Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
Човекът от Луната
Повест за великия руски пътешественик Миклухо-Маклай - Оригинално заглавие
- Человек с луны: Повесть о великом русском путешественнике Миклухе-Маклае, 1939 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Ценко Цветанов, ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: А. Чумаченко
Заглавие: Човекътъ отъ Луната
Преводач: Ценко Цветановъ
Език, от който е преведено: руски (не е указан)
Издание: първо (не е указано)
Издател: Книгоиздателство „Иванъ Коюмджиевъ“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1940
Тип: повест
Националност: руска (не е указана)
Печатница: Печатница „Довѣрие“, ул. М. Тошевъ, 3 — София
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14602
История
- — Добавяне
Дим! Дим!
Сватбената гощавка продължи цялата нощ. Хората се успокоиха едва към сутринта. Едва на сутринта заспа и Маклай. Отпуснал ръце от одъра, той лежеше бледен, неподвижен, с капки пот по челото. Влажните коси бяха прилепнали към слепите очи. Около очите му имаше сенки. Тънкият му нос изглеждаше още по-тънък. Изпод мустаците му тъмнееха попуканите му от треската устни. В буамрамра нямаше никой. Тънък слънчев лъч, промушил се през покрива, се протягаше като златна пътека. Изрязаните по стълбовете гущери и риби бяха отворили страшните си уста. Нещо шумеше във връзката палмови листа, хвърлени на празните одъри. Може би това е вятърът, минал през отворената врата; може би осмелили се мишки. Лъчът се спусна по-ниско. Ето, той се плъзна по бледата ръка на Маклай, по хлътналата му буза, по тъмните му клепачи. Маклай се размърда. На очите му стана топло от слънцето. Маклай се събуди и изправи глава. Той се ослуша. Някъде далеч-далеч викаха звънки гласове:
— Тамо-русо! Тамо-русо! Тамо-русо!
— Що за дяволщина! — избъбри с мъка Маклай и спусна краката си от одъра. — Какво е пък това „тамо-русо“? Тамо-русо — руски хора! Дали не започвам да бълнувам и аз като Олсен? Това ми трябва още!
Но виковете се приближаваха. Някой тичаше и ясно беше, че тича от брега.
Леки стъпки преминаха по твърдата площадка. Около колибата от всички страни замърдаха хора. Някой попита нещо някого. Някой извика нещо тичешком. Запискаха деца. Залаяха кучета. И ето нечия сянка закри входния отвор на буамрамра.
— Маклай! Маклай! Събуди се, Маклай! В морето има дим!
— Дим?
— Дим! Аз бях на брега. Край Кар-Кара право из водата излиза дим.
— Излъгал си се. Това просто хората от Кар-Кара горят унан. От водата не излиза дим.
— Не, това е от водата. Аз зная какво е това. Това е твоята лодка. Това са тамо-русо!
Тамо-русо. Руски хора. Бледните бузи на Маклай побледняха още повече. Като че всичката му кръв нахлу в сърцето, в гърдите му стана тясно, в ушите му зашумя.
— Не може да бъде!
— Виж сам, Маклай. Погледни и ни кажи. Ако това не са тамо-русо, значи гори морето.
— Не викайте! Ще видя сам.
Пръстите му се забъркват във връзките на обущата. Копчето не иска да се закопчае. Коженият пояс сякаш не иска да се затегне. Стиснал зъби, Маклай облича дрехите си, връзва как да е обущата, стяга пояса. Най-после можеше да тича… Да тича с всичка сила, без път, като скача през камъни и повалени дървета, право към брега, право към морето.
Като се качи на висок камък, Маклай се спря и пое дъх. Дим! Да, в морето наистина имаше дим. Разбира се, това е параход. Той не се вижда още, далеч е, но димът е от параход и той се приближава насам.
— Маклай, какво е това? Тамо-русо ли са?
Маклай скача от камъка и тича по брега към дома си.
Порозовялото от слънцето море лежи почти неподвижно. Камъните и пясъкът са още студени от нощта. В малките заливчета между скалите тихо бълбука водата. По плитчината още лежи лилава сянка — сянка от камъните, от надвесеното над пропастта дърво.
Но Маклай сега не гледа нито сенките, нито слънцето. Той тича, като покуцва в изпокъсаните си обуща, тича, като не снема очи от бялото неподвижно облаче.
Дим! Дим!