавай, „Витяз“ — каза той още веднъж тихо и се обърна към своя дом.
Олсен и Бой нареждаха нещата.
Захапал няколко пирона, Олсен заковаваше над леглото си портрета на жена си, облечена в смешни дрехи с дантели и панделки и висока шапка с пера.
Маклай се приближи до масата си. На нея лежеше вече снопче хартия. В мастилницата се тъмнееше прясно мастило. Моливите бяха подострени. Слънцето блестеше по медната тръба на микроскопа. Лека сянка от клатещи се клонки играеше по книгите, наредени върху прясно рендосаните дъски на масата.
Маклай седна на стола и отвори тетрадка.
— Вие по-добре да бяхте напълнили пушките — зашепна на ухото му Олсен, като гледаше разтревожен настрани. — Аз съм уверен, че те ще ни потрябват още тая нощ. Вижте, тия черни вече пълзят към нас.
Маклай погледна на брега. Папуасите играеха. Те размахваха копия. Движенията им бяха войнствени и заплашителни. Перата се клатушкаха на главите им. Кафявите им ръце се издигаха и спускаха в такт, като че заплашваха някого.
— Те се радват, че „Витяз“ е заминал — продължаваше да шепне посивелият от страх Олсен.
Той изпусна чука си, не свършил работа, и портретът на накичената жена падна на пода, с лицето надолу.
— Те знаят, че сме сами, и вие ще видите, какво ще направят с нас още тая нощ.
— Глупости! — прекъсна го остро Маклай. — Ако се страхувате, скрийте се някъде, но само не им се показвайте в такъв вид. Те не трябва да знаят, че ние може да се страхуваме от тях. Разбрано?
И като намръщи вежди, Маклай излезе на чардака. Папуасите гледаха отдалеч белия човек и дома му.
Лицата им бяха сурови, движенията решителни. „Ти не си ни нужен — говореха техните жестове. — Върви си! Върви си от нас, чужди човече! Ето морето. Ето небето. Ето простора. Върви си! На нашия бряг няма за тебе място!“
От тълпата папуаси се отдели Туй. Тоя път той вече не се усмихваше. Той се приближаваше с твърди крачки към дома. Смело се качи по стъпалата и протегна ръка към вратата. Той искаше да влезе в дома като стопанин, но Маклай го спря.
— Не, Туй! — каза тихо, но сериозно Маклай. — Не можеш да влизаш. Тук е табу. Разбираш ли — табу. Забранено.
Туй се намръщи сърдито и направи още една крачка напред. Маклай не мръдна. Опрял ръка о горната част на вратата, той стоеше на вратата и гледаше в очите Туй. После лека усмивка премина по лицето му.
— Не се муси, Туй — каза весело той. — Тук не може. Тук е табу. — И като постави ръце до устата си, показа, че иска да пие. — Донеси ми кокосови орехи. Искам да пия. Разбираш ли, Туй, много, много, хубави кокосови орехи.
Туй разбра. Думите „кокосови орехи“ бяха казани на неговия език — през тия дни Маклай бе успял да научи няколко думи.
Туй погледна бледото лице на Маклай. Веждите му се отпуснаха. Той се замисли.
Но Туй не мисли дълго. Стана му жал за гладния и бледен човек. Той попипа снизходително мускулите му, снизходително поклати глава, и като се обърна, извика нещо на другарите си.
Маклай не разбираше думите му, но се досети, какво извика Туй на другарите си.
— Не се страхувайте от него! — извика Туй. — Той нищо друго не иска, освен кокосови орехи. Той няма да ни прави зло. Пък и ръцете му са много по-слаби от нашите. Да идем да му донесем това, за което ни моли.
Воините внимателно изслушаха Туй. — Копията им се спуснаха. Те обърнаха гърбовете си към Маклай и бавно навлязоха в гъстата зеленина на дърветата. Като се забави за минутка, Туй махна на прощаване ръка и тръгна след тях.
Маклай се обърна и погледна Олсен. Едри капки пот блестяха по челото на шведа. Ръката с чука трепереше. Пироните се изсипваха из разтворената ръка.
— Идете и ковете картичките си, Олсен — каза Маклай. — Всичко е наред.
И като се поклони шеговито, вдигна от пода падналите пирони.
