Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
Човекът от Луната
Повест за великия руски пътешественик Миклухо-Маклай - Оригинално заглавие
- Человек с луны: Повесть о великом русском путешественнике Миклухе-Маклае, 1939 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Ценко Цветанов, ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: А. Чумаченко
Заглавие: Човекътъ отъ Луната
Преводач: Ценко Цветановъ
Език, от който е преведено: руски (не е указан)
Издание: първо (не е указано)
Издател: Книгоиздателство „Иванъ Коюмджиевъ“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1940
Тип: повест
Националност: руска (не е указана)
Печатница: Печатница „Довѣрие“, ул. М. Тошевъ, 3 — София
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14602
История
- — Добавяне
На лов
Маклай разглежда обущата си и тихо си подсвирква под нос.
Жалко! Токовете се изтрили съвсем, подметките продупчени, от носовете се показват пръстите. А това е последният чифт.
Но още по-жалко е, че се свършва хининът. Без хинин ще бъде наистина лошо. Борбата с треската всеки ден става все по-мъчна и по-мъчна. И сега вече Маклай усеща как отслабват силите му. Мъчно се изкачва по планината, мъчно върви бързо, мъчно носи даже на гърба си пълната торба. Все по-често и по-често му се иска да лежи, без да мърда, без да разговаря, ето така, както по цели дни лежи сега Олсен.
Потребно е голямо напрежение на волята, за да победи това желание. И Маклай го побеждава.
По стълбата на чардака стъпват боси крака.
— Маклай — чува се гласа на Туй. — Утре в Гарагасси ще палят унан. Вземи своето табу. Огънят ще подгони свинете, а ти ще ги убиваш със своето табу.
Маклай обува краката си в скъсаните обуща.
„Какво е това унан? — съобразява той. — Аха, това е трева, висока колкото човешки ръст. Папуасите запалват тревата, огънят плаши животните, и папуасите ги убиват. А табу е пушката ми. Те ме молят да им помогна в лова. Трябва да им помогна!“
Обущата са завързани. Маклай отваря вратата и излиза на верандата. Туй стои пред него тържествен и пременен. До него се притискат синовете му. Той протяга на Маклай, както винаги, лявата ръка и после го прегръща през раменете.
— Ела с нас, Маклай — казва той. — Нашите жени и деца искат месо. Помогни ни да убием тибол. Помогни ни да убием дива свиня.
— Добре — отговаря просто Маклай. — Ще дойда с тебе, Туй.
Из къщата се чуват проклятията на Олсен:
— Аз ще умра сам, вие пак ли отивате в планината?
Маклай оправя търпеливо възглавницата на Олсен. На обърнатия сандък, който служи за нощна масичка, той поставя чаша силен чай, няколко банана, няколко плода таро и прахче хинин.
— Вече ви е по добре, Олсен, припадъкът минава. Ще ви донеса месо. Това ще ви подкрепи.
— Месо — добре — съгласява се Олсен. — С удоволствие ще изям котлетче. Идете, само се върнете по-скоро!
Туй върви напред с бързи и леки крачки. Маклай се мъчи да не изостава, но шумът в ушите му и слабият световъртеж му пречат. Той се навежда над ручея, гребва студена вода и мокри слепите си очи и темето. Така ще бъде по-леко.
Като се държат за тревата и се ловят за клоните, Маклай, Туй, Бонем и Лялай се спускат по стръмен склон надолу. Някъде отдалеч достига силен шум от река.
— Голяма вода — казва Туй и води Маклай между папрати и тръстики.
— Ще преминем тук — казва Туй и протяга копието си на Маклай.
Мъчно е за преминаване. Водата спъва краката. Като се разбива о камъните, тя облива с дъжд от пръски лицето и раменете, ослепява очите със ситен воден прах.
— Дръж се здраво! — вика Туй.
Гласът му се губи в шума на реката. Но Маклай и сам знае, че трябва да се държи здраво.
Още две-три усилия и те са на брега. Ново изкачване. Като се хващат за корените, Маклай и Туй пълзят по стръмния хълм. На върха отново трева, унан, пак горещина от припичащото слънце. И отново изкачване. И дълъг, дълъг път…
— Сега стигаме в Тенгум-Мана — казва Туй. — Ако искаш, почини си. Зад тая сагова палма има захарни тръстики. Там работят жени. Върви смело, по целия бряг вече не се страхуват от Маклай.
Маклай сяда на земята под саговата палма и поема дъх. От пушката му е отмаляло рамото и той я сваля и я оставя до себе си. Между захарните тръстики се показват жени. Някои носят на гърба си деца. Из телруните поглеждат малки къдрави главички. Децата гледат любопитно белия човек и бърчат широките си носове. Няма ли да заплачат? Но вижда се, че няма защо да плачат. Белият човек даже и не ги гледа, а майките, както изглежда, не се страхуват от него.
Жените се приближават до Маклай.
— Дай да поносим твоя гун — предлага една.
— И тоягата ти — казва друга и протяга ръка към пушката.
— Не пипай! — вика й Туй. — Това е табу. В него има скрит огън.
Жената отстъпва назад със страх.
— Това Маклай ли е? — пита тя.
— Това е Маклай! — гордо казва Туй. — Той днес ще спи в селото ви. Имате ли хубаво ядене за Маклай?
Жената клати утвърдително глава.
— Мъжете вчера хванаха кускус — казва тя. — Той е още жив. Ще накладем огън и ще го опечем за Маклай.
— Това е хубаво! — одобрително казва Туй.
Маклай става и отново премята пушката на рамо.
Пътническата му торба вече са я взели жените. Те вървят напред, като му показват пътя към колибите. Маклай влиза в селото.
Селото прилича много на Хоренду, само колибите са малко по-ниски и от кръглото площадче в процепите между дърветата се вижда не морето, а синкавите височини на планината Енглам-Мана.
На върви, обтегнати между дърветата, висят празни кошове. В тия кошове жителите на съседните села донасят подаръците си за жителите на Тенгун-Мана. Маклай знае вече тоя обичай: когато се отива в чуждо село с ръце, пълни с подаръци, това е благодарност за гостоприемството и израз на дружба.
Мъже, жени и деца заобикалят Маклай.
— Покажете ми живия кускус — моли ги той.
Кускусът се намира в колибата на Вангум и виси там на тавана, завързан здраво за опашката. Той е сив малък звяр с къси, слаби крака.
— Къде го хванахте? — пита Маклай.
— Вчера на едно дърво. Той се държеше с опашката си за един клон и се люлееше. Вангум го удари със стрела, но тя се счупи и той остана жив. Днес ще го опечем за тебе, Маклай.
Маклай глади с пръсти опашката на кускуса. Опашката му е яка, гола и покрита с рогови брадавички.
След яденето завеждат Маклай в буамрамра. Това е папуаският клуб, голяма колиба за мъже. Когато идват гости в Тенгум-Мана, те спят там на широки одъри от бамбук.
В буамрамра седят папуаси. Те пушат цигари, свити от широки тютюневи листа и слушат Туй. При влизането на Маклай, те се обръщат и с любопитство го гледат.
— Ето и Маклай — казва Туй. — Нека хората от Тенгум-Мана сами го попитат за това. Кажи на тия хора, Маклай, можеш ли да умреш или не?
Маклай не отговаря. Той стои неподвижно посред буамрамра и мисли. Какво да отговори на тия хора? Какво?
— Вангум казва, че тебе може да те убият, както мене, както Бонем или Саул. Той казва, че имаш също такава кръв и такова сърце, като нас. Нима това е истина, Маклай?
Маклай протяга ръка и взема копие.
— Вземи — казва той на Вангум. — Вземи и удари. Ще видиш сам.
Вангум гледа в очите на Маклай. Той бърчи вежди и едва-едва издига копието. И изведнъж — хвърля го далеч настрана и закрива очите си с ръце. После хваща с лявата си ръка ръката на Маклай.
— Не, не! — вика той. — Аз зная сега. Ти не можеш да умреш. Ти си човек от луната.
Маклай се смее и се приближава до одъра.
— Искам да спя — казва той. — Хайде да спим, приятели.
Дългото ходене го е изморило. Колко е хубаво да се изтегнеш ей тъй, в цял ръст, да затвориш очи и да не мислиш за нищо. И сънят като добър мъхнат звяр поставя лапата си върху клепачите му.