Ада Чумаченко
Човекът от Луната (12) (Повест за великия руски пътешественик Миклухо-Маклай)

Вода, която стои и вода, която гори

Туй не поиска да пие чай, но му дожаля да хвърли захарта. Той свали от рамото си торбичката, направена от кора — гун, както я наричат папуасите — и пъхна вътре парченцето.

— Покажи ми своя гун — помоли го Маклай.

Туй дръпна ръката си и подозрително погледна Маклай.

— Нищо няма да взема, каза Маклай — само ще го видя. А на тебе ще ти подаря ето това, искаш ли?

И той извади из чекмеджето на масата малко, кръгло огледалце.

Туй погледна в огледалцето и се разсмя.

— Това е Туй! — завика той. — Това е Туй!

Той сбръчка нос. Туй в огледалото също сбръчка нос. Туй изплези език. Туй в огледалото също изплези език. Туй поглади брадата си и Туй в огледалото направи същото.

— Това е вълшебна вода! — завика Туй. Човекът от луната е казал на водата: „Стой“. И водата се е спряла. Гледайте всички, аз я издигам, и тя не капе, аз я извръщам, и тя не се излива. Какво можеш да правиш още с водата, Маклай?

Маклай се почеса по носа.

— Мога да я запаля — каза той. — Искаш ли да видиш?

— Да запалиш вода?

— Да, да запаля вода.

Туй замря от учудване. Той забрави даже за минута огледалцето си. Наведен над масата, внимателно следеше всяко движение на Маклай.

Маклай наля в чаша вода, отпи от нея и даде на Туй да отпие.

— Вода ли е? — попита Маклай.

— Вода — отговори Туй.

Маклай се обърна и незабелязано сипа в чинийка спирт. После издигна високо чинийката над главата си и я постави с тържествен вид на масата. В стъклената чинийка спиртът не личеше.

— Празно ли е? — попита Маклай.

— Празно — отговори Туй.

Маклай стана още по-тържествен. Той издигна също така високо чашата с вода, направи с нея във въздуха кръг и сипа върху спирта вода.

— Има ли сега вода? — още веднъж попита Маклай.

— Има вода — съгласи се Туй.

Маклай драсна кибрит и го поднесе към чинийката. Спиртът пламна с гълъбов висок пламък. Туй извика и хвана сина си за ръката. Като не изпускаше от очи пламъка, той отстъпваше бавно към вратата.

Той трепереше.

Маклай плисна горящия спирт на стъпалата. Спиртът гореше и на стъпалата.

Туй побягна от пруста. Прегърнал сина си през раменете, той го притискаше здраво към себе си. Устата на Туй бяха полуотворени. Веждите повдигнати. Той вдишваше въздух шумно.

— Вода! Маклай гори вода! — извика той най-после.

От кафяво, лицето му стана пепеляво. Раковините на огърлицата подскачаха на гърдите му.

Иззад дърветата наизлязоха папуаси.

— Вода! Маклай гори вода! — повтаряше Туй.

Хората гледаха неотклонно към синкавия пламък. Спиртът догаряше. Дългият синкав език се протегна за последен път и угасна.

Маклай стоеше на чардака и се смееше. Папуасите мълчаха.

— Свърши се! — каза Маклай. — Водата изгоря! Сега елате и не се страхувайте.

Папуасите продължаваха да мълчат. Пръв се опомни Туй. Той въздъхна облекчено.

— Нали няма да ни изгориш морето! — попита той и сложи ръка на сърцето си.

— Кааран-тамо, недей ни гори морето? Всичките акули ще излязат тогава на брега и всички крокодили ще излязат също. И ние няма да имаме риба, и нашите лодки ще се разбият в камъните. Не гори морето, човек от луната!

— Няма да изгоря морето — отговори тържествено Маклай. — Аз няма да ви направя нищо лошо. Аз съм ваш приятел. Не се страхувайте от мене.

И той покани с ръка папуасите да дойдат при него на чардака.