Ада Чумаченко
Човекът от Луната (1) (Повест за великия руски пътешественик Миклухо-Маклай)

Пристигане

На 8 септември 1871 година, в дванайсет часа през деня, малкият военен параход „Витяз“ влезе в залива Астролабия на Нова Гвинея.

Издрънча синджирът на котвата. С писък се изтръгна парата из тръбата на парахода. От „Витяз“ спуснаха голяма лодка и трима души скочиха в нея. Капитанът на парахода се наведе през борда и като примижаваше от слънцето, ги гледаше.

— Николай Николаевич — извика той, — да бяхте взели още хора. Кой ги знае там тия папуаси. Виждате ли ги колко са на брега. Ако ви се случи нещо…

Човекът с бялата шапка, един от тримата в лодката, вдигна лице. Изпод черните му мустаци блеснаха бели зъби. Той се усмихна.

— Не се страхувайте, капитане. Нищо няма да ми се случи.

— А пушки имате ли? Где са ви пушките? Но нали ви казах да си вземете оръжие!

Човекът с бялата шапка поклати глава:

— Имаме мъниста, имаме ленти, имаме плат. Защо са ми пушки? Предпочитам да разговарям без барут.

И като размаха шапката си, седна на скамейката в лодката. Веслата се вдигнаха и като описаха полукръг, разрязаха водата. Тясна ивица затича подир полетялата напред лодка.

Капитанът изтри челото си, поклати глава и тихо, през зъби, проговори на себе си:

— Само един Миклухо-Маклай е способен на това. При диваци, при човекоядци — и то така: без пушка, без револвер, без пазачи…

Той пъхна сърдито в устата си късата си луличка и засмука, за да я разпали.

Лодката плуваше към брега уверено и бързо. На Миклухо-Маклай му се струваше, че брегът сам се приближава към малкия му съд. Все повече и повече се приближаваше жълтата лента на пясъка. По-високо се издигаха планини. Тъмната маса на гъстата зеленина се превръщаше в гъсти цветисти палми и високи евкалиптови дървета. От крайбрежните скали се спускаха право във водата здрави и жилави стъбла от виещи се растения. Вятърът донасяше приятен и сладък мирис от непознати цветя и треви. Далеч между дърветата се издигаха тънки струйки дим. Там живееха хора. Хора имаше и на брега. Миклухо-Маклай ги различаваше вече ясно. Те страхливо се притискаха един до друг и мълчаливо очакваха приближаването на лодката. Тъмните им голи тела блестяха на слънцето като добре полирано дърво. Пъстрееха цветя тикнати в гъстите им къдрави коси.

Миклухо-Маклай, изправен в лодката, гледаше приближаващия се бряг. Очите му внимателно следяха всяко движение на натрупалите се на брега хора. Ето ги значи те — неговите другари, с които той ще живее толкова време лице срещу лице, очи срещу очи. Ето ги тях, бъдещите му другари, а може би и врагове. Кой знае. Казват, че те още ядат човешко месо. Белите хора ги наричат диваци. Толкова много са му разказвали за техните жестокости и измами. А както изглежда, те сами се страхуват от него. Колко добре направи, че не взе със себе си нито оръжие, нито пазачи. Той идва при тях като другар и те трябва да знаят това.

Хората на брега се размърдаха изплашено. Като се спуснаха към храсталака, те се забавиха още две-три минути и после изведнъж, като по команда, изчезнаха в гъстата зеленина на храстите. Два-три камъка, изтърколили се под краката им, достигнаха почти до самата вода. Кокосов орех, оставен от папуасите, лежеше на брега. Дали не са искали те с тоя подарък да умилостивят странните пришелци — бели хора?

— Няма да изляза. Те се страхуват от мене — каза Миклухо-Маклай. — Да почакаме още няколко минути.

И той отново спокойно седна на скамейката.

Черна ръка внимателно размести клоните. Висок човек, въоръжен с дълго копие, бавно пристъпи напред. Той издигна копието високо над главата си и показа със знак на Маклай към морето.

„Върни се! Иди си от нас! — говореше тоя жест. — Ние не те искаме тук. Ние не те познаваме. Ти си чужд. Ти си враг!“

Маклай протегна напред ръка с дълги парчета от червена блестяща материя. Той я размаха няколко пъти в знак на приветствие и я хвърли далеч пред себе си в бялата пяна край брега. Вълните подхванаха леко плата и го изхвърлиха на камъните.

— Гребете назад! — изкомандва Маклай на спътниците си. — Те за нищо няма да се допрат до тия парцалчета. Да отплуваме по-надалеч и да видим, какво ще стане.

Силен удар на веслата отхвърли лодката назад. Няколко папуаси отново се показаха на брега. Като поглеждаха страхливо към лодката, те влязоха във водата. Най-после един по-храбър протегна нерешително ръка към червената материя.

— Гребете покрай брега — каза Маклай. — Виждате ли пясъчната плитчина? Там няма никого и там ще излезем. Тук само ще ги изплашим.

Лодката се вряза меко в пясъка. Маклай скочи на брега. Тясна пътечка започваше право от брега.

— Не идвайте след мене. Аз ще се върна скоро — каза Маклай на спътниците си и бързо закрачи нагоре по горската пътека.