Ада Чумаченко
Човекът от Луната (31) (Повест за великия руски пътешественик Миклухо-Маклай)

Бик! Бик!

До колене във водата, Саул и Лялу помагат на Маклай да товари нещата си на лодката. Лодката се клатушка. Хванал се за кормилото, Туй, също до колене във водата, с усилие я задържа.

— Готово! — каза Маклай. — Можем да вървим.

Той скочи на брега и извика на Туй:

— Туй! Гледай лодката. Аз сега ще се върна.

Маклай се изправи посред жилището си и огледа наоколо. Всичко е в ред. Кутиите с колекциите, дневниците, листовете — всичко е вече в лодката. Ножиците, брадвите, два-три ножа, чашките и чайникът остават на папуасите. Жалко, че им оставя толкова малко.

Под краката му загърмява празна кутия от кафе. Маклай я вдига и се усмихва. Олсен навярно ще му се присмее. Но нищо. Не може пък винаги да се вършат само умни неща. С ловки движения на ножицата, Маклай реже тънкото тенеке. Какви прекрасни обици. Това е за Туй. Това за Лялу, това за Саул, а това колелце с дупка по средата — на Маша за гердан. Когато се върне тук, той непременно ще й донесе червени дрешки и червени обувки. Колко ще се радва тя на всичко това.

Маклай пъха обиците в джоб и затваря след себе си вратата. Той слиза бавно по стъпалата и бавно върви по пътечката. Ето и стрелката на дървото. Така и не стана нужда да закопава там дневниците си. А там, на друго дърво, дебела дъска и на нея — медна пластинка с кратък надпис:

„Витяз“. Септември 1871

Миклухо-Маклай

„Изумруд“. Декември 1872

Тая сутрин я поставиха тук по нареждане на капитана на „Изумруд“.

Вълнение стиска гърлото на Маклай. Петнадесет месеца, цели петнадесет месеца!

Към лодката той се спуска вече тичешком. Папуасите го гледат. Те разбират, че и на него не му е весело. Туй въздиша високо и клати глава.

— Нищо, нищо — казва Маклай и като се отдръпва от него, бърка в джобовете си.

— Ето обици. Това е за тебе, Туй. И за Саул и Лялу.

Папуасите цъкат силно с езици. Какви хубави обици. В целия Хоренду няма такива блестящи, такива дълги обици. Но и обиците не ги утешават.

— Маклай! — тихо казва Саул и дърпа Маклай за палтото.

Но Маклай само махва с ръка.

— Туй! — казва той. — Саул! Лялу! Елате с мене. Ще ви покажа кораба и белите хора. Не се страхувайте. Аз ще бъда с вас.

— През всичкото ли време ще бъдеш с нас?

— През всичкото време.

— Добре. Ще дойдем с тебе — казва Туй и скача в лодката.

Саул и Лялу също скачат. Лодката се откъсва от брега. Брегът се отдалечава. Отдалечават се зелените гори. Отдалечава се жилището на колове и белите струйки дим над колибите на Хоренду.

На борда на „Изумруд“ папуасите нито стъпка не се отдалечават от Маклай. Те го държат за ръкавите, за полите, за свободния край на пояса.

Белите хора с любопитство разглеждат неочакваните гости. Поставят пред тях чинии с ядене, но папуасите се притискат към Маклай и нищо не ядат.

Маклай ги завежда в машинното отделение, после на палубата при топовете. Нито топовете, нито машините не се харесват на папуасите. Плаши ги топлината и огънят на пещите, отвръщат се от неподвижните топове, шумът от машините ги кара да треперят целите. Но ето, Маклай ги завежда към преграда на палубата. Две малки бикчета, жив запас за храна на „Изумруд“, лениво преживят сено.

Папуасите хващат с ръце оградата и замират от възторг. Те се смеят, мляскат, клатят глави.

— Каква хубава свиня! — викат те. — Какви хубави свини имат тамо-русо. Дай ни свиня, Маклай.

Туй протяга ръка през оградата и предпазливо се допира до черната наплюнчена муцуна на бика. После премества ръка към рогата.

— Какво е това? — пита той. — Зъби ли са това?

Матросите, натрупали се около папуасите, примират от смях.

— Това не е свиня, Туй — търпеливо казва Маклай. — Това е бик. Кажи силно: „бик“.

— Бик! Бик! — старателно повтарят папуасите.

А Туй гледа Саул и казва наставнически и важно:

— Когато на свинете зъбите растат на главата, наричат ги бик.

Маклай развежда папуасите по целия кораб.

След биковете най-много им харесва пианото.

Маклай сяда на кръглата табуретка и свири валса „Дунавски вълни“.

От удоволствие Саул даже затваря очи. После, добил кураж, отпуска с размах длан върху белите и черни клавиши. Пианото изгърмява възмутено. Но това се харесва на папуасите още повече, отколкото „Дунавски вълни“. Подир Саул, удря и Лялу, а Туй си избира един отделен клавиш и удря по него с пръст — десет, двайсет, трийсет, четиридесет пъти подред.

Маклай с мъка откъсва папуасите от инструмента и ги води по-нататък. Те със смях се спират пред големите огледала, пипат масите, поклащат столовете, дърпат завесите.

Но хората ги плашат. Когато се опитват да заговорят с тях, те се притискат още повече до Маклай и стискат здраво устни.

— Ай-ай! Колко хора има на луната! — шепне Туй. — Какво ще правим ние, ако те всички дойдат при нас на земята?

Но време е вече да се сбогуват.

Маклай ги придружава до въжената стълба. Папуасите подред го прегръщат, като притискат силно до бузата му своите бузи.

— Кога ще се върнеш, Маклай? — пита още веднъж Туй.

Маклай се замисля. Той търси подходяща дума и не може да я намери.

— Скоро, щом само мога — казва той най-после.

Туй го разбира. Той кима с глава и скача в лодката. Водата върти полека леката лодка; но папуасите все още не хващат веслата.

Те за последен път гледат наведеното към тях лице на Маклай. За последен път му махат. Веслата се вдигат нагоре. Още минутка и лодката няма да се вижда. Какво да каже на приятелите си на прощаване? Трудно му е на Маклай да говори. Тъмното лице на Туй е тъжно, като на дете. Той също се опитва да каже нещо и също не намира думи. Като сбръчква вежди, той най-после отпуска веслото. Пръски отхвърчават чак до борда на кораба.

— Еме-ме! Еме-ме! — викат на Маклай папуасите.

— Прощавайте, приятели! — отговаря им Маклай със същите думи.

Последните викове се губят в пронизителния писък на парахода. Като обръща носа си надясно, „Изумруд“ завърта бавно тежкото си тяло. Удрят по водата колелата. Водата с шум се отмества пред железните гърди на клипера. И изведнъж, като че в отговор на прощалното свирене на парахода, на брега тревожно и силно започват да бият барабани. Барабани бият в Хоренду, бият в Били-Били.

„Прощавай, Маклай! — говорят барабаните. — Прощавай, човек от луната. Прощавай, приятелю. Еме-ме! Еме-ме!“

Маклай сваля шапка. Ръцете му здраво държат медната ограда, шията му е протегната. Той гледа непрекъснато отдалечаващия се бряг, малката лодка.

— Аз ще се върна пак — шепнат устните му. — Аз пак ще се върна!