Ада Чумаченко
Човекът от Луната (3) (Повест за великия руски пътешественик Миклухо-Маклай)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Человек с луны: Повесть о великом русском путешественнике Миклухе-Маклае, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
debora (2021)
Корекция, форматиране и осъвременяване
Karel (2024)

Издание:

Автор: А. Чумаченко

Заглавие: Човекътъ отъ Луната

Преводач: Ценко Цветановъ

Език, от който е преведено: руски (не е указан)

Издание: първо (не е указано)

Издател: Книгоиздателство „Иванъ Коюмджиевъ“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1940

Тип: повест

Националност: руска (не е указана)

Печатница: Печатница „Довѣрие“, ул. М. Тошевъ, 3 — София

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14602

История

  1. — Добавяне

На горската пътека

Олсен[1] и Бой дълго чакаха връщането на Маклай.

— Да идем да го търсим — каза най-после Олсен и се вдигна лениво от камъка.

Слънцето го беше нагряло. Хубаво щеше да бъде да подреме още час там, на полусянка, като примижава срещу пъстрите птици, големи колкото пеперуди и пеперуди, големи колкото птици, прелитащи между гъстите листа на дърветата. Но трябваше да върви. Сенките станаха дълги и се преместиха надясно. Значи, минало е доста време. Навярно на „Витяз“ ще започнат вече да се безпокоят.

Олсен бутна Бой, който хъркаше сладко наред с него. Негърчето Бой се прозя и потри очи.

— Трябва да идем да го търсим — повтори сърдито Олсен. — Разбираш ли? Там! В гората. Да дирим.

Олсен и Бой не се разбираха добре.

Олсен беше швед, рус, сивоок човек, Бой — подвижен и ловък туземец от Полинезия.

По договор те трябваше да останат една година с Маклай на тоя непознат бряг — да му помагат в домакинството, да му приготвят храна, да ходят с него на лов, да нареждат колекциите му, да препарират птици и зверове, да чистят пушките.

Те не разбираха добре, защо на Миклухо-Маклай, известен учен и уважаван от всички човек, му е нужно да остане тук, между папуасите — между диваци, които и до днес още ядат хора. Помислете си — ядат човешко месо! Само при мисълта за това, Олсен чувствува как лазят тръпки по гърба му и сърцето му започва да бие бързо-бързо.

Нима тоя учен не може да живее като всички прилични хора: в голям, шумен град, във висок дом със светли прозорци, да ходи в кафене, да чете вестници, да яде вкусни яденета, като не се страхува нито от змии, нито от крокодили, нито от отровни стрели, нито от диваци човекоядци?

Но нямаше кога много да разсъждават.

Миклухо-Маклай им плати богато и всеки от тях си мислеше, че годината ще мине бързо, работата всъщност няма да бъде тежка, а подир година те ще могат да се върнат у дома си с достатъчно пари, неща и интересни разкази.

Но все пак Олсен не можеше да се откаже от удоволствието да мрънка, особено когато Маклай не можеше да го чуе.

— У нас в Швеция нито един умен човек не би се решил на това — говореше той като се обръщаше, както ходи, назад към Бой. — Е, разбирам да пътешествуваш. Разбирам, да погледаш. Разбирам и да походиш на лов. Но така — цяла година при диваците. При човекоядци! И то по собствено желание!… Много чуден човек. Чуваш ли, Бой, това е много чуден човек!…

Бой слабо разбираше Олсен, но клатеше глава и на Олсен му се струваше, че Бой също е съгласен с него.

— Ако не беше моят дом в Малмьо, за нищо не бих тръгнал с него — продължаваше Олсен, — но аз искам непременно да си построя дом с тия пари. Знаеш, Бой, ще имам бели перденца, цветя в саксийки и бакърени съдове в кухнята. Аз много обичам бакърените съдове, Бой. А зад дома ще имам градина — у нас в Малмьо всички имат градини. Ще посадя зелки — ето такива големи зелки! Репи — ей такива репи! Това ще бъдат истински зеленчуци, а не някакви си келави банани и кокосови орехи. А сутрин ще пия кафе с маслено хлебче и ще пуша луличка. Разбираш ли, Бой, луличка? Ето така: паф, паф, паф!…

И Олсен направи вид като че изпуска кълба дим из въображаемата си лула.

— Чуден човек! Той е много чуден човек — продължаваше Олсен. Знаеш ли, аз слушах много за него на кораба. Излиза, че той не за първи път отива на такава работа. Преди няколко години той пътешествувал в тая… как се казваше Арабия… Да, точно на брега на Червеното море. Някакви морски животни изследвал, събирал раковинки, мекотели. И съвсем сам. Разбираш ли, съвсем сам! А арабите също не са приятни. Видят европеец и — щрак — готово… Не допускат при себе си. А нашият какво измислил. Представи си: обръснал главата си, боядисал лицето и ръцете си с кафява боя, метнал на плещите си арабска дреха и сам, ден и нощ, така, като арабин, все покрай брега за своите животинчета. Казваха ми на кораба, че работата съвсем не била лесна. И треска го тресла, и слънце го горило, и с разбойници трябвало да се среща, и от скорбут боледувал, и диви зверове го нападали — и ето, като че нищо не му е. Не се наситил. Най-напред при арабите, сега при папуасите. Награда ли са му обещали някаква? Или медал? Не можеш да разбереш както трябва. Но чуден човек! Много чуден човек.

И Олсен отново се спря, за да поеме дъх, но Бой като че даже не го слушаше. Протегнал шия, той се прислушваше тревожно към нещо. Иззад клоните достигаха глухо гласове.

— Това е господарят — каза Бой, като се обърна към Олсен. — Това е гласът на господаря. Може би е в затруднение?

И Бой решително се спусна напред.

Бележки

[1] Олсен — Миклухо-Маклай го нарича Улсон. — Б.ел.кор.