Ада Чумаченко
Човекът от Луната (6) (Повест за великия руски пътешественик Миклухо-Маклай)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Человек с луны: Повесть о великом русском путешественнике Миклухе-Маклае, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
debora (2021)
Корекция, форматиране и осъвременяване
Karel (2024)

Издание:

Автор: А. Чумаченко

Заглавие: Човекътъ отъ Луната

Преводач: Ценко Цветановъ

Език, от който е преведено: руски (не е указан)

Издание: първо (не е указано)

Издател: Книгоиздателство „Иванъ Коюмджиевъ“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1940

Тип: повест

Националност: руска (не е указана)

Печатница: Печатница „Довѣрие“, ул. М. Тошевъ, 3 — София

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14602

История

  1. — Добавяне

Стрелката на дървото

Маклай се усмихваше, но предсказанието на Туй все пак го разтревожи.

Той взе остър нож и се приближи до едно от най-близките дървета. Дървото беше грамадно. Високото му и гладко стъбло се издигаше стремително и право. На яките клони шумяха листа. Някаква любопитна птица крещеше звънко на самия връх.

Маклай заби ножа в дебелата кора и заряза — на тъмното стъбло се бялна дълга стрелка с острието надолу. Маклай се отдалечи и я погледна отдалеч. Тя се виждаше ясно и изпъкваше. Тук, под това дърво, Маклай ще скрие своите записки и дневници, ако наистина го заплаши опасност. Каквото и да се случи, най-важно е работата да не изчезне безследно.

chovekyt_ot_lunata_4.png

Последните писма са написани. Всички вещи са събрани. Маклай стои на палубата на „Витяз“ за последен път.

— Благодаря — говори той, като стиска ръката на капитана Назимов. — Аз съм ви много, много благодарен за помощта. Не забравяйте само книжата ми. Ако ме изядат…

— И ще ви изядат! — съгласи се капитанът.

— Или просто убият — невъзмутимо продължи Маклай, — аз все ще успея преди това да скрия записките си. Предайте ги на Географското дружество. Предайте ги на родината ми, капитане.

— Но вие помислете още! — почти завика капитанът, като държеше Маклай за копчето. — Още не е късно. Плюйте на тия диваци, с тяхното произхождение. И не ви ли е все едно от каква са там раса? И така се вижда, че са си диваци.

Маклай сви вежди и полека освободи копчето си.

— Моят учител Бер[1] — каза той, като подчертаваше всяка дума, — казваше, че между хората от бялата и другите раси няма, по същество, никаква разлика. Той казваше, че всички човешки раси произлизат от едно стъбло, като клони на едно дърво, като ручеи от едно езеро. Той повтаряше винаги, че хора, които говорят иначе, вършат лошо и нечестно дело. Те поддържат, че хората с бяла кожа трябва да бъдат господари, а цветнокожите — роби. Те дават на белите всичката земя, а цветнокожите тикат към бедност и измиране. Борбата с тия хора беше дело през целия живот на Бер. Това стана дело и на моя живот. Но нам са нужни факти. Ние трябва да изследваме. Ние трябва да изучаваме. Трябва да съберем хиляди доказателства, за да разбием враговете си. И аз ще ги събера. Тук, на тоя бряг, между тия папуаси. Аз ще изучавам езика им, обичаите им, ще записвам приказките им, ще изучавам устройството на тяхното тяло, коса, кожа. Аз ще докажа, че те са способни на всичко, на което е способен белият. Че няма висши и нисши. Няма роби и господари.

Маклай рядко говореше толкова дълго. Трябваше да бъде много разсърден или засегнат дълбоко, за да каже подред такава дълга реч. Но капитанът наистина го засегна много. Защо не глупави хора не разбират такива прости неща? Нима задачата на Маклай не е голяма задача? Нима е нужно това да се доказва и обяснява?

— Е, добре, добре! — успокои капитанът разсърдения Маклай. — Вървете при своите папуаси и се успокойте. Делото е хубаво, няма да споря. Но все пак, бъдете по-внимателни. Моля ви много, миличък. Приказките са си приказки, а човешко месо вашите папуаси все пак ядат. Гледайте само да не им попаднете за обяд. Не е много приятно.

Маклай се засмя и потупа капитана по рамото.

— Няма да го бъде! — уверено каза той. — Кой пък яде приятелите си? А аз отивам при тях като приятел. Ако не разберат, значи вината е моя. Но за книжата все пак не забравяйте. Най-високото дърво със стрелка на него. Там копайте. И… поздравете Русия…

Бележки

[1] Карл Максимович Бэр (1792–1876) — руски натуралист от немски произход, един от основателите на Руското географско дружество; в негова чест е наречена от Миклухо-Маклай планинската верига Бер в Нова Гвинея. — Б.ел.кор.