Ада Чумаченко
Човекът от Луната (13) (Повест за великия руски пътешественик Миклухо-Маклай)

Огърлица от раковини

Сега вече Туй сам подаде торбата си на Маклай.

— Гледай — каза той.

В торбата наистина имаше цял куп преинтересни неща. Какво ли нямаше там! И каменни ножове, и раковини, и черупки от млади кокосови орехи, и заострени от единия край кости, и пирони, подарени по-рано от Маклай.

— Какво правиш с това? — попита Маклай, като показа раковина със заострен край.

— Ям кокосови орехи.

— А с това?

Туй повъртя в ръцете си дълга черупка.

— Ям кокосови орехи.

— А с това?

— С това разбивам орехите. Това е много хубав донган. Направих го от свинска кост. А това е шелюпа. То е от кост на кенгуру.

— А какво правиш с шелюпата?

— Ям орехи.

Маклай се засмя.

— А с това шило пак ли ядеш орехи?

„Шилото“ беше дълга и остра кост.

Туй поклати отрицателно глава.

— Ето — каза той и придърпа по-близо един от папуасите. — Виждаш ли, каква рана? Лоша рана. Черна рана. В раната мухи. С него аз вадя мухите. А когато в раната има тръни, пак с него ги вадя.

И Туй погледна гордо Маклай.

Но Маклай не го слушаше вече. Той разглеждаше внимателно страшната, гнойна рана на папуаса. Под коляното имаше подутина. Маклай я натисна полека. Папуасът скръцна със зъби и затрепери.

— Олсен! — извика Маклай. — Дайте ми карболова вода и бинт.

— Ти искаш да му направиш нова кожа? — попита Туй. — Нова кожа — това е хубаво. Ауе!

Маклай проми раната и я превърза с марля.

— Кой има още рани? — попита той.

Един от папуасите побутна напред сина си. Момчето се противеше и се отвръщаше от Маклай. Краката му, изхапани от насекоми и издраскани от тръни, изпускаха гной и кръв.

Момчето примираше и жално хълцаше.

Маклай го помилва по главата и пъхна в устата му карамелче, търкалящо се случайно в джоба му.

Жълтата обвивка на карамела с надпис „Лимонен, Жорж Борман“ подхвръкна от чардака и като се повъртя, закачи се за клонче. Момчето смучеше карамела и гледаше хвърченето на обвивката, прилична на пеперуда. Той се успокои. Със забинтовани крака изведнъж му олекна. Момчето дръпна баща си за ръката и се усмихна. Бащата се засмя силно. Той турна ръка на рамото на Маклай и приближи лицето си близко до неговото.

— Ауе! Ауе! — подвикваше той. — Човекът от луната прави добро. Човекът от луната е добър човек.

— Ауе! Ауе! — повтаряха след него и другите папуаси.

Бащата на момчето погледна наоколо. После изведнъж, с решително движение, сне от шията си огърлицата и бързо я надена на шията на Маклай.

Одобрителен шепот се понесе между тълпата папуаси.

— Поздравявам ви — каза отзад Олсен. — Сега и вие сте като папуас.

Но Маклай не се смееше. Той гледаше в очите на папуаса и чувствуваше, че гледа в очите на приятел.