Ада Чумаченко
Човекът от Луната (25) (Повест за великия руски пътешественик Миклухо-Маклай)

Последният подарък

Олсен седеше на стъпалата и без да мига, гледаше право пред себе си. Даже стъпките на Маклай не го накараха да промени положението си.

— Какво ви е, Олсен? Пак ли имате треска? Донесох ви месо. Убихме дива свиня и ми дадоха голямо парче за вас. Защо седите и мълчите?

— Тихо — каза Олсен. — Чувате ли глас?

Маклай се ослуша. От земята, из тревата, из листата, както винаги се носеше неспирният звън на щурците. Както винаги, между дърветата шумеше бързият ручей. Както винаги, прелитаха птици с крясък от клон на клон.

— Вие се лъжете, Олсен. Тук няма никой.

Олсен погледна с мътни очи Маклай.

— Чувам глас — упорито повтори той. — Някой ме вика: „Олсен! Олсен!“ И после още веднъж: „Олсен!“ И така целия ден.

— Това е треска — каза Маклай.

— Аз нямам сега треска.

— Това е и самотност. Защо седите цял ден сам у дома? Защо не идете в Хоренду, при хората?

— При папуасите? — проточи презрително Олсен.

— Да, при папуасите. При хората. Да идем сега. Те имат празник. Аз дойдох за подарък на невестата.

Олсен с усилие се изкачи горе, като се държеше за перилата.

— Плюя аз на вашите папуаси! — злобно каза той. — Бих искал те да се провалят заедно с тоя остров, с тая къща, и с комарите, и заедно с вас, господин пътешественик!

— Вие сте полудели, Олсен — студено каза Маклай. — Диваците папуаси се държат с голямо достойнство. Но няма да разговаряме за това. Вземете месото. За вечеря ще ви донеса някакви плодове и орехи.

Маклай клекна и бързо отвори своя сандък. Какво ли да подари на невестата? Той нямаше вече нито мъниста, нито пирони, нито джобни огледалца, нито джобни ножчета. Отдавна беше раздал всичките си запаси. Напоследък даже нямаше с какво да се отплаща на папуасите за постоянните им подаръци, за бананите и таро. Наистина, папуасите не му се сърдеха за това, но днес му се искаше да бъде особено щедър.

— Олсен! — извика той. — Нямате ли вие някъде поне още едно парченце ненужен плат?

— Нищо нямаме вече! — сърдито отговори Олсен… — Нито плат, нито брашно, нито сол, нито захар.

Маклай сви рамене. Той разрови цялото съдържание на сандъка и с трескава бързина започна да прехвърля нещата си. Презрамките? Не, не върви. Бележник? Последното писмо на професор Бер? Не става! Скъсаните чорапи — за нищо ги не бива. Зъбната паста? С това не можеш да зарадваш папуаската невеста. На дъното на сандъка, смачкана на топка, се беше скрила последната резервна риза на Маклай. Виж, за нея може да се помисли. Вярно, тя е последната риза. Тая, която сега е на гърба му, скоро няма да бъде годна за нищо. Но тази, резервната, има такива хубави шарки и седефени копчета. Тя сигурно ще се хареса на папуаската девойка. Жалко, че и на тая риза има дупка на ръкава, но това може да се поправи.

— Олсен, где е иглата и конеца?

— Не зная — намусено отговаря Олсен от мястото си.

Маклай дири и намира игла и конец. Сяда на стола и зашива неумело дупката.

Отлично! Подаръкът ще се хареса на цялото село. Такава хубава, такава широка риза. И такива забележителни копчета!

Олсен гледа неодобрително Маклай.

— Занасяте последната риза?

Но на Маклай не му се иска да се кара сега с него.

— Нищо, Олсен, аз как да е ще мина и без нея. Чуйте, Олсен, престанете да се сърдите. Елате с мене. При хората ще ви бъде по-леко.

Но Олсен е упорит. Той разтърсва светлите си коси, туря ръцете си в джобовете и мълчи.

— Е, както искате — казва Маклай. — Аз отивам. Не забравяйте само да вземете навреме хинин.