Ада Чумаченко
Човекът от Луната (18) (Повест за великия руски пътешественик Миклухо-Маклай)

Болестта на Туй

— Ставайте, ставайте!

Олсен раздрусва за рамото заспалия Маклай.

— Ставайте! С Туй се е случило нещастие. Притиснало го е дърво. Дошли са за вас от Хоренду.

Маклай се облича бързо и изтичва на чардака. Чака го Лялу. Лялу е изплашен. От вълнение той почти не може да говори. Тежко диша. Както се вижда, целия път от Хоренду до дома той е тичал непрекъснато.

— Какво се е случило? — пита Маклай.

— Дърво. Туй сечеше дърво. Дървото уби Туй. Сега Туй ще умре. Сега Туй…

Но Маклай повече не го слуша. Той взема бързо ножици, бинт, карболова вода и слиза от чардака. Лялу тича след него, като бърбори същевременно някакви жални думи.

Около Туй се е събрала цяла тълпа. Папуасите се отместват и дават път на Маклай.

Маклай разглежда внимателно раната на Туй. Опасна, но не смъртоносна. Само дано не се е заразила кръвта. Маклай промива грижливо раната, изрязва разкъсаните краища на кожата, бинтова. Туй се мръщи, но търпи.

— Така, Маклай, така — говори той през зъби. — Добре, Маклай, добре.

— Не го пускайте на слънце — казва Маклай на Лялу. — Когато човек е болен, слънцето го убива. Аз сам ще го лекувам.

Туй заспива. Синът му, седемгодишният Лялай, сяда до него и разгонва със зелено клонче мухите от лицето му. Устните на Лялай са разтворени, носът намръщен. Той е много сериозен и се страхува да не пропусне макар и една муха. Понякога той, без да иска, допира с клончето ръката на Туй и тогава се изплашва и потреперва с цялото тяло.

Маклай се смее и го потупва по главата. Отзад някой го докосва по рамото. Това е вчерашният му гост — бащата на Маша.

— Човеко от луната — казва той тихо. — Ела у дома ми. Ще ти покажа момиченцето, само ако не ти е противно да гледаш момичета.

— Да идем — казва Маклай.

Като се навежда, той влиза подир папуаса в тъмна колиба. На одър върху куп листа и трева, лежи детенце. То спокойно гледа нагоре, там, където на покрива, между разместените клони, прониква тънък слънчев лъч. На шоколадените ръчички на момиченцето са надянати вече гривни от трева, на гушката — празно орехче.

— Маш-ша — с мъка повтаря папуасът мъчната за него дума. — Маш-ша-а.

— Машенка, кръщелничке! — смее се Маклай и гъделичка момиченцето по гушката.

Момиченцето спокойно премества погледа си от покрива към Маклай и киха.

— Хубаво момиченце! — казва Маклай.

Лицето на младия папуас сияе. Срамно му е, че се радва на такава глупост — кой смята момичетата за нещо сериозно? Но това е първото му дете и усмивката неволно раздвижва дебелите му устни.

— Тя е смешна като жабче — с извинителен тон казва той. — Аз мисля, нека да живее. А?

— Нека живее — съгласява се Маклай.