Ада Чумаченко
Човекът от Луната (32) (Повест за великия руски пътешественик Миклухо-Маклай)

Заключение

И Миклухо-Маклай сдържа думата си. При своите приятели папуаси той се връща още два пъти.

Още два пъти го посрещаха с песни и игри хората от Хоренду, и от Хумбу, от Гарагасси и от Тенгум-Мана. В тежки сандъци, оковани в желязо, той им донесе чудновати подаръци: там имаше и лопати и брадви, търнокопи и пирони и даже цял сандък със семена — портокали, лимони, кафеено дърво, ананас.

Клекнал над прясно изкопаната земя, той търпеливо ги учеше как се садят тия семена. Той показваше на папуасите как трябва да се грижат за първите слаби стебълца и веднага, като засукваше ръкави, отсичаше със стоманената брадва засенчващите ги клони над тях.

При последното си идване той донесе даже чифт кози, бикче и теле. С викове и шум разтовариха невижданите животни от клатушкащата се лодка.

Изплашените папуаси бягаха от рогатите животни. Жените закриваха очите си с ръце, а децата с писък се притискаха към тях.

И само Туй, храбрият, самоуверен Туй, важно поглеждаше наоколо си и като посочваше с тъмния си пръст, говореше тържествено:

— Бик! Това е бик. Не се страхувайте, хора! Това е свиня със зъби на главата. Такава свиня белите наричат бик, а Туй знае това…

Отново дълго живя Маклай в колибите с високи покриви и отново събираше черепи от животни и хора, изучаваше обичаите, езика, привичките на папуасите.

Заедно със старите си приятели той обикаляше на лодка познатите села. При него пак довеждаха болни, с него се съветваха за войни и мир, във време на дъжд го молеха да прекрати пороя и не му вярваха, когато им казваше, че не може да направи това.

Всичко изглеждаше сякаш както преди, но с всяко ново идване, Маклай виждаше как бързо върви времето, как всичко се променя около него.

Кокосовите палми, посадени от него някога на брега край къщата му, са израсли сега високи и здрави дървета. Израсла е и малката Маша, а младият син на Туй Ляляй е станал строен и силен младеж с обици на ушите и пера в косите.

При последното си идване Маклай до сутринта пирува на сватбата им заедно с другите папуаси.

Той отново пи кеу и седна на почетно място — между Суал, бащата на невестата, и Туй, бащата на младоженеца.

Сега вече не Туй, а Лялай играеше пред гостите войнствен танц, като размахваше копието и се целеше с лъка и сега вече Маклай трябваше пръв да дръпне късата коса на Маша и да й каже всичко онова, което изисква обичаят на папуасите. Както по-рано свиреха тръбите и биеха барабаните. И даже месецът беше също такъв тънък и прозрачен. Но на Маклай му беше тъжно и безпокойно на тая гощавка.

Да, времето вървеше. Времето вървеше много, много бързо, а той все още не бе направил това, което толкова много му се искаше да направи. Така и не му се удаде да създаде селище на брега на Тихия океан. Всичките му молби в Петербург пред правителството пропаднаха напразно.

Не помогнаха нито лекциите, нито молбите, нито докладите, които той правеше един подир друг. Вярно, докладите му бяха много интересни и всички учени с вълнение говореха за тях. Сух и потъмнял от измъчваща го треска, Маклай говореше с тих, но горещ глас. Малката му, но силна и жилеста ръка, почуквайки с тебешира, пишеше на голямата дъска цифри, рисунки, чертежи.

В ярките думи оживяваше всичко, което той бе видял там, на далечния бряг на Нова Гвинея. Ето високата колиба на папуасите, направена почти без инструменти, само с каменни брадви и костени ножове. Ето профил на воин в боево облекло. Ето изкусно направен донган. Ето гердан от пъстри раковини. Ето песен, записана по думите на Туй. Ето приказка. Ето и грижливо завързаните снопчета коси, отрязани някога от Маклай от къдравите коси на приятелите папуаси.

Да, Маклай се върна в Европа не с празни ръце. Всеки факт, съобщен от него, беше точен, всяко доказателство убедително.

Но всичко това намираше малко отзвук и съчувствие и той виждаше, че не ще може да направи много за приятелите си папуаси.

Може би именно за това мислеше Маклай при последното свое идване на сватбената гощавка на Маша и Лялай. Ненапразно свиваше той вежди, стискаше силно пръсти, и без това бледите му страни побледняваха още повече. Какво ще стане, ако той не може да помогне на приятелите си? Нима той сам не вижда, че времето не търпи, че трябва да бърза, бърза.

Вече не една европейска държава поглежда с интерес към тоя цъфтящ кът на земята с тези силни, тъмнокожи хора.

Все по-често и по-често на бреговете на Нова Гвинея започва да се чува европейска реч. Звънливо ехтят брадви, които изсичат просеки за плантации. Ту тук, ту там се развяват пъстри знамена — немски, холандски, френски.

Ценно кокосово дърво, евтина работна сила — за всичко това започват вече да говорят в Европа.

Още няколко години и тоя слънчев бряг ще се изпълни с хищници — търговци плантатори. Маклай знае това и не може да се бори с него, не може да защити от насилие тези прости, доверчиви хора.

— Защо не се смееш? — страхливо пита Туй Маклай и поставя на коляното му силната си ръка. — Пак ли искаш да ни оставиш? Остани. Ние всички сме ти като братя и ти си наш брат. Остани, Маклай. Остани, човек от луната.

Маклай изправя глава. Не, докато е жив, той няма да се откаже от плановете си. Всичко, което може да се направи, ще го направи.

— Сега аз ще замина за малко — тихо каза той. — Ще се върна и ще остана завинаги. Ще си построя дом на островчето Мегасперра и ще живея заедно с вас. Ще се радваш ли, Туй?

— Ще се радвам — казва Туй. — Ние всички ще те чакаме.

И този последен път лодчиците на папуасите го изпращат далеч в морето.

Отново бият барабани. Горят огньове. Отново викат папуасите подир заминаващия параход:

— Еме-ме, Маклай! Еме-ме!

Но тоя път Маклай не сдържа думата си. Той вече не се върна в Нова Гвинея.

Попречи му смъртта.

* * *

Казват, че къщата на коловете стояла още дълго. Папуасите пазели жилището на своя приятел. Нито един предмет не бил взет оттам, нито един пирон не бил изваден от стените на малката къщичка.

Домът на Миклухо Маклай в Нова Гвинея, рисуван от него

И казват още, че дълго идвали папуасите да поседят на високия чардак и дълго там се пели песни за белия човек, човекът от луната, брат на папуасите от Хоренду.

Къщата му стои здраво,

погледни в нея, млад месец,

за хората от Хоренду той е брат —

твоят син, млад месец.