Ада Чумаченко
Човекът от Луната (19) (Повест за великия руски пътешественик Миклухо-Маклай)

Война

Валят дъждове и това съвсем не е приятно. И като че нарочно, точно над главата на Маклай, на покрива на къщата има процеп. Дъждът изсипва непрекъсната струя върху възглавницата на Маклай, пръска върху листовете и книгите му. Олсен с проклятие подлага панички и чашки, но подир няколко минути те вече се напълват и водата се разлива по пода, като залива празничните обувки на Олсен и коша с бельо. От време на време гърми. Тогава сякаш върху дома се събаря планината и Олсен замира неподвижно, хванал се с две ръце за главата.

Маклай гледа нетърпеливо небето и се сърди. Той се беше уговорил с неколцина жители от Бонгу да идат в Тенгум-Мана, планинско село, в което той не беше ходил още. През тия месеци той беше изходил вече едва ли не целия източен бряг, брегът на Маклай, както сега го наричат туземците.

Но в такова време е немислимо да се ходи. Какво да прави?

Маклай за десети път разглежда колекциите си, събрани от него през тия дълги месеци…

Ето скелета на маб, или на кускус — малко животно, което живее по дърветата. Ето препариран черен какаду (качулат папагал). Ето череп от крокодил. А наред и предмети за домашна употреба на папуасите: глинено гърне, дървено блюдо — табир, бул-ра — огърлица от зъби на свиня, и даже телрун — торба, в която папуаските носят на гърба децата си.

Навън става тихо. Маклай затваря сандъка с колекциите и излиза на чардака. Дъждът започва да спира. Малкото парченце гълъбово небе изведнъж се запалва с ослепителен блясък. Още миг и това не е вече парченце — вече цялото небе сияе над мокрите дървета, тревата, блестящите камъни.

— Турнете в торбата ми одеяло и възглавница — казва Маклай на Олсен. — Аз може би ще остана в планината няколко дни.

Олсен мърмори и неохотно изпълнява нареждането. Колко време измина вече, откакто дойде на тоя бряг заедно с Маклай, но той и досега още се страхува от папуасите и не може да търпи да остане без Маклай, особено нощем.

Но Маклай не слуша мърморенето. Той чисти и пълни пушката. Казват, че в планината има добър лов, а време е вече да попълнят запасите си: отдавна вече ядат само банани и плодовете на таро. Да донесе глиган или макар тибол, както наричат папуасите кенгуруто, не би било лошо.

И изведнъж Маклай забъркано отпуска пушката си. От брега, като прескачат леко през корени и камъни, не тичат, а хвърчат туземци. Държейки над главите си лъкове и стрели, с каменни брадви, висящи на бедрото, те летят покрай дома, като се отправят, както изглежда, на пътеката за Хоренду.

Като се изравнява с Маклай, първият едва-едва забавя бяга си. Той се удря в гърдите и вика, като разтърсва оръжието си:

— Война! Война! Хората от Марагум нападат Хоренду.

Няма време за разпитване. Маклай ритва с крак приготвената от Олсен торба, грабва пушката и изтичва след папуасите.

Какво се е случило с приятелите му? Може би им е нужна неговата помощ?