Л. Рон Хабърд
Обречена планета (70)

XV​

В продължение на три дни, след като се прибрах у дома, не ставах почти за нищо.

Сърцето ми биеше прекалено бързо, но си дадох сметка, че причината за това е, че не съм свикнал с употребата на марихуана. Очите ми продължаваха да бъдат безумно зачервени, разбира се, защото ги търках твърде често. Гърлото ми беше пресъхнало, но само в случаите, когато не пиех вода. Освен това то беше и наранено дълбоко вътре, състояние, което естествено беше причинено от хватката на Прахд. Контузиите по тялото и протритият ми бибип просто показваха, че не съм свикнал да правя секс.​

Хаунд повика един лекар, който ме попита дали не ме е мачкал и дъвкал снуг, след което пожела да ми направи множество инжекции против ухапване от снуг. Отговорих му, че няма такова нещо, но Хаунд каза да, при което последиците от инжекциите бяха много по-лоши от всяка болест, която някога можеше да ме бутне на легло.

Тия хора бяха прекалено любопитни и едва на четвъртия ден усетих голямо облекчение, защото ме оставиха на мира.

Драскотините бяха станали жълтеникави. Не обръщах внимание на спуканите вени. Хванах Шафтър изкъсо и го накарах да приготви стария пътнически космически кораб. Трябваше да свърша много неща!

В джоба ми имаше бележка, която бях измъкнал чрез изнудване от Прахд. Беше на бланка на личния лекар на краля и в нея пишеше, че съм медицински инспектор. Бързо беше схванал за какво става дума, когато му казах, че прачичо ми лорд Доом, който работеше в кралския затвор, много ще иска да разбере къде се намира затворникът му Солтан Грис, а и освен това, че съседите в този заможен квартал могат да имат нещо против тълпите да опожарят имението Минке, ако разберат, че омразният им Грис е не само жив, ами се и намира в таванското помещение там. Прахд беше схванал намека ми и това беше чудесно! Не можех да не се наслаждавам на това колко бързо придобивах уменията на репортера-следовател: можех вече да ги прилагам толкова добре, че последвалото от марихуаната замайване не ги притъпяваше.

Нито пък спуканите вени и драскотините! Бях се насочил към лудницата на Конфедерацията с надеждата доктор Кроуб и Ломбар Хист да са още живи!

Ако съществуваше прикритие за още толкова много други неща, дали не беше вероятно и тяхното ИСТИНСКО състояние да е прикрито? Може би те просто бяха станали жертва на политически опортюнизъм и задкулисни интриги! Можеше да се окаже, че са ги задържали незаконно!

Какъв успешен удар щеше да бъде, ако успеех да установя ТОВА!

Лудницата на Конфедерацията е далеч, далеч на север. Там има едно необитавано пространство, което граничи с огромен океан в близост до северния полюс на Волтар, неприятно място, покрито през по-голямата част от годината с лед.

В момента беше есен и онази четвърт от годината, която покриваше севера с постоянна нощ, не беше настъпила, макар че волтарианското слънце светеше много ниско на хоризонта през кратките останали дни.

След като прекарахме една нощ по гредата на пътя в една космическа туристическа спалня, ние пристигнахме по време на зазоряването към десет часа сутринта.

Докъдето стигаше погледът, се виждаха малки хижи и сгради. Свършваха при края на една канара, на голяма височина над враждебния северен океан.

Шафтър приземи кораба на мястото обозначено като рецепция. Увит в шуба с електрическо затопляне и с лице покрито с противоснежна маска, аз излязох на виещия, леден вятър.

Един от охраната посочи при вида на писмото и набързо ме упъти към вътрешността на сградата по един дълъг коридор към кабинета на домоуправителя.

Колкото и да беше странно, служителят беше един доста жизнерадостен и умен млад човек, който притежаваше тъмни очи и много чар. На табелката пишеше, че името му е Неет.

Той направо изскочи от креслото си, когато му подадох бележката. Косата му се изправи по-бързо от самия него, но скоростта, с която се взе в ръце, ми подсказа повече, отколкото ми беше нужно да знам: че назначението му е по-скоро политическо, отколкото с техническа цел и че той седи на това място под нечие ВЛИЯНИЕ.

Не свалих противоснежната си маска. Казах строго:

— Чуват се слухове за неправилно лечение на пациенти, отказване на медицински грижи.

За моя изненада, притеснението му не беше заменено просто от големия му чар. То направо премина в смях.

— Въобще не мога да си представя откъде може да са тръгнали те — каза той най-накрая. — Разполагаме с екип от физиолози, които нямат равни на себе си. Моля да простите привидната ми радост. Всъщност това е облекчение. Имаше критики, но от по-друго естество: че геронтоложката технология, която прилагаме върху пациентите, влияела неблагоприятно върху бюджетното ни състояние. Не, не, инспекторе, тук няма да откриете никакво неправилно лечение. За телесните болести на лудите — а те са много — се грижим необичайно добре. И мога да ви уверя, че тази задача се изпълнява въпреки множеството трудности: нали знаете, че лудите имат навика да се удрят навсякъде. Но ние ги закърпваме въпреки това. Знаете ли, законът ни забранява да си правим експерименти с нервите им или да ги нараняваме, но мога да ви уверя, че когато се разболеят или просто се одраскат, за тях веднага се полагат необходимите грижи.

— Споменахте нещо за геронтоложка технология — казах аз. — Има ли някакви злоупотреби в това отношение?

— Някой казват така — отвърна Неет. — Но аз лично се гордея с нея. Може да се спори дали се увеличават разходите по поддръжката на това място като удължаваме възрастта на пациентите. Но вие трябва да знаете, че въпреки краткия сезон за растене на реколтата тук, ние всъщност ИЗНАСЯМЕ храна за правителствените служби на север: голяма част от пациентите явно намират голямо облекчение в работата навън, защото това ги извежда от килиите им. Та какво значение има, че увеличаваме възрастта? Понякога, макар и рядко, старостта е спохождана от утешителни мисли, ако не се стигне дори до пълно оздравяване. Тъкмо оня ден изписахме един мъж, който беше стигнал до сто деветдесет и пет годишна възраст. Каза, че жена му ще е починала вече, така че нямало кой да го прави на луд, и си тръгна щастлив като малко дете.

— Въпреки това — казах аз, като продължавах да звуча сурово, — няма да се освободите от една инспекция.

Той, разбира се, се съгласи. При мисълта за призрака на отменена среща, уредена от Императора, той се превърна в самата любезност.

Последва един цял час на ходене от барака в барака, от хижа в хижа. Минах през шарадата на опитите си да говоря с този или онзи пациент. Те се вторачваха в мен с празен поглед или пък ме вземаха за облак, а един от тях дори ми даде грижливо подпечатана разписка за теглене на два милиарда кредита — макар че въпреки движенията му той не държеше нито лична пластинка, нито разписка. Един от тях пък буташе количка на едно колело през двора. Количката беше обърната с главата надолу; попитах го защо не я обърне както трябва и той ми отвърна, че ако го направел, някой щял да постави нещо в нея.

Макар че стените бяха олющени, хижите и бараките бяха добре поддържани. Макар че пациентите бяха странни, никой от тях не беше физически наранен или болен. Диспансерът и болницата бяха чисти и функциониращи и там също не можеше да се открие никаква нередност.

Най-накрая се обърнах към Неет. Щях да имам огромна нужда от уменията си на репортер-следовател. Казах:

— Тук не виждам никакви хора на особено преклонна възраст. Много се съмнявам, че използвате геронтоложка технология, за да ги държите живи. Честно да си кажа, започвам да подозирам, че избивате най-възрастните!

Това проби любезното му, чернооко обаяние.

— О, това съвсем не е така! — извика той. Помисли известно време, след което каза: — Елате с мен!

Поведе ме към архивния отдел. Там се намираха огромни редици с терминали. Разчисти пътя си от едно ято подмазващи се чиновници и седна пред един от терминалите, като зашари с пръсти по клавиатурата. Започна да извиква на екрана досието на случаи според възрастта на пациентите.

През цялото време изстрелваше някакви коментари.

— Виждате ли! Сто деветдесет и една. Двеста и три. Сто осемдесет и девет. Сто деветдесет и две… — Той продължи да коментира всички подред. Просветна ми, че на това място има поне половин милион пациенти. Минаването през всичките случаи щеше да отнеме целия ден!

Аз обаче проявих остър ум. Казах с кисел тон:

— Виждам, че избягвате да покажете политическите затворници.

Това го накара да спре. Забрави напълно за обаянието си и зяпна.

— Тук нямаме никакви политически затворници!

— Напротив, имате! — казах с най-смъртоносния глас, който можех да докарам. — Или може би това означава, че сте имали, докато не сте ги избили.

— Но моля ви се — каза той. — Разговорът започна да става много брутален. Целият персонал щеше да бъде уволнен, ако се беше случило нещо подобно!

— Точно така — рекох. — Случайно знам, че има истина в твърдението ми. Вие СТЕ имали политически затворници. Зная имената на двама от тях.

Той поклати глава объркан. След това каза:

— Тук никога не е имало такива хора. Дали са ви погрешна информация, инспекторе.

— Вкарайте — прекъснах го аз — имената на доктор Кроуб и Ломбар Хист!

Той се отпусна на момента. Даже успя да се усмихне.

— О, тези ли! — възкликна. Те не са политически затворници. Те са по-побъркани от когото и да било.

— Въведете имената им — наредих строго аз.

Той се подчини.

И ЕТО ЧЕ ТЕ СЕ ПОЯВИХА!

Неет се опита да ми обясни, че причината, поради която имената им не се бяха появили на този герентоложки терминал, е, че Хист е само на сто и седемдесет години, а Кроуб на сто и осемдесет. Не му вярвах.

— Политически затворници — казах. — Трябва да ги инспектирам!

Той поклати глава. Посочи бележката в досието на Хист: „ИЗОЛИРАН. Може да говори само с Кроуб.“. А след това и към досието на Кроуб: „ИЗОЛИРАН. Може да говори само с Хист.“. — Не им е разрешено да разговарят с никого! Никой никога не отива да ги види! — каза Неет. — Това и кралска заповед!

— Аха! — казах аз. — От някое друго управление! А какво ме води мен насам, ако не кралска заповед? Обвинението е доказано. Вие НАИСТИНА имате политически затворници тук, които не са по-ненормални от вас или мен. Е, благодаря, Неет. Сега ще се върна и ще докладвам, че лудницата на Конфедерацията…

Обаянието му беше изчезнало напълно.

— Моля ви! — изстена той. — Тези двамата са напълно побъркани!

— Това може да бъде доказано само с подробно интервю с двамата поотделно. И БЕЗ вас и екипът ви да ги направлява или да ги дупчи с игли! Тъй като ми харесвате, Неет, и понеже НЕ искам да ви създавам неприятности, ще ви направя тази услуга!

— О, благодаря ви — каза той с глух глас и махна с ръка на един от охраната доста настойчиво.

Бях обзет от въодушевление. Уменията на репортер-следовател вършеха направо фантастична работа!

Задаваше се следващият ми голям удар!