Ада Чумаченко
Човекът от Луната (28) (Повест за великия руски пътешественик Миклухо-Маклай)

На кораба

— Олсен, събудете се! Кораб се задава.

С шум полита някаква кутия. Звъни съборена чаша. Подутият от сън Олсен, само по долни дрехи, изтичва срещу Маклай.

— Кораб? Кораб ли казвате? За нас ли?

— Не зная. Може би не. Но все едно, ние сме длъжни да го посрещнем.

— Кораб!

Олсен се смее. Олсен пее. Олсен изведнъж се обръща с краката нагоре и бързо обикаля на ръце цялата малка площадка пред дома.

— Олсен, не трябва да губим време. Трябва да издигнем знамето, да се преоблечем, да вземем писмата и да посрещнем с лодката парахода.

— Да посрещнем парахода! Параход.

Олсен не може да говори от радост. Той се обръща още веднъж, удря петите си, плющи с пръсти, пляска Маклай с всичка сила по гърба, изплезва се на морето и на дърветата и тича да се преоблича.

Маклай издига знамето. Голямото платно послушно пълзи по връвта нагоре. Лек вятър го развява. То се удря и се опитва да лети, също като завързана птица.

Маклай отива в стаята, за да се преоблече. Обърнатият сандък лежи празен.

— То няма с какво да се преоблека — смее се Маклай. — Как забравих, че сега нямам даже и запасна риза. Е, не е беда!

Той взима четката и грижливо чисти обущата си. Голите пръсти недоволно мърдат. Ама че обуща!

Олсен излиза иззад преградата сияещ и великолепен. Той е поставил пъстра връзка, прощален подарък от жена му, на ръкавите — медни копчета; меката му шапка е накривена малко на страна. От него даже като че мирише на одеколон.

— Да прибирам ли нещата? — пита той.

Маклай го гледа.

— Вашите — да! — казва той след кратко мълчание.

— А вашите?

— Моите засега не трябва.

— Вие искате да оставите всичко това на папуасите?

— Не зная още. Може би ще остана още тук сам.

— Тук? Още?!

Олсен сваля шапката и почва да си вее. Той буквално нищо не разбира. Но Маклай не го оставя да размисля.

— Хайде към лодката — бърза той. — Аз се уговорих със Саул и Дягусли. Те ще ни закарат до кораба.

Олсен за последен път обикаля дома. Не, той не е забравил нищо. Портретът на жена му е прибран. Приборът за бръснене също. Сапуниерата с венче от незабравки и надпис „Спомен от Малмьо“ също е вече в куфара.

— Аз съм готов — казва той.

Лодката плува бързо и уверено. Сега вече се вижда и целият параход. Вижда се руското знаме. Под борда надпис с познати букви: „Изумруд“.

Маклай отпуска бинокъла. Корабът расте все повече и повече. Накачили се по мачтите, матросите размахват шапките си и лентите им се развяват по вятъра.

Папуасите в лодката престават да гребат. Те изплашено се гледат един друг и към Маклай…

— Колко хора — казват те. Колко тамо-русо! На тая лодка има повече хора, отколкото цялата Хоренду. Ние не искаме да отиваме по-нататък, Маклай.

— Не бойте се! Нали аз съм с вас.

— Не, ние се страхуваме, Маклай.

Матросите по мачтите викат силно „ура“. Гърмят медните тръби на духовия оркестър.

Познаха Маклай. Приветствуваха Маклай.

Папуасите треперят цели и запушват ушите си с ръце. Водата отнася изпуснатите весла.

— Какво правите? — вика Маклай.

Но папуасите не го слушат. Те размахват ръце над главите си и скачат в морето. Тъмните им ръце разсичат бързо водата. Те плуват към брега. Къдравите им глави с пера подскачат по вълните като топки.

От „Изумруд“ хвърлят въже. Маклай и Олсен с мъка издърпват лодката до борда на кораба.

Още по-оглушително гърмят тръбите. Още по-силно се разнася трикратно „ура“. Десетки ръце се протягат към Маклай и Олсен, десетки ръце им помагат да се изкачат на борда.

И ето, под краката е вече палубата. Всичко блести. По стъклото на капитанската кабина равномерно се клатушкат отраженията на морето и слънцето.

Някой му стиска ръка. Някой прегръща Маклай. Нечия избръсната, свежа и миришеща още на сапун буза, се притиска до лицето му.

— Николай Николаевич! Скъпи! Най-после!