Ада Чумаченко
Човекът от Луната (16) (Повест за великия руски пътешественик Миклухо-Маклай)

Машенка — Маш-ша

Папуасите слагат подаръците си при входа. Мармай, баща на оздравялото момче, излиза напред и казва реч:

— Ето свиня. Това е хубава свиня. Ние я донесохме на Маклай. Той ще я заколи с копие. Тя ще квичи, а после ще умре. Маклай ще я развърже, ще я опърли, ще я разреже и изяде.

Маклай слуша сериозно. Той знае вече, как да отговаря в такива случаи. Той поставя крак върху свинята и отговаря, като подбира грижливо думите (за два месеца той почти се беше научил да говори папуаски):

— Аз ще ям свинята, аз ще казвам, че хората от Хоренду са добри хора. Щом хората от Хоренду са добри, добър ще бъде и Маклай. Маклай също иска да подари нещо на гостите си. Маклай също има още и мал — червени парцалчета, и гану — огледалце, и пирони, и тютюн. Маклай иска да прави само добро на хората от Хоренду.

Маклай говори силно, но да стои прав и да говори силно е много трудно. По гърба му лазят тръпки, главата му се върти, зъбите му едва-едва потракват от треска. Най-много от всичко на Маклай му се иска да легне веднага в леглото, но гостите не мислят да си ходят.

Музикантите насядаха в полукръг и засвириха. Биеха барабани, големи и малки, свиреха бамбукови свирки, гърмяха дрънкалки орлан-ай, направени от празни орехи. Мъжете с дебели хрипави гласове пееха песен. Маклай с мъка разбира думите:

Тънкият месец се показа днес на небето —

това е младият месец.

Свършиха се тъмните нощи, свърши се страхът —

здравей, млад месец!

Твоят син живее между нас, месец,

между нас, млад месец.

Ние му донесохме банани и таро,

за да посрещне младия месец.

Къщата му стои здраво.

Погледни в нея, млад месец.

За хората от Хоренду той е брат —

твоят син, млад месец.

Като се клатушкаше, Маклай влезе у дома.

Олсен жадно запи студената вода направо от кофата.

— Нещо като че ми поолекна — каза Олсен. — А вас хич ви няма. Тресе ли ви?

— Тресе ме — отговори Маклай.

— Е, тогава изгонете ги всичките и лягайте в леглото. Не трябва пък да се убивате съвсем.

Маклай не отговори. Той извади из чекмеджето на масата ножици и парче хартия.

— Пак ли коси?

Маклай поклати глава.

— Поне сега се стрижете от другата страна. Лявата ви половина е вече съвсем без коса.

— Добре — уморено се съгласи Маклай и отново излезе при гостите си.

Песента се свърши. Замълчаха барабаните. Само дълга бамбукова тръба все още бръмчеше непрекъснато на една и съща нота.

— Туй! — попита Маклай. — Има ли тук хора от Хумбу или от Били-Били?

— Тук има хора от Били-Били. Ето Дягусли. Той е от Били-Били.

— Ще ми даде ли човекът от Били-Били снопче от косите си, Туй?

— Както аз?

— Както тебе, Туй.

— Ти искаш да му бъдеш брат?

— Аз искам да му бъда брат.

— Ти няма да правиш магия над косите му и да ги палиш, за да изгори той сам, и да ги хвърлиш във водата, за да го вземе и него водата, и да ги развееш по вятъра, та от него да не остане нито следа на земята?

— Няма да правя магия, Туй.

— Ще му дадеш ли свои коси, както даде на мене, и на Бугай, и на Сегал, и на Ляму, и на другите хора от Хоренду?

— Ще му дам своя коса.

— Добре, аз ще му кажа да не се страхува. Хората от Били-Били се страхуват още от тебе, Маклай.

Туй доведе при Маклай едва противящия се Дягусли. Папуасът гледаше недоверчиво на блестящите ножици и пристъпваше от крак на крак.

— Не бой се! — викаше му Туй. — От мене Маклай също взе коса и ти виждаш, че съм жив.

— Той взе и от мене — обади се някой из тълпата.

— И от мене.

— Няма да ти направя зло, Дягусли. Искам да ти бъда брат. Ще скрия твоите коси, а ти ще скриеш моите. Всичко ще бъде добре, Дягусли. Нали така?

Дягусли поклати нерешително глава. Звъннаха ножиците. Снопче черни къдрави коси от Дягусли останаха в ръката на Маклай.

Маклай се усмихна.

— А сега аз ще отрежа мои. Вземи, Дягусли.

Дягусли гледаше отрязаните коси на Маклай и не знаеше, какво да прави с тях. После, като въздъхна, той ги уви в широк лист от таро и ги мушна в своя гун. Навярно косите трябват за нещо, щом човекът от луната ги иска от всекиго.

Месецът като лека лодка изплува вече точно на средата на небето. За последен път удариха барабаните, тръбачите отпуснаха тръбите си.

— Прощавай, Маклай — казваха папуасите — прощавай.

Тълпата редееше. Маклай стоеше при вратата, като изпращаше гостите. Двама папуаси нерешително тъпчеха на място. Те се побутваха един друг, но всеки се срамуваше да заговори пръв. Най-после се реши по-младият.

— Човек от луната — каза той, — роди ми се дъщеря.

— Дъщеря? Това е много хубаво, дъщеря! — каза Маклай.

— Това съвсем не е хубаво. Хубаво е, когато е син. Тогава става празник. Тогава горят огньове и бият барабани. Но нека живее и дъщерята. Тя е смешна и мъничка, съвсем жабче. Тя ме държи за пръста и се смее. Аз искам тя да живее.

— Тя ще живее — уверено отговори Маклай.

— Дай й име. Не се сърди само, че е момиче. Ако човекът от луната й даде име, тя ще живее дълго.

Маклай се замисли. Като замижа, той гледаше високото звездно небе, едрите звезди. Колко дълго вече той не е виждал над себе си Голямата Мечка. Колко дълго не е чувал песента на чучулигата в полето. Не е дишал мириса на брезови листа и тополови пъпки. Родина! Колко е далеч всичко това.

— Наречи дъщеря си Маша — каза той изведнъж на чакащия папуас. — Маша — това е такова хубаво име. Маша! Машенка!

— Маш-ша — старателно повтори папуасът. — Маш-ша!

И той протегна на Маклай лявата си ръка.