Ада Чумаченко
Човекът от Луната (24) (Повест за великия руски пътешественик Миклухо-Маклай)

Още един празник

В Хоренду занесоха свинята точно навреме. Тоя ден бяха довели от Хумбу невеста на Мукай, брат на Туй.

Всички жители на Хоренду — и мъже и жени — я очакваха пред вратите на колибите си.

Невестата вървеше, опряла се на раменете на две момичета и навела глава ниско-ниско. От главата до краката тя беше цялата намазана с червена боя — суру. На лицето й, от едното ухо до другото, се белееха три линии, нарисувани с вар. На главата на невестата и другарките й равномерно, в такт със стъпките, се клатушкаха торби — гуни. Като стигнаха до колибата на младоженеца, момичетата се спряха. Никой не изричаше нито дума. Не се чуваха нито песни, нито музика. Като стана бавно от мястото си, към невестата се приближи най-старият от жителите на Хоренду и като каза няколко думи, постави в торбата й нова престилка, изкусно сплетена от треви и листа. Подир него се приближи Туй с нова брадва. Подир тях започнаха да се приближават и други. Поставяха подаръците вече на земята. Подаръците растяха и станаха цяла грамада. Там имаше и копия, и наметала, и престилки, и гердани. Невестата гледаше в земята и трепереше с цялото си тяло.

Маклай стоеше в тълпата папуаси и жадно наблюдаваше. Много му се искаше да нарисува в албума си и боядисаната невеста, и могилата с подаръци, и загрижените другарки. Но той не започна да рисува. Той знаеше вече, че папуасите се страхуват от това. На тях им се струва, че нарисуваният трябва непременно да умре, и даже на Маклай те не позволяваха това.

— Хубави подаръци — каза на Маклай познат глас.

Маклай се обърна. До него стоеше Саул — млад папуас, бащата на Маша.

— Аз също й подарих хубав донган. Сега тя има много донгани. Пет и още пет, и още пет, и още пет.

— Но защо са й толкова донгани? Това ще стигне за цяло село. И донгани, и табири, и огърлици, и наметала.

Саул погледна учудено Маклай.

— Всички хора от Хумбу ще получат подаръци. Това е за всички хора от Хумбу. Когато моята Маш-ша стане толкова голяма, нея също ще я заведат в друго село, и аз също ще получа за нея и ново наметало, и ново копие, и нов табир. И аз, и Туй, и Марамай, и Лялу — и всеки човек от Хоренду. Трябва на всички да бъде добре от Маш-ша.

— Почакай. Какво общо има тук Туй? Нали Маш-ша е твоя дъщеря, а не на Туй.

Саул се засмя и поклати глава.

— Нима Туй не ми дава месо, когато искам да ям? Нима Марамай не събира заедно с мене кокосови орехи? Когато жена ми Ло лежи болна, нима аз не взимам от Лялу и рогозка, и наметало, и варени банани? Ако ме ухапе змия или ме удари дърво или болест влезе в стомаха ми, нима няма да ме турнат в буамрамра и цялата Хоренду нима няма да ме храни? Защо ме питаш това, Маклай? Ти навярно ми се смееш. Ти си човек от луната и сам знаеш всичко това.

— Аз също искам да й донеса хубав подарък — решително каза изведнъж Маклай. — Сега ще ида за подаръка.

— Иди и се върни скоро! — съгласи се Саул — Ние сега ще пеем и ще играем, и ще бием барабани, и ще ядем вкусно инги. Скоро се върни, Маклай.

— Сега! Веднага ще се върна.

И Маклай забърза по пътечката към дома си.